продължаваше да се увеличава, в крайна сметка смъртта щеше да му се стори като благословия.
Но той не искаше да умира. Не искаше да умира. Погледна към ясно очертания на фона на прозореца профил на Розалинд. Искаше да научи още толкова много за нея. Още толкова много да направи за нея и с нея. Денят му започваше със сънената й усмивка сутрин и приключваше с тихата й въздишка, когато се сгушеше до него в леглото. От посещението в квартала „Сейнт Катрин“ в погледа й забелязваше някаква сянка, но тя намираше винаги усмивка за него. Винаги даваше, винаги излъчваше топлина. Неговата съвършена роза.
Трийсет и един дни, може би някой и друг ден повече или по-малко.
Каретата спря пред Касъл Хаус. Бяха закъснели и когато икономът отвори вратата, отвътре долетяха звуци на клавесин. Графът и графинята бяха приключили с посрещането на гости и бяха тръгнали към салона, където започваше концертът, но се върнаха любезно да поздравят новодошлите.
Лорд Касъл се представи на Розалинд, докато съпругата му, висока петдесетгодишна жена с изтънчен вид, подаде ръка на Стивън.
— Ашбъртън, толкова се радвам, че успя да дойдеш. — Понижи глас шеговито. — Умирам от желание да се запозная с новата херцогиня. Всички говорят за нейната красота и чар.
— Всяка дума е вярна — поклони се Стивън над ръката на своята домакиня. — Съжалявам, че закъсняхме, Касъл. Ще ни бъде ли простено и ще бъдем ли приети?
— Един херцог може да закъснява почти навсякъде, освен в свещените предели на Олмак — заяви със сух хумор лейди Касъл.
— Така е, но закъснението е нещо толкова невъзпитано. — Обърна се към Розалинд, която се смееше на нещо казано от графа. — Ела да се запознаеш с нашата домакиня, скъпа.
Младата жена се обърна с усмивка. Облечена с коприна в кехлибарен нюанс, тя имаше особено сияещ вид тази вечер.
— За мен е удоволствие да бъда тук, лейди Касъл. Клавесинът звучи божествено.
Графинята вече бе вдигнала ръка и изведнъж я отпусна. Лицето й доби мъртвешки блед цвят, когато се взря в своята гостенка. И изведнъж политна назад в несвяст.
Стивън, който се намираше само на крачка от нея, успя да я прихване, за да не се нарани при падането на мраморния под.
— Ана! — извика съпругът й и се спусна към нея.
Клепачите й потрепнаха и се отвориха.
— Аз… добре съм, Роджър — прошепна тя. — Помогни ми да отида в библиотеката. Ашбъртън, ела и ти. — Погледна към Розалинд и по цялото й тяло премина тръпка. — Със съпругата си.
Херцогът се спогледа стреснато със своята любима, а след това помогна на Касъл да отведе развълнуваната неизвестно от какво графиня в библиотеката. След като я настаниха на дивана, икономът наля чаша бренди и се оттегли при даден от своя господар знак.
Лейди Касъл изпи глътка от алкохола и цветът на лицето й се върна.
— Съжалявам, че ви изплаших всичките. — Погледът й се насочи към Розалинд. — Вие приличате, и то невероятно, на по-малката ми сестра София. Моминското ми име е Уестли. Възможно ли е да сме роднини?
Младата жена настръхна.
— Аз… не знам. Аз съм намерено дете. Осиновили са ме, когато съм била на три години.
— Кога? Къде? — попита остро графинята. Розалинд се отпусна на един стол и вкопчи пръсти и страничните му облегалки.
— Намерили са ме на една крайбрежна улица тук, в Лондон, през лятото на 1794 година.
В настъпилата тишина от салона долетяха отчетливо подобните на камбанки звуци от Моцартова соната.
— Боже мой! — Лейди Касъл притисна длан към гърдите си и вдигна поглед към своя съпруг. — Мислиш ли, че е възможно, Роджър?
Неподвижността на Розалинд напомни на Стивън за заек, опитващ да избегне вниманието на приближаваща лисица. Затова застана зад нея и постави безмълвно длан върху рамото й.
— Разкажете ни за вашата сестра — обърна се той към домакинята.
— София се омъжи за французин, Филип Сен Сир, граф дю Лак. И двамата загинаха по време на Режима на терора. Имаха дъщеря, Маргьорит, която по онова време беше на около три годинки и половина. Предположихме, че детето също е мъртво. — Лейди Касъл се приведе развълнувано напред. — Вие приличате много на София, херцогиньо, само че имате кафяви очи, също като съпруга й Филип. Спомняте ли си как сте се озовали в Лондон?
— Не.
Силно пребледняла, младата жена се отдръпна назад, като поклащаше леко глава напред-назад. Темпото на мелодията от далечния клавесин се увеличи, нотите заваляха като дъждовни капки.
Без да отделя разтревожения си поглед от своята съпруга, Стивън обясни:
— Очевидно е преминала Ла манша заедно с някаква възрастна жена, която умряла веднага след като слезли в Лондон. Розалинд преживяла в продължение на няколко седмици, като се хранела с това, което успеела да намери в боклуците. За щастие била осиновена от една млада двойка, Томас и Мария Фицджералд. Съвсем неотдавна научих, че говори малко френски в просъница, макар никога да не го е учила.
Лейди Касъл остави брендито с трепереща ръка.
— Макар да имаше проблеми със сърцето, нашата стара дойка, мисис Стандиш, замина във Франция със София, тъй като сестра ми искаше детето да говори и английски. — Гласът й изневери за момент. — В последното писмо, което получих, пишеше, че дъщеря й говорела много добре и английски, и френски. Толкова… толкова се гордееше с ума на момиченцето си.
— Възможно е да е съвпадение, Ана — рече лорд Касъл, като оглеждаше лицето на Розалинд. — Не си виждала сестра си от почти трийсет години. Може би преувеличаваш приликата.
Може би, но Стивън забелязваше сходство между своята съпруга и графинята — и тя имаше изправена осанка, косата й беше смесица от сребристо и светлокестеняво.
Ръката му натежа върху рамото на Розалинд, когато отговори вместо нея.
— Моята съпруга не помни почти нищо от времето преди своето осиновяване. Но си спомня детската си кърпичка, бродирана с цветя, инициала М и стилизиран лъв в двата противоположни края.
— Лъвът от герба на Сен Сир! Майка ми избродира две такива кърпички за бебето на София. — Със сълзи в очите, лейди Касъл протегна ръка. — Скъпото ми момиче, ти си моята племенница. Мисис Стандиш очевидно те е спасила и те е довела у дома, в Англия. Маргьорит…
Младата жена, която досега бе стояла неподвижно като статуя, извика:
— Не ме наричайте така!
— Защо? — попита тихо Стивън.
Силата на носещата се от салона музика нарастваше. Херцогинята се изправи и закрачи неспокойно из стаята.
— Когато избягахме, ни преследваха войници. Бяха… бяха ме предупредили никога да не си казвам истинското име. Никога.
— От Пале дю Лак ли избягахте? — попита нейната домакиня. — Това беше домът на семейството ти в покрайнините на Париж. Беше огромен дворец, построен от бял камък, с кули и езеро с лебеди.
— Лебеди. О, Боже, спомням си лебедите. Обичах да ги храня. — Розалинд спря рязко, сякаш я бяха ударили. След това наведе глава и притисна пръсти към средата на челото. — Аз… Помня как изтичах до детската стая, за да намеря Станди. Пищях и тя ме зашлеви през лицето, за да ме накара да спра. Каза да не издавам и звук. Но самата тя плачеше. Никога не я бях виждала да плаче.
— Какво стана, какво те накара да крещиш? — попита колебливо лейди Касъл. — Да не би войниците да са стори ли нещо на хора от двореца?
Без да отговори на въпроса, Розалинд продължи напрегнато:
— Със Станди слязохме долу по задното стълбище. Смрачаваше се. До задната врата бяха оставени слугински наметала. Тя взе две. На тръгване минахме покрай езерото. Войниците бяха застреляли лебедите
