По обратния път към къщи Стивън попита:
— Какво мислиш за Едмънд Кийн?
— Много силен актьор. Разбирам защо има такава репутация. — Поколеба се. — Несъмнено съм предубедена, но според мен татко не му отстъпва по нищо.
— Съгласен съм. — Взе ръката й в своята. — Ти пожъна голям успех. Надявам се, че вече не се страхуваш как ще бъдеш приета от висшето общество?
— Почти. — Стисна на свой ред ръката му. — Докато ти си с мен, се чувствам в безопасност. Теб всички те харесват.
— Не съм бил достатъчно дълго херцог, за да си създам кой знае колко врагове.
Не за първи път й направи впечатление как пренебрегваше комплиментите. Може би защото той също бе възпитан да вярва, че никога няма да бъде достатъчни добър.
Изминаха останалото разстояние в мълчание и се оттеглиха в покоите си веднага щом се прибраха и Ашбъртън Хаус. За първи път, откакто бяха женени, си легнаха и не се любиха. Стивън заспа в нейните обятия, отпуснал глава на гърдите й.
Тя погали нежно гърба и раменете му. Ролята на съпруга имаше неподозирани страни. Трябваше да бъде не само негова любовница, приятелка и компаньонка, а и негов съзаклятник.
Макар да не можеше да му спаси живота, тя си обеща да направи всичко зависещо от нея, за да му помогне да спаси гордостта си.
Следващият ден ги посрещна бледо есенно слънце. Тъй като целта им се намираше доста далеч на изток, Стивън бе наел ладия с шестима гребци. Пътуването с лодка щеше да бъде по-бързо, отколкото с карета.
Освен това той взе специални предпазни мерки, защото кварталът, в който отиваха, съвсем не беше от безопасните. Една от тях бе да нареди на двама от своите лакеи, ветерани от последната война, служили под командването на брат му, да ги придружат, но не облечени в ливреи. Нямаше нищо против да рискува собствения си, вече лишен от всякаква стойност живот, но не искаше да излага на опасност Розалинд.
Това пътешествие изпълваше с трепет младата жена. Тя оглеждаше движещите се с весла лодки, лихтерите и баржите, които се плъзгаха по водата във всички посоки.
— Нямах представа, че по реката е толкова оживено.
— Лондон нямаше да съществува без нея. Преди да казваш, че тук е оживено, почакай да стигнем Лондонския мост. Там пускат котва големите кораби. След като са те открили някъде насам, вероятно си пристигнала в Лондон на някой от крайбрежните или пресичащите Ла манша плавателни съдове.
Тя кимна и насочи поглед към Блакфрайърс бридж, когато ладията мина под една от арките му. Младият мъж научаваше замисления й профил, като се наслаждаваше на удоволствието, което й доставяха новите гледки. Дали щеше да се омъжи отново за някой аристократ. Беше очаровала всички мъже, с които я беше запознал предишната вечер в театъра. Най-високомерните със сигурност нямаше да одобрят миналото й на актриса, но скоро тя щеше да бъде богата и прелестна вдовица. Можеше да има всеки мъж, когото пожелаеше.
Замисли се за момент кой би могъл да бъде достатъчно добър за нея, но скоро реши, че не е готов да се самоизмъчва така. Трябваше да помоли брат си да се грижи за нея и да я пази от преследвачите на богатство.
Около Лондонския мост беше пълно с платноходи и лодки, които пренасяха товара до кейовете. Ладията забави ход, защото гребците трябваше да избират пътя си внимателно. Скоро минаха покрай масивните, мрачни стени на Лондонската кула.
Стивън им казах да спрат край първите стълби източно от кулата. Те щяха да ги отведат в квартала „Сейнт Катрин“. Ако Розалинд си спомняше правилно, семейство Фицджералд я бе намерило някъде там. След като даде на лакеите нареждания да ги следват на известно разстояние, гой помогна на съпругата си да слезе от лодката.
Тя заизкачва влажните каменни стъпала и изведнъж се олюля и пребледня.
— Тази миризма! — възкликна тя. — Никога не съм я забравяла. Трябва да сме наблизо.
Миризмата беше смесица от човешка мръсотия в гъмжащия от народ квартал с вонята на гниеща риба и морски водорасли, в която се примесваше и лекият, екзотичен мирис на докараните от далечни земи товари. Интересно, но в никакъв случай не и приятно съчетание. Стивън се намръщи при вида на бледото й лице.
— Сигурна ли си, че идеята ти е добра?
Тя го стисна за ръката.
— Не. Но въпреки това искам да я осъществя.
Щом изкачиха стълбите, избраха напосоки една от улиците. Разкривените къщи от двете страни бяха потъмнели от времето и дима от въглищата. Като минаха две пресечки, младият мъж попита:
— Нещо струва ли ти се познато?
Съпругата му се огледа и се загърна в пелерината си, въпреки че утрото не беше студено.
— Не, общото впечатление е същото. Там имаше църкви и пивница.
— Църквата „Света Катерина“ е наблизо, а определена има и пивница — вече подушвам миризмата на хмел. — Поведе я покрай купчина боклук с неопределен произход. — Говори се, че щели да правят значителни промени тук, за да построят ново, по-модерно пристанище. Във всеки случай нищо няма да се загуби, като махнат тези съборетини и мръсотия.
Навлизаха все по-дълбоко в лабиринта от мръсни улици. Розалинд се оглеждаше неспокойно.
— По-тихо е, отколкото си спомням.
— Реших, че ще е най-добре да дойдем по-рано през деня. — В този момент долови с ъгълчето на окото си някакво движение и погледна натам — беше плъх. — Тези, които имат работа, са излезли, а ако имаме късмет, безбожниците още няма да са станали.
Младата жена се усмихна, но очите й останаха сериозни. На Стивън му мина мисълта, че тя е като диво цвете.
Насреща им идваше окъсан, мръсен мъж, вперил в тях любопитните си очички. Макар херцогът и съпругата му да бяха с най-скромните си дрехи, пак се открояваха ярко на фона на жалкия квартал. Той огледа без да се смути Розалинд от глава до пети.
Тя впи пръсти в ръката на Стивън.
— Този човек…
Гласът й беше дрезгав от уплаха.
— Познаваш ли го?
Огледа се през рамо, но мъжът вече бе изчезнал.
— Не, не е достатъчно възрастен. Но ми напомня ни един човек.
Избърса устни с опакото на дланта си. Съпругът й се приготви за най-лошото и попита:
— Сторил ли ти е нещо?
— Не… предложи ми нещо за ядене — отвърна задъхано ги. — Салам, струва ми се. Не ми хареса начинът, по който ме гледаше, но бях толкова гладна, че взех храната. Той ме хвана и, о, Боже, ме целуна, и… и пъхна ръка под полата ми. Целият вонеше, а езикът му… Помислих си, че се опитва да ме изяде… — Избърса отново уста с трепереща ръка.
— Изнасилил те е, така ли? — възкликна Стивън, готов да убива.
— Не. Ухапах го по езика до кръв, той извика и ме пусна, а аз избягах. — Направи усилие да се овладее. — Успях да запазя салама. Доколкото си спомням, се скрих под купчина боклук и го изядох там.
Херцогът изпита ужасна смесица от безсилие и ярост; за първи път си представяше така живо какво всъщност ос преживяла неговата любима.
— И как оцеля? Къде спеше?
Младата жена тръгна отново, припряно и напрегнато.
— Има предостатъчно малки ъгълчета, където може да се свие едно дете. Но, разбира се, там се крият и
