обществото.
— Боя се, че е така, макар че госпожа Маркс и госпожа Ректър бяха много мили. — Тъжно се усмихна. — Чувствам се, сякаш стъпвам по яйца. Днес баща ми направо ме избута през вратата, заявявайки, че колкото по-скоро започна нормален живот, толкова по-добре. Знам, че е прав, но съм като новобранец, изпратен на бой.
Доминик много добре я разбираше.
— Мисля, че генералът е наясно с човешката природа. Той не би поискал невъзможни неща от вас.
Усмивката озари лицето й.
— Той е най-добрият баща на света. Трябваше да го послушам, когато ми каза, че Мортън е само един зестрогонец.
Доминик се зачуди какво ли ще стане със съпруга й, но не я попита. Навярно негодникът щеше да си получи заслуженото.
Завиха по дълга пътека, обградена от красиви цветни лехи. В дъното се издигаше статуя на Артемис, богинята на луната. Очертанията на стройната й фигура му напомняха за Мериъл.
— Какво представляваше Мериъл като дете?
— Умно, мило, неземно създание, което ми подражаваше, защото бях с няколко години по-голяма. — Джена се засмя. — Доставяше ми удоволствие да си имам такава усърдна ученичка. Бяхме неразделни. Беше дребничка за възрастта си, но много будна. Научи се да чете още на четири години. Това, което се случи с нея, е наистина ужасно, ужасно нещастие.
Прониза го остра болка. Запита се какво ли е щяло да стане с Мериъл, ако родителите й не бяха избрали точно Индия.
— И никога повече не сте я виждали?
Лицето на Джена се забули в тъга.
— Махараджата я изпрати в Камбей, защото това беше най-близката британска военна база. Разбира се, веднага я познаха. И я върнаха на семейството й.
— Питах се как ли индийският принц е обяснил пленничеството на английско дете — отбеляза Доминик. — Знаете ли някакви подробности?
— Каза, че била един от многобройните подаръци, изпратени му от съседен владетел. Помислили я за бяла робиня, но понеже не говорела, не са знаели откъде е. В края на краищата махараджата решил, че е англичанка и я изпратил в Камбей. — Джена сви рамене. — Имала е късмет. Харемът в двореца на един източен владетел е достатъчно голям и едно малко дете може да остане дълго време незабелязано.
Стигнаха до статуята на Артемис. Доминик се взря в празните каменни очи.
— Видяхте ли Мериъл в Камбей?
— Казаха ми, че не е добре, но аз настоявах да ми позволят да я посетя. Навярно съм смятала, че ще мога да достигна до нея, макар че лекарите не успяваха. Мериъл ме погледна така, сякаш гледаше през стъкло. Беше много странно усещане. — Джена сви устни. — Бях бясна, защото реших, че тя нарочно се отказва от приятелството ни.
— Вие сте били дете — утешително рече Доминик. — Съвсем разбираемо е, че сте се разстроили, задето тя се е променила толкова много.
Джена го изгледа замислено.
— Вие сте много спокоен и разумен човек, лорд Максуел. С вас е лесно да се говори. Започвам да мисля, че сте много подходящ за Мериъл.
Доминик примигна смаяно. Никога не му бе минавала подобна мисъл. Близостта с Мериъл го правеше много по-щастлив и много по-вглъбен. От години не се бе чувствал така. Тя може и да беше луда малка фея, но с нея светът ставаше много по-интересно място. Напомни си обаче с горчив сарказъм, че не му е позволено да мисли за нея по този начин.
— Аз я харесвам. Надявам се, че и тя ме харесва — просто рече младият мъж.
След това се запътиха към градината с лилиите. Точно сега бе сезонът им.
— Обадихте ли се на Мериъл, след като се върнахте в Англия?
— Обмислях го, но не го направих. Всички в Шропшир знаеха, че лейди Мериъл е луда. — Джена се усмихна горчиво. — Казвах си, че не искам да я разстройвам, ала истината бе, че не желаех аз самата да се безпокоя. Мисълта за лудостта й ме отблъскваше. Може би бях наказана тъкмо за липсата на състрадание.
— Може би тогава не е било подходящо да се виждате с нея — замислено отбеляза Доминик. — Сега вече разбирате много повече какво означава умствено разстройство.
— Да, със сигурност е така. Понякога се питах дали и аз не полудявам. — Лицето на Джена се изопна. — Разбирам защо Мериъл се е затворила в себе си — това е единственият начин да оцелееш в този жесток свят. Когато се озовах в Блейдънхам, аз изпаднах в истински бяс и прекарах известно време в усмирителна риза. Но колкото по-безпомощна се чувствах, толкова повече се затварях в себе си. Имаше дни, през които просто лежах на леглото, втренчила поглед в тавана, без да обръщам внимание на надзирателките. Сякаш това щеше да ги прогони.
— Какво ви върна отново в света?
Младата жена се замисли за миг.
— Предполагам, че скуката. Или някакво напрежение, или просто необходимостта. Когато вие дойдохте в Блейдънхам, аз бях заведена на редовната си разходка в градината. Движех се несъзнателно, продължавайки да наблюдавам външния свят отстрани. Изведнъж обаче осъзнах, че мога да говоря с вас. Почувствах се така, сякаш ме бяха залели с кофа с ледена вода. Откакто бях запокитена в лудницата, не бях виждала човек отвън. Знаех, че може би никога няма да имам друга възможност, и затова издебнах най- подходящия момент, за да приближа до вас.
Доминик кимна.
— Какво представлява Мериъл сега? — попита Джена. — Има ли нещо по-специално, което трябва да знам?
— Не говори и все още притежава способността да не забелязва хората. — Махна с ръка. — Прекарва по-голямата част от времето си в работа в градините и се справя много добре. Мисля, че напоследък малко се е отворила за външния свят, но всъщност не я познавам толкова добре, за да съм сигурен. Ще ви оставя сама да прецените.
Скоро стигнаха до зеленчуковата градина. Бе се заоблачило и Мериъл бе свалила сламената шапка. Сребристорусата й плитка падна през рамото, когато се приведе, за да продължи разсаждането на пипера.
— Бих я познала навсякъде — прошепна Джена. — Тя изглежда толкова… спокойна и ведра.
— През повечето време е такава. Това е нейният дом.
— И със сигурност тук за нея е много добре. — Джена огледа градината. Щом зърна Кемал, смръщи вежди. — Този индиец… Струва ми се познат.
— Сигурно сте виждали Кемал в Камбей. Той е придружил Мериъл от двореца на махараджата — обясни Доминик. — И е останал с нея.
Джена хвърли още един поглед към индуса, пое дълбоко дъх и пристъпи напред.
— Здравей, Мериъл. Спомняш ли си коя съм аз? — Прекоси влажната земя и коленичи до Мериъл. — Аз съм Джена Еймс. От Камбей.
Мериъл се скова. Не вдигна глава и с нищо не показа, че я е чула. Джена обаче не се обезкуражи и меко продължи:
— Тогава бяхме много добри приятелки. Спомняш ли си колко често яздехме заедно? Колко много ти харесаха индийските градини, които ти показах? Преди да напуснеш Камбей, ти ми подари любимата си кукла. Аз пък ти дадох малка книжка с поеми, които бях преписала на ръка. Ние… ние си обещахме някой ден отново да се видим. Когато аз се върнах в Англия… — Очите й плувнаха в сълзи, но се овладя. — Ето, че дойдох, Мериъл. Мина доста време, но аз не те забравих.
Последва тишина, нарушавана единствено от жуженето на пчелите. В другия край на градината Кемал бе спрял работата си и напрегнато наблюдаваше сцената.
Доминик бе затаил дъх. Почти очакваше двете да си докоснат носовете като котки, които се срещат след дълга раздяла. Мериъл бавно вдигна ръка и пипна бузата на Джена. Лицето й се озари от усмивка.
