Мери Джо Пътни
Дивачката
Пролог
Двама мъже се изкачваха по стълбите на хотел „Грилон“. По-слабият нетърпеливо бързаше. Спътникът му го докосна предупредително по ръката.
— Не се надявай прекалено, Еймуърт. Момичето може и да не е това, което търсим.
— Разбира се, че е Мериъл — тросна се лорд Еймуърт. — Според теб колко изгубени руси англичанки има в Северна Индия?
Бръчките върху грубо изсеченото лице на лорд Греъм станаха още по-отчетливи.
— Със собствените си очи видях димящите руини на Алури, Еймуърт. Как едно петгодишно дете би могло да оцелее?
Другият мъж се намръщи.
— Скоро ще разберем.
Качиха се на втория етаж. Пълничка жена на средна възраст отвори на рязкото им почукване.
— Аз съм госпожа Мадисън, Ваши благородия. Радвам се, че дойдохте толкова бързо.
— Благодарни сме ви, че сте довели детето от Индия, госпожо Мадисън. — Неспокойният поглед на Греъм обходи приемната. — Къде е тя?
— В спалнята, милорд.
Прекосиха помещението и влязоха през отворената врата. Седнало върху леглото, едно малко момиченце подреждаше старателно цветя. Вълнистите коси, обрамчващи личицето му, бяха толкова светли, че изглеждаха почти бели. Детето вдигна глава. За миг в светлозелените дълбини на раздалечените му очи проблесна нещо, преди отново да сведе поглед към цветята.
— Съжалявам много за това, което й се е случило. Тя е изключително послушна. Не ми е създавала никакви главоболия — побърза да заяви госпожа Мадисън. — Това ли е вашата племенница?
— Това е Мериъл! — развълнувано възкликна Еймуърт. — Все едно виждам сестра си на нейната възраст! — Коленичи до леглото. — Мериъл, спомняш ли си за мен? За вуйчо си Оливър?
Момиченцето не му обърна никакво внимание. Мъжът погледна към госпожа Мадисън.
— Да не би да е оглушала?
— Не, но разсъдъкът й е помрачен от преживения ужас по време на пленничеството. Лекарите, които я прегледаха в Индия, смятат, че тя завинаги ще си остане дете.
— Може би ще познае мен. Беше почти бебе, когато родителите й напуснаха Англия. — Греъм също коленичи до леглото. Улови тъничката ръчичка и настойчиво заговори:
— Мериъл, аз съм чичо ти Франсис. Спомняш ли си състезанията с понита в градините на Камбей?
Тя издърпа ръката си, все едно че мъжът не съществуваше, и внимателно сложи една лилия до красивата жълта роза. Греъм пое дълбоко въздух.
— Винаги ли е такава?
— Понякога разпознава само Кемал. Живее в свой собствен свят. — Госпожа Мадисън кимна към ъгъла, откъдето един млад индиец с шарен тюрбан ги наблюдаваше мълчаливо. Когато двамата английски благородници насочиха погледи към него, той скръсти ръце пред гърдите си и се поклони, но остана безмълвен също като Мериъл.
Госпожа Мадисън обясни шепнешком:
— Той е евнух. Бил е пазач в харем. Махараджата му заповяда да придружи лейди Мериъл до Камбей. Но тъй като тя не искаше да се раздели с него, решихме да дойде с нас в Англия.
Лорд Еймуърт бе потресен. Не успя да каже нито дума и се остави на лорд Греъм да го заведе в дневната.
— Мили Боже! Каква трагедия! Тя бе толкова умно и мило дете! Родителите й я обожаваха и трепереха над нея. Може би… може би някой ден ще възвърне разсъдъка си.
— Вече изминаха две години от смъртта на родителите й и почти цяла, откакто е сред англичани. Досега би трябвало да има поне някои признаци за възстановяване. — Лицето на Греъм бе също пребледняло. — Може би в някоя психиатрична клиника…
— Никога! — избухна Еймуърт. — Не можем да я пъхнем в някаква отвратителна лудница! Ще я настаним в Уорфийлд. Ще намерим сред роднините ни някоя мила и добра вдовица, която ще се грижи за нея. Ако й осигурим щастлив дом, където да се чувства в безопасност, тя може би ще се оправи.
Греъм поклати глава, но не възрази. Като офицер бе виждал много хора с помрачен разсъдък и знаеше, че лудостта се проявява в различни форми. Една от тях бе пълното отчуждение от света и хората. Съмняваше се, че лейди Мериъл Греъм, единственото дете на петия граф Греъм, някога ще се възстанови. Но Еймуърт беше прав. Длъжни бяха да й осигурят спокоен и охолен живот. Това бе най-малкото, което близките й можеха да направят за нея.
Когато слуховете за малката наследница плъзнаха, всички се удивляваха как по чудо се е спасило това дете. И съжаляваха за това, което го бе сполетяло.
Толкова жалко наистина.
Глава 1
Доминик Ренборн се събуди с ужасно главоболие. Невидим барабан неуморно тътнеше в главата му. Не биваше да пие толкова много на боксовия мач миналата вечер. Сега през целия ден щеше да си плаща.
Постепенно осъзна обаче, че тътенът не е само в главата му. Къде, по дяволите, се бе дянал Клемънт? О, да! Замина за провинцията, за да навести болната си майка! Истинско безобразие!
Добре знаеше, че мъчителното главоболие няма да стихне скоро. Провеси крака от леглото и се огледа намръщено. От наклона на слънчевите лъчи си личеше, че бе превалило пладне. А той все още бе облечен със снощните бричове и риза. Поне бе успял да смъкне сакото и ботушите, преди да се просне на леглото.
Прозина се и се затътри към дневната. Надяваше се майката на Клемънт скоро да оздравее, защото навсякъде цареше пълен хаос и ако камериерът му не се завърнеше до ден-два, щеше да бъде принуден да си потърси чистачка.
Отвори вратата на дневната и застина на прага. Отсреща го гледаше двойникът му.
Или по-точно — безупречно облеченото негово копие. Почувства се така, сякаш го заляха с кофа ледена вода.
Преди да успее да измисли някакъв язвителен поздрав, брат му изрече:
— Трябва да се обръснеш и да се подстрижеш. — Срита смачканото сако с върха на блестящия си ботуш. — Ще пламне цяла клада, ако се изгорят боклуците в тази стая.
— Не си спомням да съм ти искал мнението — кисело отвърна Доминик. Никой на този свят не бе способен да го ядоса толкова, колкото баща му и брат му. Откога не се бе виждал с Кайл? Най-малко две години. Пътищата им се пресичаха много рядко, а при среща само студено си кимаха. Не се движеха в едни и същи кръгове, което напълно ги устройваше.
— Защо си дошъл? Да не би Рексъм да е умрял?
— Графът се радва на обичайното си здраве. Доколкото това може да се каже за един хронично болен човек.
Кайл закрачи нервно из стаята. Напрежението и притеснението струяха от цялото му същество.
Доминик затвори вратата, облегна се на нея и скръсти ръце пред гърдите си, наслаждавайки се на смущението, обхванало неговия брат близнак. Кайл винаги бе успявал да прикрива безпокойството си под ледена маска, но днес това като че ли не му се удаваше. Приличаше на човек, който всеки момент ще избухне.
— След като нашият скъп баща е все още сред живите, на какво дължа благоволението да те видя в моята бедна бърлога?
Кайл се намръщи. След някоя и друга година тежкият му характер щеше да издълбае дълбоки бръчки около устата, но засега лицето му бе абсолютно еднакво с това, което Доминик всяка сутрин виждаше в огледалото. Само малко по-пълно. Във всичко останало близнаците си приличаха като две капки вода. И
