трябва да се гледа сериозно. — Вдигна друга покана, след което я изхвърли през рамото си. — Но не и ходенето на сбирка, организирана от най-амбициозния в социално отношение човек в Англия. — Отвори следващото послание, този път писмо, и го прегледа. — Това е от братовчеда Куинтъс от Норфолк. Информира ме, че мисис Рийз, официалното име на Ели Уордън, и нейното бебе, са се настанили удобно и че главният коняр я ухажвал. Конярят е добър човек, а както изглежда момичето също си падало по него. Пита дали имам нещо против да се оженят.
Розалинд се усмихна мрачно.
— Имаш право. Братовчед ти е решил, че Ели ти е била любовница и синът й е твое извънбрачно дете. Предполагам нямаш нищо против брака й.
— Абсолютно нищо. Конярят е наистина добър човек. Надявам се да се разбират. — Отвори последната карта. — Лейди Касъл организира музикална вечер. Не я познавам добре, но обичам музиката, а тя винаги наема превъзходни изпълнители.
— Прието — заяви херцогинята. — Аз също обичам музиката. Бихме могли все пак да направим нещо просто защото искаме.
Младият мъж се засмя и прибави поканата към купчината на приетите.
— Ако изпратя карета, дали родителите ти биха могли да пристигнат в Лондон за един-два дена? Искам да споделя с тях идеята си за „Атиниум“, тъй като нямам намерение да го купувам, ако това не ги интересува.
Хареса й как той не решаваше автоматично, че семейство Фицджералд ще приеме задължително неговия подарък.
— Би трябвало да могат да се измъкнат, но тяхното отсъствие ще ограничи пиесите, които трупата може да изпълнява. Да запазя ли стая в една от близките странноприемници.
Стивън повдигна вежди.
— Мислиш ли, че ще откажат да отседнат под моя покрив?
Тя се поколеба, но реши да каже истината.
— Няма да искат да те притесняват.
Думите й видимо го нараниха.
— Знам, че ме мислиш за сноб, но не бих бил никакъв джентълмен, ако не зачитам родителите на съпругата си. Освен това искам Томас и Мария да дойдат тук. Липсват ми.
— Добре тогава — отвърна тя. — Каретата може да ги докара право в Ашбъртън Хаус, за да не им даде друг избор.
Херцогът посегна към перото си.
— Освен това ще призова секретаря и личния си камериер от абатството. Те сигурно се чудят какво е станало с мен.
Розалинд го изгледа.
— И през всичките тези седмици не си писал нито веднъж до дома си, така че прислугата там да знае как си и къде се намираш?
— Не — отговори простичко той. — Много ми беше приятно да се измъкна така инкогнито. Но не бих имал нищо против да разчитам отново на услугите на личния си камериер. Научих, че мога да се справям сам, ако се налага, но сега, след като съм доволен от резултатите, с удоволствие бих прехвърлил тези задължения отново на Хъбъл.
Младата жена поклати глава и се усмихна. Определено различни светове.
— Без самодоволни усмивчици — заяви строго съпругът й. — Трябва да наемем камериерка за теб. Ще имаш нужди от такава.
Херцогинята въздъхна, но се съгласи. Все пак опитите й да се влее във висшето общество не бяха заради нея самата, а заради Стивън и детето, което носеше. Заради тях бе готова да изиграе най-великата роля в живота си.
Свикнаха бързо с новото дневно разписание. Сутрините Стивън посвещаваше на деловите си занимания. Следобедите прекарваха заедно, като разговаряха, четяха или се смееха на чудатостите на Поршия, а вечер излизаха. Всеки ден беше различен и, както бе отбелязала Розалинд след венчавката, опитваха само от каймака. В този факт се криеше болезнена ирония. Повечето младоженци скоро след сватбата започваха да полагат основите на бъдещия си съвместен живот. А техният брак нямаше да продължи много повече от медения месец.
А те действително живееха все още в меден месец, с цялата романтика, която включваше това понятие. Всяка сутрин тя намираше безупречна червена роза във вазата на тоалетката си. Червена роза за страстта помежду им.
Новият й гардероб започна да пристига — по няколко тоалета всеки ден. Нищо не можеше да накара една жена да се почувства на върха, както изумителната дреха. Приятелите му се държаха прекрасно с нея. На всичкото отгоре светските събития, които избираше Стивън, бяха неизменно много приятни. Въпреки пренебрежителното му изказване за светската игра, той очевидно бе решил да не прахосва малкото останало му време в неща, които не му харесват.
Една от темите, по които не разговаряха, бе неговата първа съпруга. Когато Розалинд бе изказала възхищението си от прелестната бродерия на покривката върху масата в нейната дневна, той бе отвърнал троснато, че е дело на Луиза. След този случай младата жена бе започнала да се заглежда в забележителните бродерии из къщата — възглавници и седалки за столове, прекрасни пердета, разделител за книга.
Розалинд се вгледа в бродерията, когато откри разделителя в една Библия, и проследи с върха на показалеца си отделните бодове на деликатните цветчета. Поставеният в рамка портрет на стената показваше как бе изглеждала нейната предшественица. Луиза бе притежавала истинска, в известна степен — неземна красота, и малки, сръчни ръце.
Понякога младата жена се питаше дали болестта на Стивън не бе всъщност резултат от мъката му, породена от смъртта на Луиза. Розалинд знаеше за случаи, когато смъртта на единия от свързаните от здрава любов съпрузи водеше не след дълго до кончината на другия. Подозираше, че когато единият от родителите й починеше, другият нямаше да го надживее дълго. Просто не можеше да си представи Томас и Мария един без друг.
Върна бродираното парче плат в Библията на Луиза, поставено на двайсет и втория псалм на Давид:
Гърлото й се стегна. Стивън се страхуваше. Той не говореше никога за това, но тя усещаше тъмното присъствие на ужаса, разпознаваше го може би защото тя самата бе живяла в ужас. И как нямаше да се страхува, щом не вярваше в нещо по-велико? Розалинд също се боеше, но притежаваше и вяра, станала част от нея. Спокойствието на Стивън бе доказателство за достойната му за възхищение смелост. Той намираше радост в живота, когато това бе възможно, и изтърпяваше болката без да се оплаква.
Решително прогони тази мисъл и остави Библията. След това легна на дивана и затвори очи. Скоро щеше да стане време да се облича за музикалната вечер на Касъл. Както винаги преди светско събитие, тя използваше един от триковете на Мария и в продължение на няколко минути се подготвяше да бъде много чаровна и красива.
Толкова малко можеше да направи за Стивън. Поне бе в състояние да се държи така, че той да се гордее с нея.
Докато каретата ги отнасяше към дома на лейди Касъл, Стивън се запита мрачно доколко вярно бе пресметнал в ума си броя на дните, които му оставаха. Беше си мислил, че три месеца е минимумът и най- вероятно ще живее по-дълго. Сега започваше да се съмнява сериозно, че ще изкара и до края на третия месец. Докато бе здрав, бе смятал тялото си за нещо непоклатимо. Но вече усещаше остро вътрешните си ритми и функции и западането на физическата си форма.
Скоро щеше да премине през невидимата граница, когато здравословното му състояние щеше да се влоши толкова, че да не бъде повече в състояние да поддържа илюзията за нормален живот. А ако болката
