Не можеше да му позволи да се притеснява заради нея, не и когато собствените му проблеми бяха толкова по-страшни. Опита да се овладее и успя.
— Бракът ми е Чарлз е в миналото. Това, което ме интересува, е настоящето, и изобщо не се оплаквам от сделката, която направих, като се омъжих за теб. — Вдигна очи към лицето му и впрегна актьорските си умения, за да излъчва искреност. — Не ни остава много време да бъдем заедно. Това е тъжно, но пък означава, че никога няма да си омръзнем. Ако някой от нас започне да съжалява наистина за този брак, поне няма да трябва да търпи дълго последствията. Няма да ни измъчват обичайните дрязги, които разяждат и най-добрите семейства. Ще усетим само от каймака вълнението и чудото от откриването на другия.
Херцогът повдигна вежди и тя забеляза, че зеленикавите точици се бяха върнали в очите му. Изглеждаше отново силен и жизнен. Беше се възстановил бързо от ужасния пристъп.
— Интересна мисъл — промълви той. — Пренебрегваш факта, че част от този каймак ще бъде вкиснат. Затова пък е вярно, че бракът ни никога няма да бъде отегчителен.
— В такъв случай нека не говорим повече за отпращането ми. — Отдели се от него и вдигна качулката върху главата си. — Няма да си тръгна, да знаеш. Трябва да мисля за репутацията си.
Смехът му беше дълбок и искрен.
— Ти ми действаш по-добре от пълно шишенце с хапчета. Добре тогава, обещавам да не водя този спор с теб поне през следващите две седмици. Междувременно нека се наслаждаваме на каймака. — Предложи й ръката си. — Как можем да оползотворим най-добре времето, което ни остава? Иска ми се да прекараме няколко дни тук, а след това да потеглим за Лондон и да се насладим на някои забележителности, които досега не съм имал време да посетя. Ти имаш ли някакви специални желания?
Розалинд пое ръката му.
— Винаги съм искала да отида в Йорк. Ще бъде ли възможно?
— Разбира се. — Отвори вратата и двамата излязоха от параклиса. — Аз също искам да го видя, но посещението ще трябва да бъде кратко.
Слънцето започваше да се показва иззад облаците. Младата жена го прие като добра поличба. Съпругът й изглеждаше почти така добре, както предишния ден, но помежду им все още се усещаше едва доловима отчужденост. Не толкова голяма, както когато го беше открила в параклиса, но достатъчна, за да я накара да скърби по загубата на близостта от предишната нощ.
Предполагаше, че известна дистанция би му помогнала са разреши конфликта между желанието да се радва на нейната компания и презрението към собствената му слабост. Може би това би помогнало и на нея да се справи с предстоящите трудни седмици.
Въпреки всичко я мразеше.
Глава 21
— Лорд Майкъл Кениън — обяви икономът. Майкъл влезе в малкия салон на Бърн Касъл, следвайки прислужника по петите и съпроводен на няколко крачки от своя спътник. Край огъня седяха херцог и херцогиня Кандоувър, които пиеха малко късно следобедния си чай. И двамата се изправиха и тръгнаха усмихнати към него.
— Каква приятна изненада, Майкъл — рече Рейф, като разтърси мощно ръката му за поздрав. — И съвсем навреме. Ако беше минал два дена по-късно, вече щяхме да сме на път за Лондон.
— Като се има предвид, че малкият сезон е в разгара си, аз се опасявах да не би вече да сте там. — Майкъл пусна ръката на приятеля си и се обърна към неговата съпруга. Марго, ти си като мехлем за очите.
Тя го прегърна топло.
— Как са Катрин и бебето?
— Бяха много добре последния път, когато ги видях, а то бе действително доста отдавна. — Обърна се към своя спътник, който стоеше смутено край вратата за салона. Рейф, Марго, позволете ми да ви представя доктор Джордж Блакмър.
След представянето херцогинята хвърли изпитателен поглед към Майкъл и заяви с любезния тон на домакиня:
— И двамата ще останете да спите тук, разбира се. Доктор Блакмър, ще ви заведа в стаята ви, за да можете да си починете и да се освежите преди вечерята. Майкъл, теб ще те настаним както обикновено.
И тя излезе, като помъкна и лекаря със себе си, за да даде възможност на съпруга си да поговори насаме със своя приятел.
— Седни. — Наля чаша чай, извади бутилка бренди и сипа щедро от съдържанието й в чая. Подаде чашата на Майкъл. — Доста вали напоследък. Струва ми се, че би ти дошло добре.
— Навън не е нито за хора, нито за животни.
Младият мъж се настани в един фотьойл; част от напрежението му се изпари за първи път, откакто бе получил писмото на Блакмър. Вдигащият пара и подсилен с бренди чай носеше със себе си топлина, особено добре дошла в това време.
Рейф се върна на мястото си.
— Напоследък сме благословени с присъствието на представители на рода Кениън.
Майкъл наостри веднага уши.
— Виждал ли си брат ми?
— Ашбъртън беше тук преди две седмици. — Херцогът се усмихна широко. — Играеше в пиеса. Херцогът на Атина от „Сън в лятна нощ“, за да бъдем точни, при това се справяше доста прилично.
Майкъл се облегна на стола си.
— Как изглеждаше?
— Много космат. Беше с изкуствена брада, за да не го разкрият, но Марго го позна по гласа. Говорих с него след представлението. Той изглежда се забавляваше безкрайно.
— Не ти ли се стори недобре?
Рейф се намръщи.
— Не. Трябваше ли?
Приятелят му постави напрегнато чашката си върху чинийката и се изправи.
— Брат ми е много болен. На смъртно легло, според доктор Блакмър. След като разбрал колко сериозно е състоянието му, Стивън напуснал сам имението без да съобщи кога ще се върне. В крайна сметка лекарят ми писа и оттогава опитвам да открия дирите на брат си из половин Англия. — Закрачи неспокойно из стаята. — Все едно, че търся пословичната игла в купа сено. Дори Люсиен с всичките си престъпни познати не успя да помогне.
Изражението на херцога бе станало съвсем сериозно.
— Много съжалявам. Възможно ли е лекарят да греши?
— Кой знае? Блакмър не казва кой знае колко, но фактът, че настоя да дойде с мен, не говори нищо хубаво. Много е нервен и напрегнат. Изглежда се опасява, че няма да намерим Стивън преди… — Майкъл спря, но си наложи да довърши мисълта си. — Преди да е станало безвъзвратно късно.
Рейф, който рядко изричаше нецензурни думи, измърмори цветиста ругатня под носа си.
Майкъл погледна крадешком приятеля си.
— Каза, че брат ми изглеждал добре.
Херцогът се поколеба.
— Не го видях ясно, на хубава светлина. Сега, като се замисля, май беше поотслабнал, а и сякаш изтощен. Тогава не ми направи впечатление, тъй като беше в добро настроение.
— Мислиш ли, че пътува все още с театралната трупа?
— Може би, но ми каза, че скоро щял да се връща към нормалния си живот. — Рейф събра вежди. — Скоро след представлението тук той изпрати бележка с молба да му осигуря доверен човек, на когото да повери някакви задачи за Лондон. Изпратих му помощник-иконома си Гардинър, който отсъства три-четири
