— Пет-шест мили от Темза се използват като пристанище. Имаш ли представа откъде трябва да започнем да търсим?
Розалинд се помъчи да си спомни нещо, което би могло да бъде от полза.
— Те отишли да посетят Лондонската кула, после решили да поразучат района. На изток, така каза веднъж татко.
— Този район се нарича „Сейнт Катрин“, на името на религиозна фондация, чието седалище е било там векове наред. Осеян е с криви улички и съборетини, което съвпада със спомените ти за този период от живота ти. — Взе ръката й в голямата си длан. — Ще отидем утре. Какво се надяваш да откриеш?
Младата жена се поколеба.
— Не съм сигурна. Корените си, предполагам.
— За мен няма значение кои са истинските ти родители промълви той.
— Нито пък за Томас и Мария. Знам — отвърна едва чуто тя. — Но за мен има.
Погледна огърлицата на Хабсбургската принцеса и изпита мрачна симпатия към Клаудия, което я изуми. Никой от тях нямаше да приеме никога, че тя е достатъчно добра за тях.
Глава 24
Розалинд чу как от всички страни се понесе шепот в мига, в който двамата със Стивън влязоха във фоайето, водещо към ложите в „Дръри Лейн“. Докато той се ръкуваше с приятелите си, до ушите й достигнаха някои от коментарите:
Без да дава вид, че е чула забележките, Розалинд държеше главата си гордо вдигната и се усмихваше на хората, с които я запознаваше съпругът й. За нейно облекчение никой не реагира като лейди Херингтън. Всички бяха любезни и повечето се държаха искрено приятелски. Но заради Стивън. Очевидно беше, че го уважаваха много и съжаляваха за отсъствието му от обществото по време на траура за първата му съпруга.
Въпреки това Розалинд изпита истинско облекчение, когато най-после влязоха в тяхната ложа. Бяха прекарали следобеда при най-добрата лондонска модистка, където поръчаха достоен за една херцогиня гардероб. Стивън бе участвал активно при вземането на решения. Той отбеляза, и абсолютно правилно, че ако останеше на нея, тя нямаше да изхарчи никога достатъчно пари, за да бъде облечена по последна мода.
Щом влязоха в ложата на Ашбъртън, младата жена се огледа нетърпеливо. „Дръри Лейн“ беше най- големият и най-великолепният театър, който бе виждала. Слава Богу, че Стивън бе успял да я убеди да облече разкошната рокля на лейди Майкъл. Ако беше сложила нещо от собствения си гардероб, сега щеше да се чувства като просякиня.
— Много е красиво. Колко души побира театърът?
— Доста над три хиляди. Когато старият театър изгоря преди девет-десет години, на негово място бе построен най-големият театър в Лондон.
Розалинд се настани на един от удобните столове, като разстла внимателно полите си.
— Мога да свикна с подобен лукс.
Младият мъж се усмихна, седна до нея и взе ръката й в своята.
— Добре. Искам да го направиш. — Палецът му погали предизвикателно ръката й през ръкавицата. — Но любимият ми театър ще си остане винаги плевникът в Бери Сейнт Джеймс.
— Ние не изнасяхме представление там — напомни му тя.
— Така ли?
Дяволитите светлинки в очите му я накараха да се изчерви. Вдигна ветрилото, за да скрие усмивката си, и замаха бавно, за да разхлади пламналото си лице. Ветрилото бе много удобен аксесоар и Розалинд умееше да го използва. Елегантното веене с ветрило беше жизненоважно умение, когато в загадъчната нова херцогиня бяха приковани толкова много погледи.
Пиесата започна и сега поне част от публиката насочи вниманието си към сцената, вместо към нея. Младата жена се приведе възбудено напред при първата поява на Кийн.
Той беше дребен човек с несъразмерно голяма глава, но святкащите му тъмни очи и сценичното му присъствие приковаваха вниманието. Тази вечер играеше Отело, една от най-прочутите си роли. Изграждаше трагичния образ на разкъсван от ревност мавър убийствено правдоподобно. Розалинд бе толкова погълната от действието, че не забелязваше нищо наоколо си, докато не усети конвулсивното стискане на ръката на Стивън.
Обърна се и видя, че бе затворил очи, а тялото му ос сковано.
— Стивън! — прошепна разтревожено тя.
Понечи да се изправи, но той я стисна още по-силно и поклати почти незабележимо глава. Разбира се, че не искаше слабостта му да стане публично достояние; театърът бе така добре осветен, че всяко необичайно раздвижване щеше да привлече нежелано внимание.
Тя си наложи да се обърне отново към сцената, но продължи да го наблюдава с ъгълчето на окото си. Лицето му блестеше от пот, а дланта му бе станала ледено студена. Цялото й внимание бе до такава степен съсредоточено н него, че усещаше всяко мъчително поемане на въздух и не чуваше повече Кийн.
Когато стана ясно, че този пристъп продължава по-дълго от предишните, тя прошепна настоятелно:
— Трябва да си тръгнем. Нека да повикам някой от портиерите, за да ти помогне.
Очите му се отвориха и в тях проблесна истински гняв.
— Не.
Младата жена се подчини неохотно и насочи отново невиждащия си поглед към сцената. Постепенно ръката му започна да отслабва хватката си върху нейната. Но това не стана достатъчно бързо. Междувременно бе обявен първият антракт и на вратата на ложата им се почука. Розалинд хвърли уплашен поглед към съпруга си.
— Стивън?…
Той отвори очи и тя видя в тях само сивия цвят на болката.
— Добре съм. — След като направи видимо усилие да се съвземе, той повиши глас: — Влез.
Херцогинята пусна ръката му и бързо смени стола си, така че да се озове между съпруга си и вратата. Така посетителите нямаше да го виждат съвсем ясно.
Искаше й се да им изкрещи да се махат. Вместо това се усмихна и се потопи в играта на запознаването, като се стараеше да привлича вниманието върху себе си. Не беше красива, но владееше достатъчно актьорското майсторство, за да създаде илюзия за уверена в себе си красавица.
Докато тя играеше ролята си, Стивън възприе тази на привързан, снизходителен съпруг, който говореше малко и не помръдваше от мястото си. Очевидно никой не се вглеждаше внимателно в него, защото така и не забелязаха, че не е добре.
Започването на следващото действие ги изпълни с огромно облекчение. Неколцина от посетителите се помотаха още малко, сякаш очакваха да ги поканят да останат, но Розалинд ги удостои с най- аристократичния поглед на Мария и те си тръгнаха.
След като останаха сами, младият мъж каза шеговито:
— Ти възприемаш ролята на херцогиня със забележителна бързина.
Тя хвана отново ръката му.
— Ще играя всяка роля, която поискаш от мен.
— Единствената роля, която искам, е тази на моя съпруга.
Розалинд се усмихна, повдигна ръката му и я допря до бузата си.
— Това не е роля, а реалност.
Останалата част от „Отело“ мина без инциденти. Успя да убеди херцога да си тръгнат преди началото на едноактния фарс, но само благодарение на твърдението си, че е уморена, което между другото беше вярно. Макар да бе посивял от изтощение, той никога нямаше да си тръгне заради собственото си неразположение.
