розата.
Глава 20
Стивън се събуди рано. Розалинд спеше сгушена в него, преметнала ръка върху гърдите му. По прозорците почукваха дъждовни капки. На слабата перлена светлина на раждащия се ден различи светлокестенявите й коси, пръснати по рамото му. Погали я по главата с безкрайна нежност. Тя въздъхна и се сгуши още по-плътно.
Започна да си припомня с безкрайно задоволство събитията от предишния ден. Той бе почти съвършен, с изключение на болезнения пристъп, а първата брачна нощ бе замаяла сетивата му. И сега най-егоистично искаше още един такъв ден. И такава нощ. Още едно подобно утро, в което да се събуди с Розалинд в обятията си и с усещането за безкраен покой. Днешният ден със сигурност щеше да бъде хубав като предишния. И дори още по-хубав.
Задряма. Когато се събуди отново, небето беше просветляло и дъждът бе спрял. Съпругата му продължаваше да спи.
Реши да се разходи. Измъкна се внимателно от обятията на Розалинд и започна да се облича. Тя се завъртя и зае мястото му, а ръцете й обхванаха неговата възглавница. Беше като котенце, и десет пъти по- очарователна.
Тази мисъл му напомни за Поршия, която се бе наместила щастливо в кутията си предишната вечер, след като я бяха нахранили. Тя все още дремеше. Вдигна топлото телце и го намести до съпругата си. Котенцето се прозя юнашки н затвори отново очи.
Не беше взел лекарството си предишната нощ, но не беше случайно; не искаше да рискува опиумът да го приспи без време. Отсега нататък щеше да смени времето за пиенето на хапчето от вечерта на сутринта.
Изгълта една таблетка и се облече, после драсна няколко реда на Розалинд и ги остави на нощната масичка край леглото. Отпуснатото в съня лице и разголените ръце бяха толкова прелестни, че Стивън откъсна листенцата на една розова роза и ги посипа върху младата си жена и котенцето. То отвори очи и размаха лапичка към падащото отгоре му листенце. След това се завъртя на гръб и вирна лапички във въздуха.
Херцогът облече връхната си дреха и слезе на долния етаж. Беше все още рано; от семейство Найланд нямаше и следа. Навън беше хладно, миришеше на есен, а облачното небе бе съвсем малко по-светло от оловносивото море. Приливът бе залял по-голямата част от песъчливия бряг, затова Стивън застана на ниския скалист нос, надвиснал над водата, който продължаваше навътре в Ирландско море. Кожата му настръхна от вятъра и той се почувства по-жив от всякога. Възможно ли бе страстта да излекува болестта му? Засмя се. Щеше да бъде истинска изненада за трезвия Джордж Блакмър.
Радостта му продължи една миля. Поради хапливите морски ветрове единствената намираща се толкова близо до брега постройка бе един древен каменен параклис, останка от отдавна изчезнало рибарско селце. Младият мъж се наслаждаваше на самотата. Тя бе ново удоволствие за него, открито след напускането на Ашбъртънското абатство и армията от слуги.
Почти беше стигнал до параклиса, когато болката го прониза толкова силно и внезапно, че той се олюля. Спусна се към едно приведено от вятъра дърво и се подпря на него. Започна да повръща, но стомахът му бе празен и нямаше кой знае какво за изхвърляне. Притисна чело към стъблото на дървото; грубата му кора бе единственото реално нещо в изпълнения му с всепоглъщаща агония свят.
Болката започна да отзвучава постепенно. Почувства се прекалено изтощен, за да може да ходи, стана му студено. Обърна се и подпря гръб на дървото, опитвайки да се пребори със слабостта и отчаянието. Единственото му усещане в дланите и стъпалата бе едва осезаемо, заплашително тръпнене. Нима парализата щеше да го направи безпомощен още преди смъртта? Божичко. Как бе могъл да повярва, дори за миг, че има някаква надежда.
Неспособен да измине обратния път до Кърби Манър, той се потътри, залитайки, към параклиса, от който го деляха само стотина метра. За щастие тежката врата не беше заключена. Влезе в полутъмното светилище и се от пусна върху най-близката дъбова пейка. Вътре беше студено, но поне беше защитен от вятъра.
Тъй като параклисът се намираше в земите на Кърби Манър, Стивън плащаше за неговата поддръжка. Спомни си, че наскоро бе получил молбата на група методисти да им бъде разрешено да ползват църквата за своите служби. Тяхното писмо бе само едно от потока, който заливаше непрекъснато херцог Ашбъртън. Бе дал позволението си с готовност, тъй като сградите бяха построени, за да се използват. В отговор бе получил страстно благодарствено писмо. То му бе доставило удоволствие в момента, но бе забравил почти веднага за случилото се.
Погледът му обходи прозорците и се спря на олтара, където имаше само един месингов кръст. Очевидно методистите бяха почистили помещението и белосали с вар старите каменни стени, но още не бяха започнали да извършват богослуженията си тук. Само след година параклисът вероятно щеше да има гостоприемен вид, дори когато беше празен. Но сега бе мрачен като гроб.
Всяка сутрин първата му мисъл бе за дните, които му оставаха. Вече започваше да се съмнява, че щеше да доживее дори деветдесетте, които Блакмър му бе гарантирал. Колко щеше да живее още? Четирийсет и пет? Трийсет? Боже, надяваше се с цялото си сърце, че щеше да му бъде отпуснат поне още един месец с Розалинд.
Но какъв месец щеше да бъде това? И защо намесваше Божието име, когато нямаше вяра? Лицето му се изкриви от горчива мъка. Дори тук, в църквата, която вероятно бе виждала плуващите по Дий дълги лодки на викингите, той не усещаше светото присъствие, не чувстваше нито утеха, нито божествения плам.
Отчаянието му бе пометено от пристъп на ярост. По дяволите, не беше справедливо да намери щастието за първи път в живота си само за да бъде покосен веднага в самотния си гроб. Не беше справедливо!
За първи път от години в него бушуваше избухливият нрав на семейство Кениън. Искаше да троши и да унищожава, да накаже несправедливостта на живота. Зави му се свят и се задъха от силните чувства. Кръстоса ръце и се облегна на облегалката на скамейката пред себе си, а след това положи глава на тях, опитвайки да се овладее.
Под нажежения гняв усети студения, настоятелен пулс на страха.
Розалинд се събуди, когато някой я смушка в корема. Отвори очи точно навреме, за да види как някаква черно-оранжева топка излетя от леглото. Поршия. Усмихна се, когато видя как котенцето скокна от шезлонга в един от столовете. Очевидно животното се бе възстановило от пътуването и сега кипеше от излишна енергия.
Но къде ли беше Стивън? Младата жена се надигна и седна, смутена, че бе спала без нощница. Около нея имаше разпилени розови листенца, безмълвен дар от новия й съпруг. Вдигна едно от тях и го потърка в бузата си, като си мислеше за онова, което бе направил той с розата предишната нощ. Споменът я смути.
Забеляза лист хартия на нощната масичка. Протегна се, взе го и зачете:
Този път вече се изчерви. Измъкна се от леглото. Огънят бе изгаснал и стаята бе студена, затова се изми и се облече набързо. Слезе в кухнята и помоли за чаша чай притеснената мисис Найланд, която не бе свикнала в обслужваното от нея имение да пребивава херцогиня.
