превърна в нежна ласка от вътрешната страна на глезена. Тогава смаяно осъзна, че Мериъл го гали с босия си крак.
Изгледа я изумено. Цялото й внимание бе насочено към чинията пред нея. Дори миглите й не потрепваха. Доминик прибра краката си и ги кръстоса под стола.
За малко го остави на мира. После, след като започнаха да сервират основното блюдо, отново почувства лек натиск, този път при коляното. Младият мъж застина, неспособен да потисне желанието, което избухна в него. Мериъл притежаваше вродената чувственост на първокласна куртизанка. Или това, или дяволско чувство за хумор. Най-вероятно и двете.
Тъкмо успя да възвърне самообладанието си, когато леко побутване по бедрото едва не го накара да подскочи. Как, по дяволите, Мериъл можеше да достигне чак там? После осъзна, че Лусия се опитва да привлече вниманието му.
Извърна се към сестра си, която му хвърли предупредителен поглед.
— Кажи ни все пак нещо за плановете си около сватбата.
Той преглътна тежко, питайки се кой ли е задал въпроса, повторен от Лусия.
— Ако трябва да бъда искрен, ще ви призная, че не съм мислил много. Както знаете, вуйчото на Мериъл, лорд Еймуърт, е болен. А след като той е неин настойник, би било неуместно да се правят планове за сватба в такъв момент.
Госпожа Ректър вдигна глава от чинията си с агнешки котлети.
— Забравих да ви кажа, че днес получих писмо от лейди Еймуърт. Очевидно състоянието на съпруга й малко се е подобрило. Все още не е вън от опасност, но… — Въздъхна. — Човек винаги се надява.
— Това са добри новини. — Доминик мислено благодари на небесата, че Еймуърт се възстановява. Със сигурност оздравяването му щеше да се отрази добре върху положението на Мериъл.
Разговорът се насочи към синовете на Еймуърт, които Лусия познаваше от Лондон. Мериъл плъзна крака си между бедрата на Доминик и го сгуши на топло при слабините му. Младият мъж почувства как мигом се втвърдява. Само един Господ знаеше как ще издържи до края на тази вечеря! Изпитваше отчаяно желание да грабне малката вещица в обятията си, да я отнесе в най-близката спалня и да я люби до сутринта.
След няколко безумни мига на похотливи фантазии най-после успя да се овладее. Добре, че Лусия беше в превъзходна форма. Историите разсмиваха дамите и напълно прикриваха объркването му. Доминик предположи, че тя умишлено се старае да отвлече вниманието от него.
Обърна се към баща си, което за миг го отрезви, ала после отново се вгледа в Мериъл и леко дръпна стола си назад. Това донякъде му помогна да се овладее, обаче малките й палави пръстчета все още стигаха до вътрешната страна на бедрата му. Тогава протегна ръка под масата и улови крака й. Прекрасен, силен, добре оформен и забележително пъргав.
Мериъл вдигна поглед от чинията си и го погледна с премрежени клепки. Бе изключително опасна. Надявайки се да има гъдел, Доминик плъзна пръст по ходилото й. Тя изцвърча като мишка и бързо отдръпна крака си. Доминик се възползва от възможността да отмести стола си още назад. Сега вече не можеше да го достигне.
Мериъл го изгледа навъсено. Той й се усмихна, Едно игриво пламъче блесна в очите й, преди да сведе отново поглед. Малката негодница отлично съзнаваше колко вбесяващо се държи и се наслаждаваше на всеки миг от неговото мъчение.
Рексъм, който по време на вечерята бе говорил малко, но затова пък доста настървено бе изпразвал чашите си с вино, сега рязко изрече:
— Колкото по-скоро се ожениш за момичето и поемеш собствеността й в свои ръце, Максуел, толкова по-добре. Управителят ми се видя способно момче, но му липсва въображение. Ти ще можеш да реализираш най-малко петстотин лири годишен доход, а може и повече.
Доминик гледаше към Мериъл и видя как тя се вцепени при думите на баща му. Навярно идеята да й отнемат толкова лесно собствеността изобщо не й се понрави.
— Твърде рано е да се обсъждат каквито и да било промени в Уорфийлд, след като сватбата още не е напълно сигурна. — Погледна към Мериъл. — Лейди Мериъл първо трябва да се съгласи, Еймуърт настоява за това и аз споделям мнението му.
— На мен ми изглежда съвсем съгласна. — Графът стрелна момичето с поглед. — Колкото по-скоро се омъжи, изпълни съпружеските си задължения и забременее, толкова по-добре.
Бледата кожа на Мериъл се превърна в пурпурна.
— Самозабравяте се, сър… — процеди Доминик. — Подобен разговор не е подходящ за тази компания.
— Глупости! — Рексъм вдигна чашата си към двете домакини. — Госпожа Маркс и госпожа Ректър са вдовици, а двете момичета скоро ще се омъжат. — Изгледа намръщено Мериъл. — Дори едната е позакъсняла. Еймуърт е трябвало да задоми племенницата си още преди години. Никак не ти завиждам за усилията, които ще трябва да положиш, за да я контролираш. Ще се наложи да й дърпаш здраво юздите, за да си сигурен, че наследникът на Рексъм ще носи във вените си кръвта на Ренборн.
Госпожа Маркс отвори уста да възрази, но в този миг Мериъл скочи от стола си и се взря кръвнишки в графа. Без да откъсва поглед от неговия, тя вдигна за столчето чашата си, пълна с бордо, и я удари с всичка сила в ръба на масата. Звукът от строшен кристал отекна в стаята, а кървавото вино се разля върху снежнобялата ленена покривка.
Мериъл се обърна към Доминик и той видя болката и гнева в очите й. В следващия миг тя изхвърча от трапезарията, а копринените поли на дрехата й се развяха след нея.
— Какво, по дяволите, й става? — изломоти графът.
Доминик скочи. Беше толкова бесен, че едва говореше.
— Поздравления, лорд Рексъм. Вие успяхте за няколко минути да унищожите всичките ми усилия да изградя някаква връзка с лейди Мериъл. Ако наистина желаете този брак, показвате го по доста странен начин. — Заобиколи масата, за да настигне Мериъл.
И едва не си строши врата, спъвайки се в Роксана, която се изпречи пред него тъкмо когато стигна до вратата. Доминик изруга и успя да се хване за рамката, с което предотврати просването си на пода.
Кучето го гледаше извинително с покритите си с рошава козина очи. Бедният звяр искаше да защити господарката си, но харесваше и него.
Без да обръща внимание на баща си, Доминик коленичи пред Роксана и протегна ръка. След няколко минути тя облиза дланта му. Отново бяха приятели. Почеса я набързо зад ушите, после се мушна през вратата толкова бързо, че Роксана не успя да го последва.
Естествено Мериъл вече бе изчезнала. Опита се да си представи къде може да е отишла. Къщата бе достатъчно голяма, за да се скрие човек, ала се съмняваше, че се е спотаила в някое тъмно кътче. Инстинктите я караха да търси убежище навън, сред Уорфийлд Парк, където навярно би могла да се скрие завинаги, ако реши.
Убежище… Дървената къща! Доминик хукна към големия дъб. Дните бяха дълги. На запад все още проблясваше бледооранжева светлина и осветяваше алеите.
Огледа се за Мериъл, но никъде не видя бледата коприна.
Когато стигна до поляната, където се издигаше дъбът, той се спря, за да огледа внимателно къщичката. В здрача куполът с минарето приличаше на димно видение от лула с опиум.
Стълбата бе вдигната. Значи тя навярно вече бе в замъка си. Докато се взираше в полумрака, единият прозорец светна. Май беше дошло време да провери дали е запазил катераческите си умения, с които така се бе гордял като дете.
Свали тясното си сако и го захвърли до дървото. Най-ниският клон беше доста над главата му, но ако подскочи достатъчно високо, може би ще успее да го стигне и да се улови за него.
Дръпна се назад, засили се и скочи. Пръстите му за малко не достигнаха клона. Направи още един опит. И този път ръцете му се ожулиха в дебелата кора.
При третия опит вече успя. Дланите му се разраниха, но той упорито напредваше от клон на клон.
Когато накрая погледна през отворения прозорец, видя Мериъл да налива някаква зърнеста смес в малък месингов мангал. Лицето й бе застинало като мраморна маска. Запита се дали не е по-добре да изчака малко, за да й даде време да успокои гнева си. Но вече бе стигнал твърде далеч. Нямаше да се откаже. Не и сега.
