Студени тръпки полазиха по гърба на Мериъл. Не само защото тя също много харесваше лорд Еймуърт, а и защото с всички клетки на тялото си усещаше, че тези новини ще променят нейния свят из основи.
Съобщението за състоянието на лорд Еймуърт хвърли сянка върху цялото домакинство. Макар че по- рано Доминик се бе надявал да поработи в градината с Мериъл, сега изпита облекчение, когато тя внезапно изчезна. Прекара деня, зает с безкрайното подрязване на храстите, които изобразяваха шахматна дъска. През цялото време мислеше какви ли ще бъдат последствията, ако лорд Еймуърт не се възстанови.
Самият Еймуърт се страхуваше какво ще стане с Мериъл, след като той умре. Мнението на лорд Греъм за това, кое е най-добро за нея, се различаваше коренно от неговото. Жалко, че Доминик познаваше малко закона, а още по-малко имаше представа какви са условията за настойничеството над Мериъл и нейното наследство. Просто не подозираше докъде се простира властта на нейните настойници. Едно обаче бе сигурно — самият той нямаше никакви права върху нея.
Непреклонният и консервативен лорд Греъм едва ли ще остане във възторг от перспективата племенницата му да се омъжи за по-малкия син. Всъщност той направо щеше да се противопостави на подобен брак и да побеснее, задето Еймуърт се е осмелил да урежда сватбата на Мериъл зад гърба му.
Макар че Мериъл бе вече на възраст, която й позволяваше сама да взима решения, Греъм можеше да го оспори особено ако тя реши да се държи така, че да я обявят за пуда. Доминик бе сигурен, че умът и способностите й да преценява са съвсем нормални, но след като не говореше, вероятността да я сметнат за невменяема бе съвсем реална.
Дали щеше да проговори, за да запази свободата си? Или ще се оттегли в собствения си свят и така ще потвърди мнението на генерала, че разсъдъкът й е безвъзвратно увреден?
Бурята бе неизбежна. Трябваше да попита дамите кога се очаква лорд Греъм да се завърне в Англия. И горещо да се моли Еймуърт да се възстанови от сърдечния удар.
Когато членовете на семейството се събраха в салона преди вечеря, Доминик с удоволствие видя, че Мериъл не само е благоволила да ги удостои с присъствието си, но е облякла една от семплите рокли на майка си. Дори бе обула меки пантофки от ярешка кожа.
И двете дами я посрещнаха с усмивка. Доминик реши, че е положила специални усилия, за да ги ободри. Макар че госпожа Маркс й бе роднина по бащина линия, тя също познаваше Еймуърт от години и беше не по-малко разстроена от госпожа Ректър.
Икономът наля на всички по чаша шери. Дори Мериъл взе чашата си, въпреки че Доминик бе забелязал, че тя изобщо не пие алкохол.
Госпожа Ректър му прошепна:
— Тази вечер тя изглежда особено очарователна. Толкова… толкова нормална. Вашето присъствие й се отразява много добре, милорд.
— Надявам се. — Отпи от шерито си. — Но ако тя изглежда елегантна като истинска дама, то е защото години наред е имала такъв прекрасен пример пред себе си.
Очите на госпожа Ректър заискриха.
— Много сте любезен, милорд.
Тъкмо се канеше да отговори, когато отвън се разнесе някаква шумотевица. После прогърмя дълбок глас:
— Глупости, разбира се, че ще искат да ме видят. Знаете ли кой съм аз?
Не чу отговора на лакея, но прокънтяха тежки стъпки, последвани от коментара на посетителя:
— Щяхме да пристигнем много по-рано, ако не се бе строшила оста на проклетата карета.
Доминик отпусна чашата си. Не, това бе невъзможно! Със сигурност просто прилика в гласовете…
Вратата на салона се разтвори със замах. Ужасен, Доминик разпозна шестия граф на Рексъм, както и високата тъмнокоса млада жена, която го следваше.
Баща му и сестра му току-що бяха пристигнали.
Глава 21
Госпожа Маркс пристъпи напред. Веждите й се извиха любезно, но с отсянка на възмущение.
— Добър вечер, сър. Имаме ли удоволствието да ви познаваме?
Защо, по дяволите, всички трябва да пристигат в Уорфийлд без предупреждение? Доминик мислено благодари на небесата за лошото зрение на баща си.
— Моля да ме извините, госпожо Маркс — провлачено изрече той, възприемайки превзетите маниери на Кайл, — не съобразих, че двамата с баща ми не се познавате. Госпожа Маркс, госпожа Ректър, позволете ми да ви представя граф Рексъм и моята сестра Лусия Ренборн.
Госпожа Маркс бързо се съвзе.
— Каква приятна изненада. Веднага ще позвъня на икономката, за да ви приготви стаите. — В гласа й прозвуча напрегната нотка, когато дръпна шнура на звънеца. — Колко жалко, че не ни уведомихте предварително…
Рексъм усети раздразнението й, но само небрежно сви рамене.
— Пътувахме на север и реших да се отбия, за да проверя как се справя Максуел с ухажването. — Погледът му се плъзна към Мериъл. — Хубаво малко създание. Не ми изглежда луда.
Мериъл се бе облегнала на стената с безизразно изражение и пуст поглед. Доминик за пръв път бе благодарен, че не говори, тъй като се опасяваше какво би могла да каже.
— Сигурно сте уморени от пътуването — припряно рече ти. — Бихте ли желали чаша шери?
— Не бих отказал един коняк.
Доминик се приближи към шкафа с напитките, надявайки се, че дамите няма да възразят.
— Лусия?
— Както обикновено. — Младата жена се извърна към домакините. Умолителният й поглед би могъл да смекчи и най-коравото сърце. — Госпожо Маркс, госпожо Ректър, съжалявам, че се появихме в толкова неподходящ момент.
Лицето на госпожа Маркс омекна.
— Няма нищо, скъпа. Просто ще отложа поднасянето на вечерята с един час.
— Не, не. Ние само ще изпием питиета си, а после ще вземем по една табла горе в стаите си. — Рексъм се опита да прикрие прозявката си. — Не е нужно да ви създаваме повече главоболия. Ще останем само за утре. Вдругиден си тръгваме.
Доминик недоволно отбеляза, че баща му дори не благоволи да попита Лусия за предпочитанията й относно вечерята, нито пък се поинтересува дали дамите ще имат нещо против да приемат гости за две нощи. В най-добрия случай подобно държание можеше да се обясни с факта, че вече смята двете семейства за сродени. Обаче истината бе, че на граф Рексъм никога не би му и минало през ума, че някой може да противоречи на желанията му.
Докато му наливаше чаша коняк, Доминик се зачуди какво ли пие обикновено сестра му. Тя все още бе ученичка, когато той напусна Дорнлей. Някога обичаше лимонада. Не си спомняше да е имала предпочитания към друга напитка. Реши да й налее чаша шери.
Баща му вече бе потънал в любезен разговор с госпожа Маркс и взе чашата си, без да го погледне. Но Лусия се намръщи, когато й подаде нейната.
— Шери?!
Вдигна глава. Очите й бавно се разшириха и чашата едва не се изплъзна от ръката й. Зрението на сестра му бе отлично и Доминик знаеше, че няма молитва, която може да му помогне да я измами. Тя щеше да го разпознае още щом пристигнаха, ако не очакваше да види Кайл.
Бързо се обърна с гръб, така че да го вижда само тя, И докосна устните си с пръст. Погледът му настойчиво я умоляваше да не го издава. Лусия отпи голяма глътка от шерито и се вгледа в баща си.
— Слава Богу, че е твърде суетен, за да носи очила промърмори Доминик. — Кълна ти се, че имам солидна причина за това.
Лусия го изгледа намръщено.
— Дано наистина да имаш.
