смятам, че двамата ще бъдат добра двойка.
Лусия кимна, но явно не бе съвсем убедена.
— Много е хубава, макар че роклята й бе ужасно демоде.
Доминик преглътна възражението си, че Мериъл не е просто хубава, а красива и че рокля, която е била възхитителна преди двадесет години, дори и сега е привлекателна. Защото, ако го беше казал, проницателната му сестра щеше веднага да разбере, че чувствата му към момичето не са съвсем братски.
— Тя не се нуждае от модерни дрехи тук в провинцията, но затова пък е забележителна градинарка. А в Индия се е научила да рисува много интересни фигури с къна. — Усмихна се. — Може би трябва да я помолиш да изпише името на Робърт на място, където никой не може да го види.
— Доминик, имаш прекалено мръсно подсъзнание. — Лусия замечтано присви очи. — А тези рисунки… временни ли са?
— Да. Обзалагам се, че Робърт ще бъде изключително заинтригуван. — Потисна прозявката си. — Време е да си лягам. Трябва да си почина добре, за да имам сили утре да убедя Рексъм, че съм Кайл. Никога не съм можел да се разбирам добре с него.
— Стига, Дом, татко всъщност не е чак толкова лош, освен когато го измъчва подаграта му! — пламенно възрази Лусия. — Просто бъди по-търпелив. Ако изгубиш самообладание и избухнеш, веднага ще се издадеш. Кайл е хладен и учтив дори когато татко става непоносим.
Доминик винаги бе имал свободата да избухва и да си заминава, когато Рексъм ставаше непоносим. Като наследник обаче, Кайл беше принуден да остава и да понася всичко. За пръв път Доминик се запита дали самоконтролът на брат му е вроден, или е следствие от необходимостта да съжителства с графа.
— Ще си мълчиш ли, Лусия? Знам, че искам от теб твърде много, но ако Рексъм разбере какво сме забъркали… — Доминик направи доста красноречив жест.
— Няма да кажа на никого. Не желая дори да си помисля какво ще стане, ако татко открие, че ти не си Кайл. — Пое дълбоко дъх. — Камериерите! Уилкокс сигурно вече е видял твоя!
— Кайл ми зае Морисън. А той не би искал господарят му да загази.
— Тогава може би ще успееш да се справиш. Говори колкото е възможно по-малко. — Поклати глава. — Но какво ще стане после? Със сигурност, когато истинският Кайл се появи в Уорфийлд, хората ще доловят разликата.
Доминик сви рамене.
— И аз му казах същото, но той не ми обърна внимание. Кайл смята, че мнението на госпожа Маркс, госпожа Ректър и на слугите няма значение, а лейди Мериъл не би се досетила за измамата.
— Ти вярваш ли на това? — презрително сви устни Лусия.
— Надявам се да е прав. — Доминик мрачно се замисли за бъдещето. Размяната може би ще остане незабелязана, ако мине по-дълго време между неговото заминаване и появата на Кайл. Но ако се наложи сватбата да стане преди завръщането на лорд Греъм…
По дяволите, не искаше Кайл да се ожени за Мериъл! Ала ако разкриеше измамата сега, ситуацията можеше само да се усложни.
Пожела лека нощ на Лусия и се запъти към спалнята си. В главата му продължаваше да цари пълен хаос.
Мериъл изчака няколко минути, докато Ренборн излезе от стаята на сестра си. После взе цветята и почука на вратата й. Срещата й с Джена Еймс бе събудила любопитството й към младите жени. А това все пак бе сестрата на Ренборн.
Лейди Лусия отвори. Тя имаше тъмнокестенявата коса и сините очи на братята си. Макар че бе с няколко сантиметра по-висока от Мериъл и изглеждаше доста внушително, двете вероятно бяха на една и съща възраст.
— О! Добър вечер, лейди Мериъл.
Мериъл й подаде стъкления цилиндър, който бе намерила в килера. Сега той съдържаше дъхави лилии и дълги стръкове буен бръшлян. Нарочно бе направила традиционен букет, защото се съмняваше, че една светска дама ще оцени дивите цветя. Ренборн бе единственият, който ги приемаше.
Лусия взе вазата и се усмихна.
— Благодаря ти. — Зарови хубавото си носле в цветовете на лилиите. — Колко хубаво ухаят. — Вдигна глава и рече: — Ще влезеш ли? Тъй като може би скоро ще станем роднини, бих искала да се опознаем по- добре. — Отдръпна се от прага и направи гостоприемен жест.
Мериъл се бе надявала на подобна покана. Ако беше някой друг, щеше да влезе, без да пита, но не искаше сестрата на Ренборн да я намрази. Наистина бе доста странно, че се интересува от отношението на една непозната, и не бе сигурна дали това й харесва. Ала истината бе, че мнението на тази млада жена бе важно за нея.
Лусия остави цветята върху масичката до леглото и се извърна. Лицето й придоби смутен вид.
— Казаха ми, че ти не говориш и аз не знам как… как да се държа. Моля да ме извиниш, ако без да искам те обидя с нещо. Наистина няма да е нарочно.
Прямотата й се хареса на Мериъл. Беше истинска сестра на Ренборн. Затова направи лек жест — знак Лусия да продължи да говори.
Тя се отпусна върху леглото, при което полите на копринения й пеньоар се разстлаха край нея.
— Още не е официално, но аз скоро ще се омъжа. Сега отиваме да посетим семейството на годеника ми в Ланкашър. — Погледна въпросително гостенката си. — Мога да ти разкажа за него? Баща ми смята, че е глупаво непрекъснато да говоря за Робин, но една жена ще ме разбере.
Мериъл се усмихна. Настани се на дивана и с интерес изслуша многобройните качества, които притежаваше Почтения Робърт Джъстис. Лицето на сестрата на Ренборн сияеше — явно наистина бе влюбена.
Дали Лусия изпитваше същия страстен копнеж, който привличаше нея към Ренборн? Ако бе така, то явно бе прекалено добре възпитана, за да го покаже. А може би прикриваше страстта зад потока от думи и блестящите очи.
Накрая Лусия млъкна и смутено се засмя.
— Извини ме. Сигурно ти проглуших ушите. Ти си много търпелива слушателка. — Облегна се на украсената с дърворезба колона на леглото. — Надявам се, че и ти ще обикнеш брат ми така, както аз обичам Робин. През цялото време мисля само за него. Макар че ще се оженим в началото на есента, вече нямам търпение.
Мериъл извърна глава. Не искаше другото момиче да види изражението. Тя не разбираше любовта, нито брака. А страстта познаваше малко. Но много добре разбираше какво означава да мислиш постоянно за един мъж.
Колебливият глас на Лусия прекъсна мислите й.
— Моят брат ми каза, че умееш да рисуваш с къна. Това ми се стори много… интересно. — Гласът й се извиси във въпросителна интонация.
Мериъл се изправи, прекоси стаята и нави единия си ръкав, разкривайки нежните линии около китката си.
— Очарователно! — Лусия внимателно докосна изображението, страхувайки се да не го повреди. — Моят брат ми каза, че рисунката е временна. Вярно ли е?
Мериъл кимна. Помисли си, че двете съвсем истински си говорят, макар че тя си служеше само с жестове. Но това не й се стори опасно, защото Лусия скоро щеше да си замине и нямаше да я издаде. Трябваше да признае, че Ренборн е прав — разговорът е много забавно нещо. Обаче Мериъл не бе сигурна, че е готова да позволи на хората около нея да узнаят колко много разбира.
Лусия се изчерви.
— Ще можеш ли… Ще имаш ли нещо против да рисуваш върху рамото ми? Там, където няма да се вижда от, роклята. — Посочи с пръст мястото. — И да съдържа инициалите Р и Л?
Мериъл едва не се разсмя на глас. Значи тази достолепна млада дама искаше да впечатли годеника си! Явно страстта бе част от любовта й. Дали Ренборн би предположил, че годеникът на сестра му ще се заинтересува от подобна скрита рисунка? И дали това означаваше, че и самият той би се заинтересувал?
