Мериъл даде знак на Лусия да почака и отиде в стаята си, за да приготви къната. Сестрата на Ренборн й хареса.
Освен това Лусия й подсказа една много интересна идея…
Глава 22
Попътният морски вятър бързо ги отведе до Кадис, чиито кули се издигаха като блестящи мечти. Макар че Констанца бе отраснала в Северна Испания, далече от брега, тя бе идвала в Кадис и никога не бе забравила красотата му.
Кайл крачеше по крайбрежния булевард. Искаше му се и Констанца да е с него, ала тя си почиваше под въздействието на лауданума.
Чувстваше се прекалено нервен, за да прекара целия ден във вилата, и затова реши да разгледа града. Величествените сгради и площади все още бяха запазили призрачното присъствие на финикийските търговци, които бяха основали Кадис преди три хиляди години. Както и на римляните, които го бяха превърнали в едно от най-големите и оживени пристанища на империята. Доскоро Кадис бе вратата на Испания към колониите, а цялото богатство от Америка се изливаше в хазната му.
Най-хубавата му част се намираше покрай атлантическия бряг. Докато наблюдаваше корабите, които влизаха и излизаха от пристанището, вълнението му от заобикалящата го красота се стопи, пометено от вината, че в този миг Констанца лежи на смъртното си легло. Ала въпреки това не можа да успокои ускорените удари на сърцето си, докато слушаше виковете на моряците. Нито да потисне копнежа си по далечни земи.
Когато се върна във вилата, ноздрите му все още бяха пропити с мириса на пристанище. Къщата бе много приятна, собственост на един негов приятел от Лондон, който бе забогатял от търговия с шери. Рексъм не одобряваше, че най-големият му син има за приятели търговци, но Кайл намираше, че тези мъже са много по-интересни и забавни.
Щом влезе в хладното, покрито с керамични плочки преддверие, Тереза, камериерката на Констанца, се спусна към него.
— Милорд! — извика тя и го погледна уплашено с големите си тъмни очи. — Елате бързо!
О, Господи, не, не още! Не толкова скоро. С разтуптяно сърце той профуча покрай прислужницата и се втурна към стаята, от която се излизаше във вътрешен двор с градина. Ароматът на портокалови цветчета нахлуваше през прозорците, болезнено жив в сравнение с ужасяващата неподвижност на Констанца. За един миг се ужаси, че вече е мъртва, но после видя, че гърдите й се повдигат.
Взе ръката й, сякаш можеше да я върне от далечното място, към което се бе запътила.
— Тереза, извика ли лекаря?
— Si, милорд. Но не знам кога ще дойде.
Неспособен да понесе своята безпомощност, Кайл й нареди:
— Донеси бренди!
Доволна, че има на кого да прехвърли отговорността, Тереза побърза да се подчини. Кайл започна отчаяно да се моли, а камериерката внимателно поднесе лъжицата към бледите устни на господарката си, давайки й капка по капка от златистата течност.
Клепачите на Констанца потрепнаха и тя ги отвори. Очите й бяха тъмни и уморени.
— Разтревожих те, querido — промърмори, тя. — Прости ми.
От гърдите му се изтръгна облекчена въздишка.
— Няма значение, след като все още си тук.
Тя стисна леко ръката му. Жестът й бе толкова слаб, че едва го усети.
— Моето време… още не е дошло. Ще ти кажа кога да изпратиш за свещеника.
Кайл й се усмихна, но вътрешно продължаваше да трепери. Инстинктивно бе усетил, че още малко и тя щеше завинаги да го остави. А той не беше готов да я пусне да си отиде.
Не беше готов.
Глава 23
Доминик стана рано със смътната надежда, че ще успее да изчезне в градините и по този начин да избяга от баща си. За съжаление не остана дълго сам в трапезарията. Едва успя да напълни чинията си от блюдата, подредени върху бюфета, когато членовете на домакинството започнаха да се появяват един по един.
Първа дойде госпожа Маркс, не след дълго и госпожа Ректър. После пристигна Мериъл, която се държа толкова добре, че Доминик започна да се пита какво ли си е наумила. Тя му хвърли един срамежлив поглед, докато си взимаше от варените яйца и препечените филийки. После се настани на масата срещу него. Стига да поискаше, маниерите й наистина бяха безупречни.
Появи се и Лусия със сияещи очи и когато мина покрай брат си, прошепна:
— Рисунките на лейди Мериъл са прекрасни! — Отдалечи се, преди да е успял да я попита нещо, за да поздрави весело дамите и Мериъл.
Групичката изобщо се чувстваше доста свойски, докато не се появи граф Рексъм, когато внезапно се възцари неловка тишина. Доминик мислено се наруга, задето не се бе хранил по-бързо.
Баща му накуцваше — признак, че подаграта отново го измъчва, — което не му попречи да изръмжи дружелюбно:
— Добро утро. Хубаво е човек да се наспи след дълго и уморително пътуване. — Надникна през прозореца. — Денят е прекрасен. Много подходящ за разходка из имението.
Доминик се изкуши да изтъкне, че е проява на доста лош вкус да проявява толкова явно апетита си към собствеността на лейди Мериъл, но се сдържа, защото Кайл би постъпил така.
— Добро утро, лорд Рексъм. — Госпожа Маркс понечи да стане.
Графът махна с ръка.
— Не прекъсвайте закуската си заради мен.
След като си сервира значително количество яйца, шунка, пикантни пържени бъбречета, тънко нарязан студен език и препечени филийки, той докуцука до масата. Мериъл не му обръщаше никакво внимание, но Доминик забеляза, че се отдръпна, когато графът сложи чинията си до нейната.
Вместо обаче да седне, Рексъм впери изучаващ поглед в сведения й профил.
— Хубавичка е. Жалко, че е толкова дребна, но изглежда здрава. Хайде, погледни ме!
Сграбчи брадичката й и повдигна лицето й. Очите й блеснаха и тя бързо извърна глава, за да не срещне погледа му. Рексъм се засмя.
— Хайде, момиче, не бъди толкова срамежлива. Искам да знам как ще изглеждат моите внуци. — Отново посегна към брадичката й.
Тогава Мериъл ухапа пръста му. Разнесе се смаяно ахване и всички около масата се втренчиха в двойката.
— Дявол да го вземе! — Графът бързо отдръпна ръката си, а слисаното изражение на лицето му се замени с гневно. — Как смееш! Нима никой не те е научил на добри обноски?
Доминик видя как ръката на баща му се свива в юмрук, скочи от стола си, дискретно го улови за китката и със спокоен глас, както би направил Кайл, каза:
— Вие я изплашихте, сър.
Погледна към Мериъл. Очите й изпускаха гневни мълнии. Изглеждаше готова отново да хапе. Доминик леко отдръпна баща си.
Графът успя да се овладее.
— Еймуърт ме увери, че момичето не е опасно.
Ядосан от държанието на Мериъл, Доминик рязко заяви:
— А нима на вас ще хареса някой непознат да се отнесе така? — Доминик сграбчи брадичката на баща си и го застави да го погледне в очите. Изуми се като забеляза, че е само няколко сантиметра по-висок от него. Графът винаги му изглеждал огромен.
