огромен. Какви ли са били предците му?
Остави госта си да мърка доволно, изми се и започна да се облича. По време на неспокойния си сън бе съставил смътен план как да разреши положението, и то без много усложнения. Ако Мериъл доброволно откаже да се омъжи за Кайл, Еймуърт няма да я насилва. Кайл ще бъде разстроен, но бързо ще се възстанови. В обществото гъмжи от неомъжени млади момичета, всяка от които ще му подхожда много повече от Мериъл. Така че твърде скоро щеше да си намери друга, по-приемлива жена, за която да се ожени. И тогава Доминик щеше да поиска ръката на Мериъл.
Планът обаче имаше един недостатък. Когато той накрая спечели любовта и ръката на Мериъл, Кайл може все пак да се почувства предаден. Или пък да не си потърси друга съпруга с години. Освен това Доминик ще трябва да разкрие на Еймуърт истинската си самоличност, а колкото повече го отлага, толкова по-трудно ще му бъде да го направи. Но най-лошото си оставаше признанието пред Мериъл. Трябваше да си осигури подкрепата й, като я помоли да откаже на Кайл и да почака него.
Дали тя щеше да го направи? Ако това, което Мериъл изпитваше, бе просто резултат от събуждането на желанието у една млада жена, Кайл можеше без проблем да заеме мястото му. Мили Боже, никога нямаше да понесе да ги вижда заедно! Може би е най-добре да замине за Америка. Поне ще запази разсъдъка си.
Облече се и излезе от стаята си. Продължаваше да обмисля различните възможности. За съжаление почти всички му изглеждаха безнадеждни.
Първата стъпка бе да се сдобри с Мериъл, която миналата нощ бе готова да му издере очите.
По думите на коняря напоследък тя излизала да язди много рано, преди още Уорфийлд да се е събудил за живот.
Когато приближи конюшнята, видя, че вече приготвя седлото за Лунен лъч. Щом го забеляза, тя застина. Доминик й се усмихна.
— Добро утро, Мериъл. Мога ли да пояздя с теб?
В очите й се отразиха различни чувства. Удоволствието от появата му се смеси със силното желание да запрати седлото по него.
— Искам двамата с теб да имаме бъдеще, Мериъл, но няма да е лесно да се осъществи — рече Доминик, без да откъсва поглед от очите й. — Надявам се, че ще ми помогнеш заедно да го постигнем.
Очите й се разшириха и тялото й се отпусна. Не възрази дори когато взе седлото от ръката й и го сложи върху гърба на Лунен лъч. Лицето й обаче изразяваше пълно недоумение.
— Тази разцепена отстрани пола е много удобна за езда отбеляза Доминик, докато пристягаше ремъците. — Предполагам, че някоя от дамите специално я е ушила. Те и двете се грижат много за теб.
Сплете ръце и ги подложи, за да й помогне да се качи на коня. Напрегна цялата си воля, за да не се остави близостта й да го завладее. Когато стъпи върху ръцете му, Доминик откри, че е обула ботуши, макар че се справяше чудесно и с боси нозе.
След миг младата жена се плъзна леко върху седлото и хвана юздите в едната си ръка. С другата докосна бузата му. В очите й проблесна тъжна искрица. Явно му бе простила.
Неспособен да се владее повече, той улови ръката й и бързо я целуна.
— Отивам да оседлая Пегас. Ще ме почакаш ли?
Тя се усмихна загадъчно и подкара Лунен лъч. Доминик не бе сигурен, че ще го изчака, но припряно оседла коня си и я последва. Изпита удоволствие, като я видя бавно да обикаля из двора с кобилата.
— Имаш ли някое специално място, където би искала да отидем? Ще се радвам да го видя.
Тя тутакси препусна. Доминик я последва. Изпитваше огромно облекчение, че двамата отново се разбираха. По-късно днес или може би утре ще й обясни кой е в действителност и ще й разкрие чувствата си. Навярно тя изобщо нямаше да се впечатли от факта, че той всъщност не е лорд Максуел.
Разбира се, не по-малко вероятно бе да се възмути, след като разбере, че я е мамил. Просто трябваше да прояви търпение и да прескача препятствията едно по едно.
Мериъл го отведе при древните назъбени камъни, които увенчаваха хълма в най-отдалечената и дива част на парка. Там реакцията на Ренборн щеше да й позволи да разбере повече за него.
По пътя той не спря да бъбри. Харесваше й, че говори като с равна. Повечето общуваха с нея, сякаш бе от стъкло. Освен това й доставяше удоволствие, че с такава лекота се справя с разговора, все едно че и тя участва в него.
Но Доминик изведнъж замлъкна, когато стигнаха до крайната си цел. Камъните се извисяваха застрашително в утринното небе. Мериъл слезе от кобилата и я привърза за едно дърво. После влезе в кръга. Без да каже нито дума, Ренборн направи същото.
Пристъпи в центъра и бавно се огледа. Камъните се извисяваха в тихо безмълвие — вечни останки от един отдавна изчезнал народ. Миналата нощ бе нарекъл Мериъл варварка. И може би бе прав. Тук сякаш се носеше шепот на богове.
Доминик приближи до най-високия камък, постави ръце върху грубата, покрита с лишеи повърхност и остана дълго така. После се извърна и прошепна:
— Това място е изпълнено със сила, нали? Също като в катедрала човек усеща вечния пулс на вярата.
Значи го усети! Изпита желание да го разцелува за свръх сетивността му, но се сдържа, защото се опасяваше да не обиди джентълменското му благоприличие.
— Навярно хората все още идват тук — замислено продължи той. — Затова никакви дървета не са израснали вътре в кръга.
Мериъл примигна. Никога не й бе хрумвало. Може би наистина светилището не беше изоставено. Стори й се много хубаво, че някои хора все още идват тук, за да намерят покой.
Изгряващото слънце бе зад тях и сянката на Доминик извикваше в представите й образа на древен воин или на могъщ жрец. Мериъл потръпна. Прониза я усещането, че двамата вече се бяха срещали преди. Може би костите й помнеха далечната й предшественичка, която бе водила своя любим на същото място.
Наведе се и откъсна една маргаритка. На езика на цветята тя бе символ на невинността и нежността. В хербария на някогашната Мериъл, живяла преди триста години, това цвете бе наречено Билка Маргарет. Там имаше и рецепта за мехлем, който помага при рани и изгаряния. Дали нейната предшественичка се е любила тук сред цветята?
Мериъл втъкна маргаритката в един от илиците на сакото му, после ръката й се плъзна надолу. Усети как пулсът му се ускорява. Покри ръката й със своята и дрезгаво промълви:
— Ти принадлежиш на това място, моя дива вълшебнице!
Мериъл затаи дъх, изпълнена с надеждата, че той ще се поддаде на изкушението, стаено в очите му. Кръгът излъчваше огромна енергия и сила, съществуваща много преди християнските богове да измислят целомъдрието.
За нейно огромно разочарование обаче той само докосна леко косата й и се запъти към мястото, където бяха оставили конете. Възхищаваше се на твърдостта и самообладанието му, но й се искаше в този случай да не е чак толкова непреклонен.
Въпреки това ездата обратно бе много приятна. Мериъл свикваше Доминик да е край нея.
Конярят ги очакваше, за да поеме конете. Огладняла от разходката, Мериъл реши да се присъедини към Ренборн за закуска. По-добре, отколкото да хапне набързо една препечена филийка с чаша чай в кухнята, както правеше обикновено.
Той й отвори вратата и тя се плъзна покрай него. Вече бе забелязала, че е много по-внушителна с ботуши.
— Добре изпълнено, лейди Мериъл! И една принцеса не би могла да изглежда по-царствена.
Тя се усмихна, развеселена, че Доминик обръща толкова голямо внимание на всяко нейно движение. После обаче видя госпожа Ректър и усмивката й помръкна. Възрастната дама седеше в салона с пребледняло лице. Четеше някакво писмо, което явно току-що бе получила от прашния куриер, стоящ наблизо.
Дочула стъпките, госпожа Ректър вдигна глава. Очите й бяха замъглени.
— Нещо не е ли наред? — попита Ренборн.
— Страхувам се, че да. — Облиза пресъхналите си устни. — Лорд Еймуърт е получил сърдечен удар. Неговата съпруга, Елинор, пише, че лекарите не са оптимисти относно шансовете му. — Погледът й отново се насочи към писмото. — Той е мой братовчед… Аз… аз съм го познавала през целия си живот…
