— Но чак пък актриса от провинциална актьорска трупи? — възпротиви се Майкъл.
— Аз се ожених за шпионка, Никълъс — за учителка методистка, Люсиен — за крадла, която обещаваше да направи добра кариера като комична актриса, а ти — за измамна вдовица — отбеляза Рейф и сивите му очи блеснаха развеселено. — Защо Стивън пък да не се ожени за актриса?
Разбрал, че е хванат натясно, Майкъл се вкопчи инстинктивно в гнева.
— Това не е справедливо описание нито на Катрин, нито на другите. Те може да са нетрадиционни, но са дами.
— Може би същото важи и за избраницата на брат ти.
Лорд Кениън въздъхна и прокара пръсти през косите си.
— Умът ми е затъпял от умората от пътуването. Може би ще ми обясниш точно какво се опитваш да ми кажеш.
— Знам, че искаш да предпазиш Стивън — промълви херцогът. — Но просто няма как да спасиш един голям човек от лудостта, ако наистина постъпва глупаво. Ако откриеш брат си и се разкрещиш насреща му както си правил в кавалерията, представяйки новата му съпруга като продажна мръсница, резултатът ще бъде катастрофален. Ашбъртън е джентълмен и ще се почувства длъжен да защити жена си, дори от теб. Ако наистина държи на нея, с поведението си само ще причиниш ново отчуждаване помежду ви и може би този път няма да има достатъчно време да го превъзмогнете преди неговата смърт. А ако такова нещо се случи, не вярвам някога да си простиш.
Думите му удариха Майкъл като с чук.
— Божичко, така и никога не научих нищо! — възклик на мрачно той. — Колко пъти през годините си ми давал добри съвети?
— Безчет.
— И колко пъти съм те послушал?
Приятелят му се замисли.
— Може би в половината случаи.
— Прибави днешния ден към тях. — Майкъл се взря отново през прозореца. Мрачният дъждовен ден бе угаснал.
— Когато срещна новата херцогиня, ще й отдам заслужената подобаваща почит, независимо дали я заслужава или не. — Усмихна се. — Но моля те, запомни, че един стар пехотен офицер никога не би се нахвърлил върху някого така, както правят в кавалерията.
Рейф се засмя.
— Ще го имам предвид следващия път, когато се наложи да те удържам от някоя безумна постъпка.
А следващ път щеше да има; Майкъл познаваше достатъчно добре себе си и своя буен нрав, за да бъде сигурен в това. Но благодарение на своя приятел, щеше да действа — но предпазливо и разумно. Щеше да намери трупата „Фицджералд“ и да разбере дали венчавката се бе състояла, както и коя е новата херцогиня.
А когато най-сетне откриеше липсващия си брат, нямаше да забравя, че това, което имаше всъщност значение, че самият Стивън и неговите желания. И ако това означаваше, че Майкъл трябваше да бъде учтив с неговата алчна и пресметлива жена, значи щеше да бъде.
Глава 22
Розалинд гледаше през прозореца на каретата към многолюдните улици.
— Не съм идвала в Лондон от детството си. Мислех, че спомените ми са преувеличени, оказва се обаче, че не са. Градът е дори по-голям и оживен, отколкото си го спомням.
Стивън се усмихна.
— Невъзможно е да се преувеличи нещо, свързано с Лондон.
— Или миризмите в него.
Младата жена набърчи нос; надяваше се, че „Мейфеър“ нямаше да бъде толкова шумна. Отпусна се назад и хвана отново съпруга си за ръката. Изпитваше желание да го докосва при всяка възможност, сякаш това щеше да го запази завинаги до нея. За щастие докосванията очевидно му доставяха не по-малко удоволствие, отколкото на нея самата.
Въпреки променливото есенно време се радваха на чудесен меден месец. Изпълнените със смях дни се следваха от нощи на изумителна страст. Може би интензивността на всеки миг се дължеше на съзнанието, че времето им заедно бе силно ограничено. Розалинд плачеше понякога при мисълта колко безмилостно течаха минутите. Но никога пред Стивън.
Той бе понесъл стоически още няколко пристъпа, макар не толкова силни както първите два, на които бе станала свидетел. През повечето време бе възможно да се преструват, че всичко е наред, макар след първата им брачни нощ помежду им да бе останала лека, непреодолима хладина.
Но и двамата не желаеха да говорят за това. Предпочетоха да се разхождат покрай древните стени на Йорк, посетиха една от най-величествените катедрали във Великобритания. Лейк Дистрикт4 оправда напълно репутацията си — приказна земя, осеяна с хълмове и спокойни езерни води. Наеха един лодкар да ги прекара от другата страна, в Уиндърмир; стори им се, че се плъзгат по стъклената повърхност, заобиколени от безмълвната мъгла. Стивън се прехласваше по всичко. Подобен интерес към света Розалинд бе виждала единствено у малки деца. Само че съпругът й виждаше всичко за последен, а не за първи път. Изглеждаше доволен, че има с кого да сподели своите открития. Колкото до младата жена, за нея бе достатъчно да бъде до него.
Каретата спря с трясък. Поршия, застанала на дръжката на едната вратичка, се приземи на крака. През последните две седмици бе пораснала забележимо и постоянното пътуване очевидно й харесваше.
Херцогът вдигна котенцето, погали го нежно и го прибра в кутията.
— „Гровнър Скуеър“. Пристигнахме — обяви той.
Кочияшът отвори вратата и Стивън помогна на съпругата си да слезе. На помръкващата дневна светлина къщата изглеждаше огромна. Розалинд разбра, че започваше нов период в живота й. По време на сватбеното си пътешествие се бяха представяли като мистър и мисис Кениън. Към тях се бяха отнасяли с дължимата на един благородник и съпругата му учтивост, но никой не им бе обръщал особено внимание. И това я бе устройвало чудесно. Но сега вече бяха в Лондон. Стивън ставаше отново херцог Ашбъртън, а тя се чувстваше съвсем не на мястото си като херцогиня.
Наложи си да се усмихне.
— Къщата е величествена.
— По-скоро потискаща. — Младият мъж вдигна кутията на Поршия в едната си ръка, а другата подаде на Розалинд и се заизкачваха заедно широките стълби. — Ще бъде приятни да се установим на едно място за няколко нощи подред. От друга страна обаче, нямам търпение да се върнем в абатството веднага щом приключа с делата си тук.
Искаше да умре в Ашбъртънското абатство. Беше й го казал, когато бяха посетили кралските гробове в двора на Йоркската катедрала.
Най-сетне вратата отвори облечен в ливрея лакей; лицето му замръзна, когато видя кой стои на прага.
— Ваше височество! Не ви очаквахме.
— Знам. Ще останем тук поне две седмици, Милтън. Искаме лека вечеря и гореща вода за къпане, колкото се може по-скоро. Придърпа съпругата си напред. — Това е новата херцогиня Ашбъртън. Подчинявай й се във всичко. — Подаде му кутията с Поршия. — Котенцето на херцогинята. Моля ти се, отнеси го в нашите покои.
Милтън едва не изтърва кутията, когато Поршия измяука гневно отвътре. После побърза да изпълни поръката, като държеше кутията изключително внимателно. Младият мъж се обърна и вдигна Розалинд.
— Време е да те пренеса през втория праг.
Тя се засмя, докато я внасяше на ръце вътре.
— Остават още три, тъй като реших да мина без ловджийската хижа.
— Разумно решение. — Пусна я да стъпи на блестящия мраморен под и сля устните с нейните, докато коленете й омекнаха. След това вдигна глава и й се усмихна. — Добре дошла в Ашбъртън Хаус,
