— Повечето хора биха казали, че твоите възможности са били много по-големи — мъдро отбеляза Констанца. — Да не би да му завиждаш за свободата? Нима го презираш, че не се възползва от нея по същия начин, по който би го сторил ти?
Кайл потрепери. Разбира се, че не завиждаше на Доминик! Силата, богатството — всичко принадлежеше на по-големия син. Кайл бе роден за това. Защо тогава ревнуваше от факта, че неговият брат е… свободен?
Затвори очи, чувствайки, че се задушава. Искаше му се да ридае, а уж той бе истинският щастливец.
Глава 17
Доминик изтри конете, като накрая към него се присъедини и старият коняр. Едва смогна да се измие и преоблече за вечеря. Беше доволен, че Мериъл я пропусна, защото щеше да му бъде доста трудно да се храни срещу нея и да сдържа желанието си.
Ала присъствието й все пак се усещаше. Великолепните рододендрони можеше да бъдат откъснати от всеки, но единствено Мериъл би ги подредила в нащърбена тенекиена кутия.
Докато заемаше мястото си, бъбрейки с госпожа Маркс, Доминик огледа букета.
— Тези цветя са като хвойновите храсти, които Мериъл подряза — необичайни, но много красиви. Забележете контраста между пищните цветове и простотата на тенекиената кутия. Ефектът е много драматичен, не мислите ли?
Лицето му пламна, когато видя сепнатото изражение на госпожа Маркс. Тя сигурно се чудеше дали лудостта не е заразителна. Но госпожа Ректър наклони замислено глава.
— Струва ми се, че разбирам какво искате да кажете, милорд. Комбинацията наистина е много интересна. Макар че трябва да призная — лично аз бих предпочела да сложа цветята в някоя красива китайска ваза.
— Оригинално е — съгласи се накрая госпожа Маркс. — Но може би ще изглежда по-добре в кухнята отколкото на тази махагонова маса.
Доминик не оспори твърдението й. Преди да дойде в Уорфийлд, щеше веднага да се съгласи. Без да иска, Мериъл бе променила светогледа му. Той отпи от чашата с вино.
— Знаете ли, че Мериъл може да язди?
Тази тема, както и всичко, случило се през деня, беше предмет на разговора, докато и тримата решиха да се оттеглят по спалните си.
След като Ренборн я отхвърли, Мериъл избяга от конюшнята, унизена и гневна. Явно я желаеше. Тогава какво не бе наред с нея, че не искаше да се любят? Да върви по дяволите!
Но вината сигурно бе нейна. Докато наблюдаваше птиците и горските създания, бе забелязала как готовността на женската винаги подтиква мъжкарят да й отговори. Сигурно още не й е дошло времето. Въпреки че едва ли някога щеше да бъде по-готова, та тя изгаряше в огън!
Видя, че Роксана е задрямала в сянката на беседката. Отпусна се на дървената пейка и вдъхна уханието на розите. Кучето сънливо отпусна глава в краката й. Рошавата му козина погъделичка босите й пръсти.
Почеса животното зад ушите и въздъхна. След като придобие повече опит в чифтосването, ще знае точно какво да очаква. Ще усвои правилните движения. Ще разбере как да го примами при себе си. Макар че безброй пъти бе наблюдавала соколите и лисиците, от тях едва ли можеше да научи ритуалите, които се изискваха при хората.
Намръщи се и се замисли за един обичай, който сигурно трябваше да опита. А ако и той не даде резултат, ще се и възползва от други методи, които бе наблюдавала в Индия. Те изискваха повече усилия, но едва ли някой мъж можеше да им устои.
Цветовете на татуировката бяха потъмнели и от светло оранжеви бях станали ръждивочервени. Доминик проследи рисунката в огледалото. Добре, че бе освободил Морисън, преди да си съблече ризата. Нямаше никакво желание да изтърпи упрека в очите на камериера.
Прозина се и се приготви да угаси лампата и да си легне. Отметна покривката на леглото и застина. Между възглавниците се гушеше изящен букет, привързан с чернена панделка.
Нямаше съмнение, че е от Мериъл. Два малки карамфила, един червен и един бял. Имаше и бледолилава горска теменуга, както и тънка върбова клонка. Красив и семпъл букет, необичаен и интересен, както всичко, излязло изпод пръстите на Мериъл.
Помириса го. Доминиращо бе уханието на карамфилите. Имаше нещо порочно и възбуждащо в мисълта, че тя бе откъснала тези цветя и тайно бе влязла в спалнята му, за да ги остави в леглото. Дали това не бе някакъв знак? Може би благодарност за Лунен лъч? Или намек за нещо друго?
Постави цветята в чаша вода и я сложи на масичката до леглото. Ала докато загасеше лампата, изпита усещането, че имаше нещо в букета, което бе пропуснал. Може би на сутринта…
Заспа веднага и сънува брат си.
Викове и буен смях. Двамата с Кайл играят с кестени. Измъкват се тайничко от къщи, за да присъстват на селското празненство.
Събужда се внезапно посред нощ със съзнанието, че Кайл е ранен, и го открива с изкълчен глезен, тъй като паднал по стълбите по време на нощните си набези в килера.
После следваха сбиванията с юмруци и словесните престрелки, които раняваха още по-тежко. Арогантността на Кайл, когато се върна след първия срок в Итън с твърдото убеждение, че Доминик е длъжен да му се подчинява във всичко, защото никога няма да му бъде равен. И студената ярост в очите му, когато той направеше нещо противно на волята му. Съперничеството им за благоволението на една камериерка и пламъка на задоволство в погледа на Кайл, когато тя предпочете виконт Максуел.
Накрая и последното опустошително стълкновение, след като Доминик избра армията пред университета…
По време на коледната ваканция, през последната му година в Ръгби, Доминик бе извикан в кабинета на баща си. Тогава графът му заяви, че е време да реши какво ще прави занапред. Доминик знаеше, че за по-младият изборът е: или армията, или църквата. Истинското му желание бе да управлява имение, за предпочитане собствено, макар че би работил и за някой друг. Ако получаваше прилична заплата и спестяваше, може би след някоя и друга година щеше да успее да си купи ферма.
Доминик плахо попита може ли да се обучава за управител на някое по-малко семейно имение. Предложението му бе отхвърлено на часа; Ренборн не беше наследникът нито на титлата, нито на земите на рода. Баща му го осведоми, че е готов да плаща за обучението му в университета, ако избере попрището на свещеник, или да му купи чин в подходяща военна част. Даде му срок да реши до края на ваканцията.
Въпреки че Кайл също си бе у дома и двамата нямаха стълкновения помежду си, Доминик не споделяше нищо за бъдещето си, защото знаеше, че брат му ще се опита да повлияе на решението му. Дните минаваха, а той все още се колебаеше. В Ръгби се чувстваше щастлив и се справяше добре. Сигурно и трите години в университета щяха да му харесат. Но да стане свещеник? От друга страна, не смяташе, че има призвание и за военен.
Взе решението си вечерта преди да се върне в училище, докато двамата с Кайл играеха билярд. Брат му тъкмо премерваше удара си, когато Доминик обяви:
— Отивам в армията. За предпочитане в кавалерията. — Усмихна се. — Дали да не стана хусар? Имат страхотни униформи.
Щеката на брат му трепна. След миг Кайл се изправи с пребледняло лице.
— Сигурно не говориш сериозно. Каза го само за да попречиш на удара ми, нали?
Доминик взе щеката си и с елегантно движение вкара топката.
— Трябва да правя нещо, а армията ми се струва по-добрият избор. Не мисля, че флотата ми харесва.
— Вярвах, че ще дойдеш в Кеймбридж с мен! — Кайл нервно въртеше щеката в ръцете си. — Бихме
