подсъзнанието й, но веднага отблъсна тази мисъл.
— Какво невероятно съвпадение — да срещна така леля си.
— Не съвсем — отвърна невъзмутимо херцогът. — Ако във вените ти не течеше аристократична кръв, нямаше да се налага да бягаш от Франция. Като се има предвид голямата ти прилика с твоята майка, идентифицирането ти беше само въпрос на време, след като се появиш сред висшето общество.
А тя бе решила да го направи заради детето, което носеше. Ръката й политна към корема. Съвсем скоро щеше да е минало достатъчно време, за да може да каже спокойно на Стивън. В този момент й хрумна, че положението е донякъде и забавно.
— Ако съм наистина френска графиня, значи не си се оженил чак толкова зле.
— Знаех, че съм се оженил много добре доста преди тази нощ. — Галеше я от раменете до хълбоците с нежност и всеотдайност, без да иска нищо в замяна. — Надявам се сега, след като узна произхода си, да се излекуваш от мисълта, че си недостойна да ми бъдеш съпруга. Тази идея е била винаги пълна глупост. — Усмихна се едва-едва в мрака.
— Графиня по рождение. Ще ми бъде нужно време, за да свикна с подобна мисъл. Какво ли ще каже моето семейство? — Спря рязко, после додаде: — Какво ли ще каже семейство Фицджералд?
— Те са все още твоето семейство, розичке — заяви тихо Стивън. — Наистина си голяма късметлийка — имаш няколко семейства. Едно — по рождение. Друго — на осиновителите. И трето — по брак.
Новото й обществено положение щеше да я направи по-приемлива за семейство Кениън. Окуражаваща мисъл. Дали Клаудия щеше да омекне? Розалинд въздъхна. Прекалено големи надежди хранеше.
Изтълкувал погрешно въздишката й, херцогът рече:
— Трябва да е тежко да откриеш кои са родителите ти и същевременно да разбереш, че са загинали от насилствена смърт. Но това е станало преди много години. — Целуна я по слепоочието. — Сега родителите ти почиват в мир. Напълно нормално е да скърбиш за тях, но най-хубавият паметник, който можеш да им издигнеш, е собственият ти живот и щастие.
Младата жена знаеше, че съпругът й е напълно прав. В мрака острата болка от новите спомени се сля с непрестанно преследващата я мисъл за предстоящата кончина на Стивън; в резултат се получи нещо непоносимо. Прегърна го. Той беше топъл, силен и много, много жив. Но беше страшно отслабнал — ребрата му се брояха. Колко време им оставаше още?
Не можеше да говори за това, но не се сдържа и прошепна:
— Не искам да бъда сама.
Той целуна нежно пулсиращата артерия на врата й.
— Не мога да бъда винаги с теб. Но съм с теб сега. — Премести устните си върху нейните; те бяха успокояващи, не страстно взискателни.
Херцогинята осъзна, че той тъчеше предпазен пашкул около нея, като използваше силата на своето докосване, за да й повлияе без думи. Боже милостиви, какво щеше да прави без него?
Устата й се разтвори под неговата в безмълвна молба за помощ. Утре, ако бе рекъл Господ, щеше да бъде по-силна. Но тази нощ се нуждаеше от него безсрамно, отчаяно.
Разбрал, младият мъж смени характера на целувките и ласките; вече не беше неин защитник, а любовник. Огънят на страстта започна да затопля ледения мраз в костите й. Миналото избледня, не забравено, но изтласкано достатъчно далеч от неутолимостта на нарастващото желание.
От самото начало телата им бяха разпознали едно в друга своята съвършена половинка. Тази нощ той изтръгна от нея, подобно на виртуозен музикант, прелестна чувствена песен.
И когато дъхът й се учести и стана неравен, Стивън запълни нейната празнота, като я облада с трескава нежност, толкова дълбока, та бе готова да повярва, че е любов. Сливането на телата им започна да лекува новите рани в душата й. Стивън, нейният съпруг. Бащата на детето й. Нейният любим.
Вечният като света танц завърши с екстаз, продължителен и дълбок, който пламтеше във всяка фибра от нейното същество. О, Боже, колко пъти още щеше да го прегръща така и да споделя с него лудостта на сливането и покоя, който следваше? Колко пъти още щеше да вкуси солта на кожата му и да усети неукротимата сила на него вата страст?
Потисна напиращите сълзи. Постепенно учестеното дишане се успокои, а напрежението на телата отмина и те се отпуснаха в нежна прегръдка. Нямаше да мисли за бъде щото зло. Сега, когато се нуждаеше така отчаяно от Стивън, той беше тук.
— Приятни сънища, малка Маргьорит — прошепна той.
Думите, които трябваше да подействат успокояващо, разцепиха задоволството й и пробудиха погребаните спомени. Розалинд чу как една стара англичанка изрича шепнешком същите слова, докато двете с нея се криеха в някакъв плевник. Сега спомените започнаха да препускат през ума й, изгарящи като разтопена лава.
— Мили Боже! — изхълца тя, обзета от ужас. — Мога… мога да видя как са умрели родителите ми.
— Ти си била там? — възкликна остро Стивън. Ръцете му я обгърнаха още по-силно.
Тя кимна; цялото й тяло се бе смразило отново.
— Войниците пристигнаха — мръсни грубияни с бутилки вино в ръцете. Нахлуха в дневната, където мама и татко пиеха кафе след вечерята. Аз трябваше да бъда в детската стая, но вместо това се бях скрила в галерията на трубадурите с куклата си Минет. Правех го често.
— Какво искаха войниците? — попита спокойно и приглушено съпругът й.
Тя се изви в обятията му.
— Те… те казаха, че всички аристократи ги чакала Мадам Гилотина. Татко се възпротиви с думите, че винаги е бил приятел на революцията, но един войник го удари и той падна. Мама извика и опита да отиде при него, но войниците я хванаха. Единият каза: „Tres belle aristo putain“ Започнаха да се смеят. Друг рече: „Защо да я пращаме при Мадам Гилотина? По-добре да видим какво можем да направим за нея тук?“ — Сърцето на Розалинд блъскаше така силно в гърдите й, че заглушаваше външния свят и я изолираше насаме със спомените й. — Те… събориха майка ми на пода и започнаха да й късат дрехите.
Дъхът на Стивън секна.
— Какво проклятие, че си била там и си видяла всичко!
Ужасът, който младата жена бе държала в себе години наред, бликна навън.
— Войниците бяха забравили за татко. Той се изправи, залитайки, и се приближи до една от масите. В чекмеджето й беше скрил пистолет, тъй като знаеше за уличните бунтове. Извади го и каза… — Розалинд започна да се гърчи като хванато в клетка животно. — Той каза: „Дано Господ да ми прости, Софи.“ После… после…
Гласът й пресекна и тя изгуби способността си да говори, докато съпругът й не се обади:
— Не се страхувай, скъпа. Няма значение какво се е случило тогава, сега си в безопасност.
Херцогинята стисна очи. Искаше да се освободи от сцената, белязала съзнанието й.
— Той… той простреля мама в сърцето — промълви обхваната от ужас тя. — Изстрелят беше силен, толкова силен, а димът влезе в очите ми. Не разбирах какво става, дори когато тя се отпусна и престана да се съпротивлява. Лицето й беше умиротворено. Но войниците побесняха. Един от тях изкрещя: „Тази свиня уби уличницата преди да успеем да я имаме.“ — Розалинд си пое на пресекулки въздух. — Извади сабята си и… и преряза гърлото на баща ми.
Стивън изруга отново наум и притисна главата й към гърдите си, използвайки топлото си тяло като щит срещу ужаса в собственото й съзнание.
Съпругата му от своя страна осъзнаваше смътно, че не би могла да си припомни всичко това, ако не се чувстваше така сигурна в неговите обятия.
— Всичко беше в кръв — прошепна тя. — Реки от кръв. Започнах да пищя. Водачът вдигна поглед, видя ме и извика: „Детето на аристократите се нарича Маргьорит. Доведете ми я. Тя ще замести майка си.“ Двама от войниците се заоглеждаха как да стигнат горе до галерията. Един от тях се провикна: „Ето, Маргьорит, идваме.“ В гласа му имаше нещо толкова ужасяващо… — Спря отново, за да си поеме въздух. — Хукнах и открих Санди, и… знаеш останалото.
Беше се притиснала в него толкова силно, че усещаше ударите на сърцето му. Или може би това бяха ударите на нейното сърце.
— Страховита история, розичке. — Нежният глас на Стивън прозвуча като балсам в ушите й. — Сърцето ми се къса, задето си станала свидетел на всичко това. Но все пак… все пак е свършило бързо. Баща ти е
