Докато привърши чая си, Стивън все още не се беше върнал, затова реши да отиде да го потърси. Наметна пелерината и се отправи навън. Той със сигурност би се разхождал покрай брега, най-вероятно на север, към примамливо ширналото се море. От другата страна се простираше Ирландия.
Разходката й достави удоволствие въпреки мрачното влажно време, но не видя никъде съпруга си. Трябва да бе избрал друга посока. Реши, когато стигне до малката църквица, да се обърне и да тръгне обратно към Кърби Манър. Той вероятно вече я чакаше там.
Параклисът се издигаше непреклонно срещу силния вятър, доказателство за умението на древните строители. Без да знае защо натисна вратата. Тя се отвори с лекота. Пристъпи в строгото светилище и спря при вида на тъмната, позната фигура, отпусната на задната скамейка. Кръвта й се смрази. Мили Боже, Стивън не можеше да е… не можеше да е…
Преди ужасяващата мисъл да се оформи напълно в главата й, той вдигна глава и я видя. Погледите им се сляха. Трябва да бе преживял друг пристъп, при това доста силен, тъй като очите му имаха безжизнен сив цвят, а той самият изглеждаше с двайсет години по-стар от предишната вечер. Но това, което уплаши Розалинд, бе, че емоционално се бе отдалечил значително и сега сякаш се намираше от другата страна на бездънна пропаст, която тя нямаше да може да прескочи никога.
Мисълта бе не по-малко ужасяваща от страха, който я бе обзел, когато влезе. Като се молеше интуицията й да я лъже, тя бутна качулката назад и тръгна към него с широка усмивка на лицето.
— Добро утро. Аз реших също да се поразходя, с надеждата, че ще се натъкна на теб.
Седна на пейката до него и взе дланта му своята.
Погледът на херцога се премести към олтара. Пръстите му лежаха безжизнено в ръката й. Сърцето й се сви. Предишната нощ се бяха договорили да бъдат откровени един с друг и тя бе нарушила споразумението само няколко часа по-късно.
Може би той усети неизречените й мисли, защото попита мрачно:
— Розалинд, страхуваш ли се от смъртта?
Нуждаеше се от откровеността й точно в този момент.
— Страхувам се от болката — изрече бавно тя. — И тъй като обичам живота и не искам да умирам, някой вероятно би казал, че се страхувам от смъртта. Но, колкото и странно да звучи, не се страхувам от самата смърт.
— Защо? Вярваш ли в рая и ада? В крилатите ангели и злобните демони с вили? — попита саркастично той.
— Аз… не знам. — Младата жена въздъхна. Усещаше, че не оправдава надеждите му. — Иска ми се да имах по-добри отговори, но се страхувам, че никога не съм обръщала особено внимание на религията.
Устните му се разтегнаха в нерадостна усмивка.
— Напоследък се улавям, че мисля много по тези въпроси. Но сякаш мислите като че ли не ти се струват задоволителни.
— Според мен религията е измама. Предназначена е да дава надежда на тези, чийто живот е нещастен. — Стисна устни. — Златото на глупаците, достойно само за глупаци.
— Не съм съгласна — възпротиви се тя. — Много мъдри жени и мъже са били вярващи. Смятам, че светът е прекалено голям и сложен, за да е възникнал по някаква случайност.
Стивън вдигна сплетените им ръце и целуна кокалчетата на пръстите й.
— Дай ми доказателство, че в живота има нещо повече от това, което виждаме около себе си, Розалинд, и ще ти бъда вечно благодарен. — Усмихна се леко. — Не съм го мислил като игра на думи.
Тя притисна дланта му към бузата си. Бореше се със сълзите. Предишната нощ страстта помежду им бе нажежена до бяло, толкова пълна с живот, че им се бе сторила вечна. Тази сутрин той бе белязан от смъртта.
Стивън я пусна и се изправи.
— Трепериш от студ. Време е да те отведа вкъщи, край топлия огън.
Младата жена кимна и стана на свой ред. Той понечи да я последва, но изведнъж се преви и трябваше да се хване за облегалката на пейката, за да запази равновесие. Ужасена, тя възкликна:
— Ти не си добре, Стивън. Ще се върна в имението и ще дойда да те взема с каретата.
— Не! — Изправи се. На лицето му беше изписана непоколебима решимост. — Добре съм.
— Не си! — отвърна тя. Не й се искаше да се възпротивява на желанието му, но си даваше сметка колко е обезсилен. — Почакай тук. Ще се върна с кочияша след половин час.
Погледът му стана леден.
— Бракът беше грешка — заяви рязко той. — Изкарахме чудесен ден. Върни се при семейството си и ме запомни такъв, какъвто бях вчера.
Тя го изгледа изумена.
— Отпращаш ме на следващия ден след сватбата ни?
— Не се притеснявай. Ще изпълня всички обещания, които ти дадох. — Сгъна и разгъна разсеяно свободната си ръка, неспособен да я стисне в юмрук. — Искаш ли Кърби Манър? Стори ми се, че ти хареса. Тъй като къщата не е част от завещаваното само по права линия имущество ни Ашбъртън, мога да ти я оставя без проблеми, заедно с определена сума за нейната поддръжка.
Розалинд умееше да потиска гнева си, но не и този път.
— Как смееш! — избухна тя. — Да не мислиш, че съм се омъжила за теб само заради проклетите ти пари? Ако споменеш още веднъж за това, ще се представиш пред твоя създател много по-рано, отколкото си възнамерявал. — По бузите й потекоха сълзи. Избърса ги разярено. — Дяволите да те вземат, Стивън! Какво съм направила, че искаш да се отървеш от мен?
След като помълча известно време, херцогът пристъпи към нея и я притисна така силно в обятията си, че ребрата я заболяха.
— По дяволите! Извинявай, Розалинд — промълви измъчено той. — Вината не е твоя. Просто… непоносима ми е мисълта, че ще гледаш как се влошава състоянието ми. Казвах си, че мога да го понеса, но колкото повече се приближава реалността, толкова по-омразна ми се струва.
Младата жена скри лице в рамото му. Той беше толкова силен. И бе наистина част от нея, макар само допреди шест седмици да не го познаваше. Изчака да се поуспокои, така че да овладее гласа си, преди да попита:
— Ти не чу ли брачния обет, който си дадохме?
— Повелителните маниери ти подхождат много. — В очите му проблеснаха весели светлинни, след което изражението му стана сериозно отново. — Искам да бъдеш с мен. Много искам. Но не съм сигурен, че гордостта или чувството ми на справедливост биха го понесли.
— А моята гордост? — заяви със самоирония тя. — Никога не бих преживяла да бъда отпратена от втория си съпруг само след една нощ. На първия ми съпруг му бяха необходими шест месеца, за да му омръзна.
Гласът й изневери и внезапно очите й се напълниха със сълзи. Зарови отново лице в рамото му, с надеждата, че Стивън не е забелязал; той обаче беше проницателен човек.
— Неверността на Джордан ти е причинила много по-голяма болка, отколкото си дала да разберат другите, нали? — попита тихо той.
Розалинд кимна.
— Ако родителите ми бяха осъзнали колко ме е разстроило това, в трупата щеше да настане истински ад. Нищо чудно баща ми да беше убил Чарлз. Със сигурност щеше да го изгони и щеше да се наложи аз да избирам между две възможности — да го последвам като вярна съпруга или да остана със семейството си. Затова прикривах, доколкото можех, забежките на Чарлз и се преструвах, че поведението му не ме притеснява. Мислех, че с времето ще ми стане по-лесно да го понасям. Вместо това ставаше все по-трудно и по-трудно. Изпитах огромно облекчение, когато замина за Ирландия. И… когато го убиха, след което пък ме обзе чувство на ужасна вина.
Стивън я галеше нежно по гърба.
