— Добре стана, че отидох. — Усмихна се печално. — Но признавам, че преживяването не беше приятно.
В този момент вратата на театъра се отвори и на прага се появи възрастен мъж с парче сирене в ръце, съпроводи от хрътка с тъжен поглед.
— Да?
— Аз съм Ашбъртън — представи се Стивън. — Съжалявам, че прекъснах обяда ви. Ако вие сте мистър Фарли, пазачът, би трябвало да сте информиран за предстоящото ни посещение.
— О! Да. — Фарли отстъпи встрани, за да направи път на младата двойка. Преди да влезе в бедното фоайе, херцогът разреши на хрътката да го подуши и да даде одобрението си.
— Имате ли нещо против да огледаме сами?
— Както обичате, сър. Аз ще бъда отзад в зимната градина.
Пазачът отхапа от сиренето и тръгна по страничния коридор; хрътката го последва мързеливо.
Розалинд влезе в залата. Тя беше слабо осветена от намиращите се високо над пода прозорци.
— Какъв симпатичен театър — възкликна тя, като оглеждаше с опитно око сцената и седалките. — Достатъчно голям, за да побере внушителен брой посетители и същевременно — не толкова просторен, че да принуждава актьорите да викат. Не е като „Дръри Лейн“, който е красив, но в сравнение с него повечето плевници изглеждат уютни.
— Тъй като „Атиниум“ не е кралски театър, той е сменил множество управители и различни видове забавления.
Младият мъж тръгна по лявата пътека между редиците седалки без облегалки.
— Липсата на някакъв сериозен успех го е спасила от събаряне и изграждане наново като по-голям театър от рода на „Ковънт Гардън“ или „Дръри Лейн“. Винаги ми е било приятно да идвам тук на представления и съжалявах много, когато го затвориха.
Херцогинята кихна.
— Има остра нужда от смяна на мебелите…
— Абсолютно вярно. — Стигна до мястото за оркестъра. Тясна редица от столове покрай стената стигаше до сцената. Обърна се и протегна ръка. — Иполита, ще дойдеш ли при мен?
Животът бе много по-прост, когато той беше мистър Аш, а тя — пътуваща актриса. В желанието си да се върне към това, дори само за няколко минути, тя наметна пелерината си като кралска роба, придоби царствения вид на кралицата на амазонките и пое ръката на съпруга си:
— За мен е удоволствие, скъпи ми Тезей.
Изкачиха се на сцената така, както се появяваха в първи картина на „Сън в лятна нощ“. Стивън обаче смени ролята си и започна да я целува по театралния начин, както бе правил като порочния херцог в „Мнимият любовник“. Само дето сега, в празната зала, целувката бе съвсем истинска. Съпругът й определено се бе възстановил от пристъпа от предишната вечер.
Тя се отпусна в обятията му със смях; страстта бе за топлила тялото й, смразено от сутрешното пътуване в нейното минало. Дланта му обхвана едната й гърда и загали бавно връхчето й с палец. Розалинд затаи дъх.
— Сър, много сте дързък. Забравихте ли, че ни гледа публика?
Младият мъж се усмихна и около очите му се появиха бръчици.
— Само мишки и паяци.
— Не е вярно. — Тя се измъкна от прегръдките му и се завъртя в предната част на сцената. Залата е пълна с призраците на предишни зрители, готови да се смеят, да плачат или да хвърлят изгнили портокали, ако не са доволни.
Направи елегантен реверанс към невидимата публика, като с лявата си ръка държеше полите на роклята, а с дясната — букета цветя.
— Това означава ли, че би трябвало да упражняваме целувката?
Розалинд му се усмихна предизвикателно, но поклати глава.
— Знаеш докъде ще доведе това, съпруже мой. Ще изплашим до смърт паяците.
Стивън се засмя и тръгна към вътрешния край на притъмнялата сцена.
— Ако се съди по декорите, последния път тук са изпълнявали някоя мрачна готическа мелодрама.
На преден план се виждаше изрисуван мрачен замък. Младият мъж го побутна назад по жлеба. Зад него имаше друг декор, изобразяващ огряна от слънцето пасторална сцена, очевидно използвана за щастливия край.
Розалинд наблюдаваше плавните му, грациозни движения и запечатваше и тази картина в сърцето си. Нарече я „Стивън, красив и героичен“. Би могъл да предизвика истинска сензация в черния костюм на Хамлет. Тъмните прилепнали панталони щяха да подчертават дългите му мускулести крака и широките рамене. А предницата на панталоните…
Тази мисъл я накара да се изчерви. Прииска й се да предложи да се върнат веднага в Ашбъртън Хаус, но подобна постъпка нямаше да бъде особено учтива, след като Стивън се бе постарал да уреди посещение в този театър само защото смяташе, че ще й достави удоволствие. Освен това очакването щеше да увеличи насладата.
Помириса букета с усещането, че е наистина обичана. Макар любовта на херцога да бе запазена за първата му съпруга, и втората не можеше да се оплаче.
Той вдигна поглед.
— Предполагам, че тези въжета се използват за имитация на летене?
Младата жена кимна.
— Засега преброих три люка за призраци и други особени същества. На Брайън мястото щеше да му хареса много.
Стивън се ухили.
— Не са нужни кой знае какви сложни съоръжения за имитиране на летене. В Бърн Касъл дори Мария се люлееше по дърветата като маймуна.
Този спомен я разсмя. Квартал „Сейнт Катрин“ и старата Моли избледняха и сякаш се разтопиха като лош сън.
— Ще огледаме ли останалото от „Атиниум“? — Пъхна предизвикателно букетчето в корсажа си. — А след това, уви, ще трябва да се прибера и да полегна малко. Денят беше труден.
— Е, в такъв случай точно така и ще направим. — Кимна сериозно и отвори вратата пред нея. — Трудно беше.
Розалинд се засмя; от него наистина можеше да излезе превъзходен комик. Когато пожелаеше, можеше да направи дяволито всяко изказване.
„Атиниум“ изобилстваше с гримьорни и работилници. Младата жена, която бе израснала в театъра, непрекъснато правеше забавни забележки, които разсмиваха съпруга й. Удоволствието от обиколката се увеличаваше от разменяните погледи и докосвания, които ги караха да пред вкусват с нетърпение онова, което щеше да последва след като се приберат. Когато той отвореше някоя врата пред нея, тя минаваше така, че да отърка предизвикателно в тялото му полите си. Той пък използваше всеки повод, за да я хване за ръката, като при това я галеше по дланта.
Максимално голямо изкушение и максимални възможности.
Огледаха първия етаж и се качиха на горния. По-голямата част от него бе превърната в склад за декори.
— Това е направо нереално — промълви Розалинд, кога то видя недовършените декори насред помещението. — Театърът очевидно е бил затворен съвсем внезапно.
— Точно така. Основният спонсор банкрутира. Собственикът на театъра не успя да намери друг, който да желае да плати съществуващите дългове. Всичко изглежда почти по същия начин както в деня, когато театърът беше затворен.
Повечето други врати водеха към складове, натъпкани до тавана с мебели и декори.
Последната врата бе на хранилището на костюмите. Те висяха на закачалки покрай стените, а по полиците бяха подредени шапки, кралски корони и други подобни аксесоари. Розалинд се приближи до най- близката стена и повдигна кувертюрата, която покриваше костюмите.
— А, това не е ли Хенри VIII? Той винаги се облича точно така, както е изобразен на портрета,
