и телата им плуваха по водата. — Младата жена си пое на пресекулки въздух. — Бягахме дълго, докато болката от едната ми страна стана толкова силна, че не бях в състояние да тичам повече. Но все още чувахме виковете на мъжете, затова Станди ме взе и продължи с мен. Повтори отново, че не трябва да казвам на никого истинското си име. И трябва да бъда много, много добра, така че никой да не ни обърне внимание, докато се връщаме в Англия. Но не преставаше да плаче.
— Момичето трябва да е видяло и други ужасни неща, Ана — обади се лорд Касъл толкова тихо, че Розалинд не успя да чуе думите му. — Не я питай повече.
Напълно съгласен с това, Стивън се приближи до своята съпруга и обгърна напрегнатите й рамене. След това я поведе към един диван и седна до нея. Тя скри лице в гърдите му и заплака безутешно.
— Какво ли е станало със София и Филип — прошепна графинята; лицето й бе посивяло.
— Нещо бързо и ужасно — отвърна мрачно съпругът й. Можем да бъдем благодарни поне за бързината.
Стивън притискаше Розалинд към гърдите си, като се питаше какви ли кошмари още бяха заключени в съзнанието й. Нищо чудно, че приличащият на войник униформен пазач на лондонския кей я бе накарал да побегне. Нищо чудно, че се бе научила така добре да се абстрахира от болката и се бе превърнала в съвършена осиновена дъщеря, в съвършена съпруга.
Беше приел с готовност великодушието й, защото това улесняваше нещата за него. Господи, какъв егоист беше! Защо не се вгледа в нея по-съсредоточено, след като откри, че всяко споменаване на произхода й й причиняваше болка? Трябваше да купи всички театри в Лондон за семейство Фицджералд в знак на благодарност за онова, което бяха направили за Розалинд. Не само защото я бяха осиновили, а за непрестанната любов, с която бяха излекували много, ако не всичките й емоционални рани.
В салона избухнаха бурни аплодисменти. След като затихнаха, зазвуча нова творба, този път — изпълнена с щастие.
Риданията на младата жена стихнаха. Стивън постави в ръката й носната си кърпа и попита с безкрайна нежност:
— Да те заведа ли вкъщи, скъпа?
— Не още. — Надигна се, седна и се изсекна. Лицето й беше като вкаменено, но очите й изглеждаха спокойни. — Съжалявам, лейди Касъл. Иска ми се да можех да си спомня повече.
— Скъпо мое момиче, аз трябва да ти се извиня, задето събудих такива ужасни спомени. — Усмихна й се тъжно. — Но ние те намерихме и това е голяма благословия.
Херцогът прибра внимателно мокрите кичури коса от лицето на съпругата си.
— Значи Розалинд е графиня Дю Лак. Има ли много роднини от френска страна?
— Братовчеди, струва ми се. — Лорд Касъл присви замислено очи. — Сега, след като Бонапарт си отиде и френският крал се върна на трона, съпругата ви е вероятно доста богата наследница.
Може би. Стивън обаче се съмняваше, че на цялата земя можеха да се намерят достатъчно пари, за да изкупят преживяното от Розалинд.
Глава 27
Години наред Розалинд се бе питала кой ли бе очаквал в Лондон момиченцето, така и не успяло да довърши своето пътуване, но никога не бе предполагала, че дама от аристокрацията като лейди Касъл може да е сестра на собствената й майка.
— Моля ви, лейди Касъл, разкажете ми за вашето семейство — помоли тя новооткритата си леля. — Или по скоро — за моето.
— Наричай ме леля Ана — рече графинята, която се върна с видима благодарност от миналото към настоящето. — Аз имам по-малък брат, лорд Уестли. Женен е с четири деца. Семейното седалище е в Лестършир. С Роджър имаме двама синове и една дъщеря, а вече и три внучета. Нашето семейно седалище е в Съфък. — Потупа разсеяно коляното на своя съпруг — явно бе силно развълнувана, по принцип никога не би направила подобен интимен жест пред други хора. — Много братовчеди. И, разбира се, майка ни, вдовицата лейди Уестли. Тя живее в Ричмънд и здравето й е много крехко. Трябва да я посетиш съвсем скоро, Маргьорит.
— Името ми е Розалинд — възпротиви се бурно младата жена; изпитваше отвращение към френското си име. — Така са ме наричали през по-голямата част от живота ми и не желая да го сменям.
— Както искаш, скъпа — рече успокоително леля й. — А сега ми разкажи за хората, които са те осиновили. Фицджералд, така каза Ашбъртън, доколкото си спомням. Това благородното ирландско семейство ли е?
— Моите родители са пътуващи актьори — отвърна без заобикалки херцогинята. — Отгледана съм в театър, с трупата съм пребродила западната част на страната.
— О, Боже! — възкликна безсилно графинята. — Чух слухове, но… Е, сигурна съм, че семейство Фицджералд трябва да са много добри хора.
— Те са моето семейство, лейди Касъл. — Усетила оправдателните нотки в гласа си, Розалинд продължи по-меко: — Когато се възстановя от шока, ще бъда много радостна, че съм ви открила. Често съм се чудила кои са родителите ми. Но моите родители всъщност са Томас и Мария. Те ме отгледаха единствено заради добрите си сърца.
— Гордея се, че са ми роднини — намеси се Стивън.
— В такъв случай и аз се гордея. — Лейди Касъл се приведе напред от стола си. — За майка ми би означавало толкова много да научи, че дъщерята на София е жива. Утре ще иде отида да й го съобщя лично. Ще дойдете ли в Ричмънд вдругиден? Бих искала да поканя също така децата си и семейството на брат си.
Младата жена вдигна очи към своя съпруг, неспособна да вземе решение. Ръката му я стисна с разбиране, когато отговори:
— Ще бъдем там, но моля ви, нека не се събират прекалено много хора.
Розалинд изпита облекчение, че той я разбираше без да има нужда да му се казва. Небеса, тя имаше баба. Лели, вуйчовци, братовчеди, семейни седалища. Това бе повече, отколкото бе в състояние да възприеме. Въздъхна и попита:
— А сега може ли да се прибираме, Стивън?
— Разбира се. — Помогна й да се изправи. После се обърна към своите домакини: — Моля да ни извините. Розалинд има нужда от почивка. Известете ме за времето и мястото в Ричмънд.
Графинята кимна, стана и се приближи до своята племенница.
— Сестричката ми ми беше много скъпа — промълви тя. Нямаш представа колко се радвам, че част от нея е оцеляла чрез теб.
И целуна Розалинд леко по бузата.
Младата жена успя да се усмихне в отговор, но беше прекалено вцепенена за нещо повече. По-късно вероятна щеше да се зарадва за случилото се тази вечер, но не още. Не още.
Слава Богу, Стивън мълча през цялото време, докато се качиха в каретата, изминаха обратния път и след това я съблече нежно. После свали и своите дрехи, духна свещи те и се пъхна под завивките до нея. Тя се сгуши в прегръдките му; докосването до кожата му й подейства успокояващо.
Той я притисна към гърдите си и попита:
— Как се чувстваш?
Търсенето на честен отговор й помогна да събере хаотичните си мисли.
— Смаяна. Празна. Коя съм аз? Оказва се, че не съм Розалинд Фицджералд, а Маргьорит Сен Сир, умряла преди много години.
— Но с абсолютна сигурност си херцогиня Ашбъртън. — Топлата му длан се плъзна надолу по гръбнака й. — И моя съпруга.
Каква щастливка бе, че го има. Ужасът, че я преследват, продължаваше да я обгръща като неприятен сън, но в обятията на Стивън беше в безопасност. Запита се какви ли други спомени бяха заключени в
