— Катрин не би имала нищо против. Сериозно ти казвам, не би имала.
Розалинд изсумтя.
— Само един мъж може да твърди такова нещо. С Джесика живяхме в една стая в продължение на петнайсет години и дори сега бих се поколебала преди да облека нещо нейно без разрешение.
— Катрин не е Джесика — отвърна бодро съпругът й. Хайде, ела да видим какво е оставила тук.
И той я поведе към стаите на брат си. Розалинд се предаде, най-вече защото беше по-лесно да го последва и да се надява, че няма да има нищо подходящо, отколкото да спори с мъж, който очевидно нямаше представа от някои основни характеристики на женската природа.
Покоите на Майкъл и Катрин не отстъпваха по великолепие на стаите на херцога. Младата жена пристъпи смутено. Все й се струваше, че деверът й може да се появи иззад някой ъгъл и да е погледне намръщено. Но апартаментът беше смълчан, мебелите бяха покрити с кувертюри в очакване появата на своите обитатели. Стивън я поведе към будоара, двете стени на който бяха заети от гардероби. Отвори вратите на един от тях.
— Какво ще кажеш?
Очите на младата жена се разшириха. На сцената бе носила всичко — от груби дрипи до стари аристократични тоалети, купени и преправени на сценични костюми. Но никога не беше виждала подобна невероятна колекция от красиви дрехи на едно място. Бляскава коприна, богато меко кадифе, водопади от сложни дантели. Лейди Майкъл имаше превъзходен вкус.
Потисна желанието си да докосне платовете и рече:
— Очевидно лейди Майкъл има тъмна коса. Тези цветове не са подходящи за мен.
— Прав си, брюнетка е с интересни синьозелени очи — съгласи се той. — Но все трябва да има няколко неща, които ще отиват и на теб. Огледа тоалетите и измъкна копринена вечерна рокля в красив син цвят. — Това например.
Постави дрехата пред гърдите й и я побутна да се види в голямото огледало. Дъхът на Розалинд секна. Този човек имаше невероятен усет за цветовете. Синьозеленият плат открояваше светлата й коса и кожа.
— Роклята е хубава, но може да не ми стане.
Стивън се усмихна широко.
— Имаш прелестно женствена фигура и същото може да се каже и за Катрин. Пробвай дрехата.
Младата жена все още се колебаеше.
— Ще бъде страшно нахално.
Той поклати глава.
— Снаха ми беше армейска съпруга и следваше частта на Майкъл из цяла Испания. Била е заплашвана от френски войници, търсела е ранени из бойното поле и се е грижила за умиращи мъже при адски условия в импровизирани лазарети. В резултат на всичко това тя е наясно кое в живота има най-голямо значение и дрехите определено не влизат в класацията. Няма да се разстрои, като научи, че си имала нужда от някоя от нейните рокли за една вечер.
Това обяснение вече бе многократно по-убедително от досегашните му словоохотливи уверения. Розалинд се обърна безмълвно, за да разкопчее утринната си рокля. По време на медения им месец съпругът й се бе специализирал в нейното събличане. Тази мисъл я накара да се усмихне.
Беше се оказал прав и за роклята. Семплият модел с висока талия й отиваше наистина, макар да разголваше плашещо голяма част от гърдите. Младата жена сведе изпълнения си със съмнение поглед към плътно прилепващия корсаж, обсипан с блестящи мъниста от кристал.
— Сигурен ли си, че така ще спечеля уважението на обществото? Деколтето е дълбоко както на някои от сценичните ми костюми.
Стивън се засмя, застана до нея и обви ръце около кръста й.
— Това е върхът на модата. Мъжете ще бъдат заслепени, а жените ще се изпълнят със завист. Сега от теб се иска само да бъдеш така царствена и мила, както когато игра Иполита.
Розалинд се вгледа в отражението в огледалото, в изпълнената с обич прегръдка и красивото му лице. Бе уверена, че никога няма да забрави тази картина. Всеки ден тя събираше и скътваше нови и нови картини, които да носи в сърцето си през дългите години на самотата си.
Заяви безгрижно, за да скрие тъгата си:
— Може ли да нося оръжието на Иполита, за да се защитавам? Тя е кралица на амазонките и аз имам право най-малкото на лък и стрели.
— Ще ти предложа по-добро оръжие. — Той я хвана под ръка и я поведе надолу по стълбите към кабинета си. Гледай. Трябва да знаеш как да се справяш с това.
Приближи се до писалището й показа как се отваря едно тайно чекмедже. Вътре имаше ключ. В друго тайно чекмедже лежеше още един ключ. После свали от стената изобразяващата пасторален пейзаж картина. Зад нея се криеше сейф. За отварянето му бяха необходими и двата ключа. Младата жена бе трогната и едновременно смутена от пълното доверие, което проявяваше към нея.
В сейфа имаше добре подредени купчинки книжа и кутии. Стивън избра голяма кутия.
— Най-ценните семейни бижута са в абатството, но тук също има някои хубави неща.
Постави кутията на една маса и отвори капака.
— Избирай.
Розалинд ахна, когато видя бляскавото й съдържание и се запита дали някога щеше да приеме подобно богатство като нещо гарантирано. Вероятно не.
След внимателно обмисляне тя извади златно колие във формата на цветна гирлянда с емайл. В средата на всяка плочка от накита бе поставен малък, блестящ диамант. Те щяха да хармонират с кристалчетата, с които бе обсипан корсажът на роклята.
— Това би трябвало да свърши хубава работа.
Взе едната обица от комплекта и я постави пред ухото си.
Съпругът й кимна.
— Сватбеното колие и обици на Хабсбургите, Изключително подходящо.
— Сериозно ли говориш? — Вгледа се в обицата. — Това е носено от кралска особа?
— Само от една незначителна принцеса — увери я той. — Хабсбургите са доста голям род.
Херцогинята върна бижутата в кутията, почувствала се внезапно депресирана. Стивън я беше приел, но той притежаваше необичайна за своята класа толерантност. Възможно ли беше едно намерено на улицата дете, при това пътуваща актриса, да живее сред хора, според които бижутата на Хабсбургите бяха сред най-незначителните семейни притежания?
Контрастът между положението им в обществото породи внезапно ужасяваща мисъл в главата й. Ако родеше дете след смъртта на Стивън, дали сестра му нямаше да опита да вземе бебето от неговата „недостойна“ майка? Лейди Херингтън вероятно не би успяла да направи това сама, но ако получеше подкрепата на Майкъл? При положение, че новият херцог не одобряваше съпругата на брат си, Розалинд щеше да бъде зависима от благоволението на семейство Кениън.
Пое си дълбоко дъх и си заповяда да обуздае бурното си въображение. Такова нещо вероятно нямаше да се случи. А ако все пак се стигнеше до опити да й отнемат бебето… о, ако трябваше, щеше да избяга в Америка и да издържа детето си както успее.
Стивън я докосна по рамото.
— Много си мълчалива.
В съзнанието й внезапно се оформи мисъл, изненадваща, но някак си съвсем на място. Откакто се помнеше, тя умишлено бе опитвала да изтрие от паметта си всичко, което се бе случило преди деня, когато я бе открило семейство Фицджералд. Но ако щеше да има дете, трябваше да си наложи да погледне към миналото.
— Мислех си, че в някой от близките дни бих искала да се поразходя из крайбрежните улици — произнесе бавно тя.
Той я разбра веднага.
— Имаш предвид там, където са те намерили Томас и Мария ли?
Тя кимна.
Херцогът се намръщи.
