други неща. — Повдигна леко левия си ръкав и показа малкия, трудно забележим белег под лакътя. — Това ми е от ухапване от плъх.
Прииска му се да я вдигна на ръце и да я отнесе по-далеч от това място, обратно при ладията и безопасността на „Мейфеър“. Но нейното желание бе да се върне в миналото, затова се въздържа.
— Нещо събужда ли спомените ти за времето преди да осиротееш?
— Корабът, с който пътувахме до Лондон — промълви бавно тя. — Беше трудно пътуване. — Замълча и изведнъж заяви изненадано: — Отплувахме от място, където се говореше френски, и аз разбирах този език.
— С кого пътуваше?
— С една жена. — Розалинд спря, погледът й стана невиждащ, сякаш вглъбен някъде навътре. — На мен не ми стана лошо, но на нея й беше много зле. Помня как й занесох нещо за ядене. Тя изстена и ми каза да си вървя. Не можех да разбера защо се чувства така зле.
— Тази жена майка ти ли беше?
— Не! — извика остро херцогинята. — Не беше майка ми.
Стивън се почуди коя ли бе причината за бурното отричане. Но нито моментът, нито мястото бяха подходящи за по-задълбочени изследвания по въпроса. Хвана я под ръка и тръгнаха отново. Завиха по друга улица. Наистина беше тихо, както бе казала съпругата му. На няколко пъти усети, че ги наблюдават през мръсните прозорци, но малцината, с които се разминаха, ги поглеждаха с безразличие, Докато опитваше уморено да избегне едно мършаво куче, той каза:
— Сега, след като видях как изглежда това място, ми е по-лесно да разбера защо никой не е помогнал на нещастното сираче.
Розалинд се усмихна мрачно.
— Вече разбираш колко съм задължена на семейство Фицджералд. Повярвах веднага на Мария. Аз… струва ми се, че ми напомни за моята майка. Помня, че когато ме вдигна и попита дали искам да имам нови мама и татко, аз си обещах никога, никога да не й причинявам неприятности.
— И го изпълни. Томас каза, че си била съвършеното дете. — Младият мъж се усмихна лекичко. — Неестествено.
— Страхувах се, че ако не съм послушна, ще ме върнат тук. — Нервно прибра косите от лицето си. — Това, разбира се, са глупости, но никога не успях да се избавя напълно от тази мисъл.
Стомахът на херцога се сви болезнено, когато си даде сметка в какъв ужас бе живяла Розалинд през първите години след осиновяването.
— Нищо чудно, че си била толкова послушна и добра.
Завиха отново. На стъпалата на една съборетина стоеше старица, стиснала глинена лула между венците си. Розалинд сподави вика си.
— Познавам я! Или поне тогава една възрастна жена стоеше така всеки ден. Старата Моли. Аз… мисля, че беше омъжена за моряк и докато той беше в морето, тя наблюдаваше какво става наоколо през по- голямата част от времето си.
— Възможно ли е да е същата жена? — попита Стивън.
Съпругата му прехапа замислено долната си устна.
— Моли изглеждаше много стара и тогава, но косите й бяха прошарени. Тази жена й прилича, само дето косите и са бели, а лицето — по-набръчкано. Мисля, че наистина е та. Огледа схлупените сгради. — Сигурна съм, че това точно е улицата, на която живееше. Помня странната форма на фасадите на тези постройки.
— Стилът е холандски. — Младият мъж опита да си представи как ли е изглеждала улицата в очите на едно малко, ужасено дете. От подобна мисъл на човек можеше да му се доплаче. — Има ли някаква специална причина да си я спомняш след толкова много години?
Розалинд кимна.
— Томас и Мария ме намериха точно тук. Тя видя всичко.
— Тогава нека видим дали помни този ден.
Без да пуска лакътя на своята херцогиня, той се приближи към парицата. Жената се смути, но не избяга. Лицето й беше силно набръчкано.
— Добър ден — каза учтиво той. — Моята съпруга би искала да ви зададе един въпрос.
Старицата извади глинената лула от устата си.
— Да?
— Преди много време, двайсет и четири години, тук е имало едно сираче, което се е препитавало, като ровело боклуците за храна.
Моряшката жена сви рамене.
— Много сираци е имало.
— Било е съвсем малко момиченце.
Старицата дръпна замислено от лулата си.
— О, да, сетих се. Не са много малките момиченца по улиците. Те струват повече в бордеите. Взеха го тъмнокоси мъж и жена. Не ми мязаха на съдържатели на бордей, но знае ли човек. — Погледна към Розалинд и присви очи. — Ти ли си туй момиченце? Малко са хората със светли коси и кафяви очи.
Младата жена кимна.
Погледът на старицата политна към Стивън.
— Ако туй е съпругът ти, справила си се добре, момиче.
— Вие бяхте добра към мен. Веднъж ми дадохте хляб.
— Не съм ти дала. — Старицата изхихика. — Старата Моли не раздава храна за нищо.
— Така е, помня, че ти дадох нещо в замяна — отвърни бавно Розалинд. — Но не помня точно какво.
— Носна кърпичка — обяви Моли. — Чудесна материя, много хубава бродерия. Пазих я дълго, после я продадох за два шилинга.
Дъхът на младата жена секна, а очите й се разшириха.
— Носна кърпичка? Помните ли как изглеждаше?
Старицата набърчи лице.
— Цветя. Някакво животно и буква. М като моето име. Изхихика отново. — За малко не я запазих заради туй.
— Стивън, имаш ли хартия и молив? — попита напрегнато Розалинд.
Той извади молив и сгънато писмо. Тя нарисува набързо малко квадратче със стилизиран лъв в единия край и красиво орнаментирана буква М в другия, и двете заобиколени с цветя. Показа я на Моли и попита:
— Така ли изглеждаше бродерията?
Старицата премигна срещу скицата.
— Да, така.
Стивън хвана свободната ръка на съпругата си; тя трепереше.
— Помните ли как съпругата ми се озова на вашата улица? — намеси се той.
Моли сви рамене.
— Казаха, че една лодка я докарала дотук заедно с някаква старица от спрял на пристанището платноход. Жената получила някакъв пристъп почти веднага щом стъпила на твърда земя. Тъй като умирала, един от пазачите опитал да хване момичето, но то избягало. Тъй поне се говореше.
Стара жена. Това потвърждаваше смътния спомен на Розалинд, че не бе пътувала с майка си.
— Колко дълго живя съпругата ми на улицата, преди да я осиновят?
— Два месеца може би. Не си спомням.
Значи Розалинд бе прекарала осем или девет седмици сред мръсните плъхове и извратените типове. Бе се изхранвала с остатъците, които бе успявала да изрови от боклука. Шейсет дни, може би повече. Тази мисъл му причини почти физическа болка и затвърди решимостта му да направи нещо за Томас и Мария. Наклони глава към Моли.
— Благодаря ви, мадам.
Тя му се усмихна с беззъбата си уста.
