нарисуван от Холбайн.
Стивън се усмихна, познал бухналите ръкави с цепки и богатия плат.
— Томас ще изглежда великолепно в тази дреха. Изключително царствено. — Повдигна следващата покривка. — Това изглежда е костюмът на Фалстаф.
— Вероятно. Напоследък се проявява по-голям интерес към историческата точност на костюмите, но трябва да се измине още дълъг път в това отношение. — Вдигна една крещяща бляскава корона с двете си ръце. — Тя също би подхождала на татко. Той възнамерява идния сезон да играе крал Лир. Според него човек трябва да играе Лир, след като навърши поне петдесет години.
Херцогът вдигна замислено един меч от купчината край стената.
— Томас е прав. Младостта се мисли за безсмъртна. В състояние ли е един млад актьор да разбере истински тщеславието и отчаяната лудост на възрастния човек, когато смъртта е неизбежна?
Потрепна, като чу печалните нотки в гласа си. Долови опасна прилика със самосъжалението.
Проряза въздуха с меча, за да изпробва чувството си за равновесие.
— Този меч не става за рязане и на сирене.
Розалинд го наблюдаваше с пламенно възхищение.
— Предполагам, че фехтовката е едно от аристократичните умения, които си усвоил в детските си години.
Съпругът й кимна.
— Бях доста добър. През детството си често си мечтаех да ме предизвикат на дуел, но да мога аз да избирам оръжието и да предпочета меч вместо пистолет.
Спусна се напред, насочил острието към невидим противник.
— Колко кръвожадни са младите мъже. — Херцогинята остави голямата корона и взе друга, по- малка.
— Ще трябва да намеря театрален майстор, за да изработи нова корона на татко. Старата е в жалко състояние.
— По-добре едновременно да купиш корона и за Мария.
— Аз си мислех по-скоро за една наистина пищна, поръбена с хермелин пелерина. — Обходи тъжно с поглед стаята. — Смяташ ли, че този театър ще се върне някога отново към живота?
— Напълно е възможно. — Постави меча на мястото му върху купчината с всевъзможни сценични оръжия. Решил, че е настъпил подходящият момент, той попита: — Мислиш ли, че „Атиниум“ би допаднал на родителите ти?
— О, страшно ще го харесат. Представи си мама, легнала на някой диван като умиращата Изабела, и истерично ридаещата публика. — Младата жена се усмихна замечтано. — Или татко като Лир, как залита сляпо из сцената, воден от Джесика в ролята на Корделия.
— Да им купя ли този театър? — попита с най-непринуден тон Стивън.
Розалинд се бе унесла във фантазиите си, така че й бе необходимо известно време, докато осмисли думите му. Отпусна ръката, в която държеше короната, и го погледна изненадана.
— Шегуваш се.
— Ни най-малко. Мислих и премислях как да подсигуря бъдещето на родителите ти. Какъв по-добър начин от това да притежават собствен театър? Като негов директор баща ти ще може да прави каквото желае. И двамата най-сетне ще постигнат успеха, който заслужават. — Вгледа се в гипсовата колона, на която бе поставен очукан бюст на Юлий Цезар. — Винаги съм обичал „Атиниум“, затова накарах адвоката си се запознае със състоянието му в момента.
— Може ли да се наеме? — попита приглушено младата жена.
— Всъщност театърът, всичко, което се намира в него, и скромната къща зад сградата са за продажба. Реших да подаря собствеността на твоите родители и да платя за реставрирането и новата мебелировка, както и да финансирам разходите за първите две години. — Взе короната от безсилно отпуснатата ръка на своята съпруга и я накриви на една страна върху главата на Цезар. — Тъй като няма да плащат наем, би трябвало да печелят добре от театъра, макар да е малък според съвременните стандарти. За щастие, законите за нелицензираните театри станаха доста по-либерални през последните няколко години. Това е добре дошло — лондонските места за забавление имат нужда от свежа кръв.
Розалинд го гледаше с отворена от смайване уста.
— За покупката и реставрацията на това място ще е потребно цяло състояние!
— И аз го притежавам — отбеляза той. — И то дори няколко, при това не мога да взема нито едно от тях със себе си.
Херцогинята прокара смаяна ръка през косите си.
— Татко е много независим човек. Може да не приеме такъв подарък.
— От зет си? И защо? Той наистина е независим, но не е глупак. — Стивън се усмихна. — Ще представим „Атиниум“ като откуп за булката. Бих могъл да платя с крави или камили, но реших, че един театър е много по-подходящо нещо.
Очите на съпругата му заблестяха, когато започна да осъзнава всички възможности, които предлагаше театърът.
— Ако дойдат в Лондон, няма да се налага Джесика да напуска трупата, за да постигне успех. Нито пък Брайън, когато му дойде времето.
— И ако сестра ти се омъжи за Саймън Кент или за друг актьор, „Атиниум“ със сигурност ще доживее средата на нашия век. Напълно е вероятно децата им да продължат след тях тази традиция. — Усмихна се с копнеж. — Въпреки че аз самият няма да съм тук, за да го видя, много ми допада идеята да подпомогна установяването на театралната династия Фицджералд.
— О, Стивън, никога не съм чувала по-прекрасна идея. А ти си най-прекрасният човек. И не само заради щедростта. — Хвърли се в обятията му и го прегърна силно. — Ти не видя в Томас и Мария просто двойка пътуващи актьори, живеещи ден за ден. Ти прозря тяхната доброта, техния талант, техните мечти. — Вдигна лице към него; очите й бяха пълни със сълзи. — И прие тези мечти достатъчно сериозно, за да им помогнеш да ги осъществят.
Херцогът погледна лъскавите коси и гъвкавата, женствена фигура и се сети отново за ужасеното момиченце в бедняшкия крайбрежен квартал.
— Те са ти спасили живота. Ако не бяха те взели със себе си, щеше да умреш по ужасен начин. Мария и Томас са били млади, без пари и сигурност. И въпреки това са те прибрали и са ти създали изпълнен с обич дом. — Обхвана нежно лицето й между дланите си. — Заради това с радост бих им дал всяко мое пени.
— Театърът е предостатъчен. — Тя се засмя през сълзи, повдигна се на пръсти и го целуна. Устните й казваха повече от всякакви думи. Бавно нарастващото до този момент желание прерасна в гореща, непреодолима нужда. Младата жена прекъсна целувката и заяви дрезгаво: — Да се прибираме.
Очите й бяха потъмнели и станали почти черни, а устните — пълни с чувствени обещания.
— По-късно.
Искаше я веднага. Предишната нощ се бе чувствал прекалено изтощен от болката за какъвто и да било опит за интимност. Всеки следващ ден усещаше напредъка на болестта. Колко пъти още щеше да има сила да я люби? Нима трябваше да започне да брои в обратен ред потенциално възможните съвкупления така, както правеше с оставащите му дни?
Трескаво я притисна към стената между костюмите. Дългата до коленете кадифена пелерина на крал Хенри падна от закачалката на пода. Сля устните си с нейните, а гърдите му смачкаха закаченото на корсажа букетче. Изумлението спря дъха на Розалинд, но тя беше обхваната от не по-малка страст и му отвърна веднага.
Дланта му обхвана гръдта й.
В този момент в съзнанието му прозвуча един стих от Андрю Марвъл:
Но те нямаха време. Дните и часовете отминаваха един след друг. Плъзна длан между бедрата й, загали я. Розалинд изохка, ръцете й се стрелнаха под сакото му и започнаха да милват гърба му с кръгови движения.
