— Дяволите да те вземат, момче! Ти си по-лош и от нея — изрева баща му и рязко се освободи. — Как се осмеляваш да ми вдигаш ръка?
Доминик получи помощ оттам, откъдето най-малко очакваше. В следващия миг се разнесе спокойният глас на Лусия:
— Както Максуел току-що показа, никак не е приятно, да те третират като кон, папа. — Хвърли една ослепителна усмивка към баща си. — Макар да знам, че са водени от добри чувства, не мога да ти кажа колко често ми се е искало да ухапя възрастните вдовици и джентълмени, които са ме потупвали по бузите, мърморейки какво сладко създание съм. — Погледна към Мериъл. — А понеже лейди Мериъл никога не е живяла в обществото, тя не знае, че човек не бива да хапе, независимо колко силно му се иска.
С тези думи Лусия стана и премести чинията на баща си.
— Хайде, папа, ела и седни до мен. От този прозорец се открива прекрасна гледка към градините. — Хвана го под ръка и го заведе до стола. — Ей сега ще ти донеса кафе.
Докато Лусия изпълняваше ролята си на загрижена дъщеря, Мериъл напусна трапезарията. Приличаше на разгневена котка. Доминик можеше само да бъде благодарен, че тя и баща му повече не са в една стая. Господ да му е на помощ, денят едва сега започваше!
Съветът на Лусия — да говори с баща си колкото се може по-малко — беше наистина добър. Двамата излязоха от парка и препуснаха из имението, водени от управителя. Кар говореше почти през цялото време. Рексъм оглеждаше внимателно полята и стадата и от време на време правеше по някоя забележка. Доминик беше впечатлен. Не бе предполагал колко задълбочени са познанията на баща му по селско стопанство.
След обиколката се върнаха в къщата точно за лекия обяд. Доминик се съсредоточи в чинията си, без да взима дейно участие в разговора. Първо възнамеряваше да се измъкне незабелязано, но после реши, че поведението му може да се стори подозрително, затова предложи на баща си:
— Искаш ли да се поразходим из градините? Работата в тях е любимото занимание на лейди Мериъл. Наистина са великолепни.
Графът се поколеба, после поклати глава.
— Предпочитам да прекарам един тих следобед вътре в къщата на хладно. А ти намери онази малка дива котка, която ухажваш, и се опитай да я научиш на по-добри обноски.
Възмущението на Доминик от определението за Мериъл бързо се стопи, когато погледна баща си. Изпита чувството, че го вижда за пръв път. Рексъм се бе оженил късно, а синовете му не се бяха родили веднага, затова вече наближаваше седемдесетте. Когато Доминик бе напуснал дома си, за да отиде в армията, графът бе преминал от разцвета на живота и силите си към старостта. Замъглените му очи издаваха начало на катаракт, а явно бе започнал и да недочува, защото говореше прекалено високо.
Освен това бе натрупал доста килограми и вече не бе набит, а възпълен и тежко подвижен. Децата му бяха наследили слабите и стройни фигури от майка си. Като се имаха предвид възрастта и килограмите му, тазсутрешната езда трябва да е била доста уморителна за него. Но както не щадеше децата си, така не щадеше и себе си. Винаги бе приемал много сериозно задълженията си като едър земевладелец и член на Камарата на лордовете. Никога не се бе отдавал на разточителни удоволствия, разврат и изтънчени екстравагантности, както повечето представители на неговата класа.
Умората и болката бяха набръчкали лицето му. Мака че не беше човек с лек характер, той заслужаваше уважение. Дали Кайл виждаше графа именно в тази светлина затова бе толкова търпелив и внимателен?
— Ще кажа на Мериъл, че не бива никога повече да хапе — отвърна Доминик, малко смутен от внезапните с прозрения относно баща си, и побърза да се отдалечи, да не издаде истинските си чувства.
Тъкмо излизаше от къщата, когато го настигна сестра му.
— Ще ме разведеш ли из градините? — Макар че не използваше истинското му име, в гласа й прозвуча скрит намек, когато добави: — Струва ми се, че не съм те виждала цяла вечност.
Доминик с болка осъзна колко много му бе липсвала Лусия. Разбира се, бе отишъл на първия й бал, но оттогава срещите им бяха редки и случайни, защото той не посещаваше Рексъм Хаус от страх да не налети на баща си или на брат си. Предложи й ръка.
— За мен ще бъде удоволствие.
Докато я водеше през лехите, младият мъж тихо каза:
— Съжалявам, че те виждах толкова рядко, Лусия. Забравил съм как бързо порастват малките сестрички.
Тя сви рамене.
— Разбирам защо не се чувстваш удобно в Дорнлей. Все едно да събереш три буйни жребеца под един покрив. Понякога е доста тежко с папа и Кайл. Липсваше ми.
Доминик откъсна едно малко синьо цвете и го затъкна зад ухото й.
— След като се оттеглих и освободих пространството само за Кайл, реших, че той е станал любимият ти брат.
Лусия спря и го изгледа сърдито.
— Престани! Защо винаги се сравняваш с него? Вие сте близнаци, но не сте еднакви. Познавам Кайл по-добре, защото през по-голямата част от живота си сме живели под един покрив, но обичам еднакво и двама ви.
Острите й думи го изненадаха и го накараха да се замисли.
— Съжалявам, Лусия. Дори и когато сме се разбирали най-добре, двамата с Кайл винаги сме се състезавали. Може би щеше да бъде по-лесно, ако единият от двама ни беше по-добър. Вместо това ние все се боричкахме, за да запазим позициите си. Не беше честно от моя страна да те въвличам в нашата малка война, дори и само на шега.
— Не, не беше — язвително отвърна тя. — Искам и двамата да присъствате на моята сватба и да се държите като джентълмени.
— Аз ще бъда там и ще се държа прилично. — Макар че, като се замислеше за евентуалните последствия от чувствата му към Мериъл, никак не бе сигурен, че Кайл ще бъде настроен толкова доброжелателно към него. Стомахът му се сви. Господи, дали дотогава Мериъл и Кайл вече няма да бъдат съпруг и съпруга?
Отпъди неприятните мисли и зави по пътеката, която извеждаше до къщата на Мериъл. Лусия ахна, като видя невероятната постройка, сгушена в короната на огромния дъб.
— Прекрасно! Това е мечтата на всяко дете. Качвал ли си се горе?
— Това е убежището на Мериъл. Никога не ме е канила. — Погледна към дървото и си представи как Мериъл като господарка на обсаден замък излива врящо олио през прозорците. Усмихна се. — Стълбата не е спусната, което значи, че вероятно е горе.
Тайно се надяваше, че Мериъл ще се появи. Сестра му вдигна глава и заслони очите си с ръка.
— Виждам, че има ключалка на капака. Тя наистина ревностно пази усамотението си. Мериъл, там ли си? Ще ни позволиш ли да те посетим в дървената ти къщичка или ще дойдеш с нас на разходка?
Не последва никакъв отговор. Доминик не се изненада.
— Сигурно още е ядосана от това, което се случи на закуска. — Улови Лусия за ръка и я поведе през малката полянка, където веднъж бе примамил Мериъл на пикник.
— Не я обвинявам. Много често съм изпитвала желание да ухапя някого. — Лусия се усмихна. — Радвам се, че тя не нарани сериозно папа, но й завиждам за свободата. Сигурно не е чак толкова лошо да те смятат за малко смахнат.
„Малко смахнат“. Това определение му харесваше много повече отколкото „луд“.
— Ти спомена за рисунката й с къна. Показа ли ти гривната си?
Лусия кимна.
— Веднага щом ти си тръгна миналата вечер, тя ми донесе цветя. Прекарахме си много добре. Разказах й за Робин и тя ми нарисува татуировка.
Доминик бе сигурен, че не би искал да знае къде точно е рисунката.
— Сега ще ти покажа живия плет. Уорфийлд се гордее с най-хубавия жив плет.
