Докато двамата с Лусия вървяха по пътеките, той осъзна, че най-опасното от посещението може би вече е отминало. Все още не го бяха познали. Оставаше само вечерта. След като Мериъл очевидно не харесваше графа, сигурно нямаше да се появи и така щеше да има по-малко неприятности.
И все пак за един ужасен миг си представи какво щеше да стане, ако баща му разбере, че всъщност по-малкият му син ухажва лейди Мериъл. Дали това ще го накара да оттегли съгласието си за годежа? Трудно беше да се каже. Баща му със сигурност бе много впечатлен от имението и искрено му се искаше то да стане част от семейната собственост. Едно обаче беше сигурно: разобличаването на измамата щеше да причини хаос и публичен скандал, ако се разчуеше извън кръга на двете семейства.
Обърканите му мисли бавно изкристализираха в едно доста неприятно заключение. Не трябваше да остава в Уорфийлд и с всеки изминал ден да желае Мериъл все повече и повече. Еймуърт и Рексъм дойдоха и дадоха мълчаливата си благословия. Момичето бе свикнало с присъствието му. Значи беше направил това, което искаше Кайл.
И беше време да си тръгне. Разстоянието и развлеченията може би щяха да развалят магията на Мериъл. Разбира се, той бе омаян от нея — тя беше най-хубавото и интересното създание, което някога бе срещал. Което не означаваше, че е сериозно влюбен. Раздялата щеше да му помогне да разбере сам собствените си чувства.
Колкото и да ненавиждаше тази мисъл, постепенно се убеди, че това е единственото правилно решение.
Глава 24
Доминик се облече изключително грижливо за вечерята, която щеше да бъде по-официална от обикновено заради важните гости. Още няколко часа и щеше да бъде в безопасност. Погледна през рамо към Морисън, който прибираше бръснача му и другите тоалетни принадлежности.
— Вече си се видял със слугите на баща ми. Имат ли някакви подозрения?
Морисън поклати глава.
— Никакви. Вие се справяте много добре, сър.
Комплимент от Морисън! Забележително! Ако не внимаваше, сигурно щеше да навири нос.
Докато слизаше по стълбите, младият мъж обмисляше заминаването си. Не утре — щеше да изглежда доста странно да си тръгне веднага след Рексъм и Лусия. Но на следващия ден… Или на по-следващия… Със сигурност до края на седмицата.
По дяволите!
След следобедната си почивка баща му изглеждаше в добро настроение, а всички дами бяха в елегантни вечерни тоалети. Лусия наистина бе забележително красива млада жена. И, слава на Бога, Мериъл отсъстваше. Съжаляваше, че днес почти не я е виждал, но щеше да бъде по-добре, ако не се появи, докато Рексъм е в къщата.
А после и той трябваше да си тръгне. По дяволите!
Насили се да се усмихне, прие чаша шери и се присъедини към непринудения разговор преди вечерята. Гонгът отекна и госпожа Маркс рече:
— Заповядайте в трапезарията! Тази вечер има нещо специално.
Гостите бавно се надигнаха от местата си. В този миг прага се появи Мериъл.
Доминик случайно гледаше точно в тази посока и затова я видя пръв. Едва не се задави с шерито си. Господи, това момиче знаеше кога и как да се появи!
Забелязвайки реакцията му, останалите също се извърнаха към вратата. Пет чифта очи се приковаха в Мериъл. Тя отново бе облечена в специален костюм. Стройните й форми бяха обгърнати от фина коприна в нежни отблясъци на лунен камък и бледозелено. Дрехата подчертаваше цвета на очите й. Едното й рамо бе голо и на него се виждаше сложен орнамент, изрисуван с къна, а на другото блестеше огромна златна брошка. Отстрани косата й бе прихваната с два златни гребена и се спускаше като буен водопад, по гърба.
Мериъл пристъпи грациозно, разкривайки босите си нозе. Доминик забеляза, че дрехата й е силно набрана, с цепка отдясно, която при всяка крачка позволяваше да се зърне за миг част от прасеца и коляното. Около глезена й блестеше тънка златна верижка. От нея тръгваше нежна плетеница, нарисувана е къна, която продължаваше нагоре и се губеше в гънките на сарито.
Зад Мериъл пристъпваха огромният котарак и Роксана. Домашните любимци следваха своята господарка с достолепието на придворни. Как, по дяволите, бе успяла да накара и котката да участва в тази сцена?
— Но това е непристойно! — възмути се Рексъм, след като се възстанови от първоначалния шок. — Нима момичето не притежава никакво чувство за благоприличие?
— Тя е облечена в сари — невъзмутимо обясни госпожа Ректър. — Съвсем обичайно за една дама от Индия. Майка й колекционираше чуждестранни облекла и бижута и Мериъл с удоволствие ги облича при специални случаи.
Доминик смяташе, че сарито, което Мериъл бе облякла, подхожда повече за танцьорка, но не можа да отрече, че грабва окото. Гривните около тънката й китка и златната верижка на глезена, която се откриваше при всяка стъпка, допълваха екзотичния й вид.
— Лейди Мериъл навярно е искала да отдаде дължимата почит на вашето посещение, сър — обърна се Доминик към баща си.
— Изглеждаш великолепно, Мериъл — топло промълви Лусия. — И аз бих искала да облека такава дреха, но съм твърде висока и се боя, че ще изглеждам доста глупаво. — Ала в очите й проблясваха дяволити пламъчета и Доминик се запита дали някой ден Робърт Джъстис няма да бъде удостоен с подобна чест от своята невеста.
Изглеждайки подозрително смирена, Мериъл се поклони пред всеки гост, притиснала малките си длани пред гърдите. Потъмнените й мигли и вежди засилваха драматичния ефект. Когато се поклони пред него, Доминик дочу леко подрънкване и видя, че е заменила обичайните си сребърни обици във форма на полумесец с изящни златни звънчета, висящи на тънки златни халки.
Макар че бе свела поглед, движенията й разкриваха част от крака и заоблените гърди. Доминик се опита да не я гледа втренчено, но без особен успех. Беше блестяща! Истинска царица на феите!
Когато се поклони пред него, Рексъм се намръщи.
— Нито една почтена английска дама няма да се появи на вечеря, облечена само в някакъв си неприличен варварски шал.
— Предполагам, че в своята собствена къща тя има право да носи дрехите, останали от майка й — спокойно заяви Доминик.
— Може, но единствено в спалнята — изръмжа графът и предложи ръка на госпожа Маркс, за да я отведе в трапезарията.
Доминик кавалерства на госпожа Ректър, а Лусия и Мериъл ги последваха. Сестра му бъбреше щастливо. Изглежда тя без никакво притеснение бе възприела възможността да има няма снаха.
Доминик погледна през рамо и видя, че котката и кучето завършват процесията. Почти се изненада, че го няма и таралежа.
Прикри усмивката си и отведе госпожа Ректър до стола й. Като домакини, двете с госпожа Маркс седяха в двата края на масата, Рексъм и Мериъл се настаниха от едната страна, а Лусия и Доминик от другата. Цветята в средата бяха съвсем традиционни, явно подбрани от възрастните дами.
Доминик изпита облекчение, като видя, че Мериъл изглежда съвсем спокойна, макар че графът седи до нея. Роксана се излегна на пода зад господарката си, а котаракът се настани между столовете на Мериъл и госпожа Ректър.
Поднесоха храната и напитките. Доминик не изпускаше Мериъл от поглед. Горещо се надяваше, че тя ще се държи подобаващо поне докато приключат с вечерята. Графът сигурно си бе научил урока и нямаше да се осмели отново да я хваща за брадичката.
Разговорът се поддържаше главно от домакините и Лусия, която ги забавляваше с разни случки от лондонското висше общество. Ако не бяха те, вечерята щеше да мине в мълчание. Доминик се стараеше да говори колкото се може по-малко, а графът само се мръщеше.
Когато за пръв път почувства докосване по крака си, реши, че е котката. Ала след малко натискът се
