рамка от пурпурно злато. Алчната му уста се спусна по меките й устни и нежната шия, за да стигне до извивките, предизвикателно скрити от полупрозрачната материя. Гърдите й бяха малки и съвършени. Зърната й се втвърдиха под езика му.
Мериъл простена. Едната й ръка се обви около врата му, а другата се впи в гърба му. После се засмя по женски триумфираща.
Част от разума се опитваше да се върне. Доминик вече не се съмняваше, че тя е наясно с действията си и знае точно какво иска, дори и то да извираше от евиния й инстинкт, а не от правилата в английското общество. Мериъл бе открила женската си сила, ала и двамата щяха да пострадат, ако той захвърлеше моралните си принципи и забравеше за честта заради една опустошителна, но мимолетна страст.
Задъхан, Доминик се надигна. Със замъглените си от желание очи тя бе портрет на порочната невинност. Устните й бяха извити в подканваща усмивка и единственият му копнеж бе да ги целува отново и отново.
Вместо това обаче изрече с треперещ глас:
— Ти може и да си се превърнала във варварка по собствено желание, но със сигурност знаеш, че нашето общество осъжда всяка интимна връзка извън брака.
Изражението й се промени. Смутено протегна ръка и плъзна длан по тялото му. Доминик се претърколи, за да не може да го стигне, отчаяно опитвайки се да укроти кипналата си кръв.
— Ще проговориш ли, за да ме убедиш да ти стана любовник? — прегракнало попита той. — Или прелъстяването е начин да избегнеш моите въпроси?
Очите й се разшириха от гняв. Пъргаво се сви и от устните й излезе съскащ звук. Приличаше на разярена котка. Доминик не се съмняваше, че всеки миг може да се спусне и да издере лицето му. Би било почти забавно, ако ситуацията не бе толкова дяволски объркана.
— Знам, че си ядосана. Не се гордея със себе си — тихо рече той. — Но кълна се, че ти желая само най-доброто, Мериъл. Ти си като принцеса, затворена във висока кула, където не се съмнявам, се чувстваш в безопасност. Но кулата е много самотно място, Мериъл, ако не пускаш никого там.
Улови скованата й ръка, надявайки се, че докосването му ще освободи част от напрежението.
— Аз отчаяно искам за твое добро да ме пуснеш да вляза. Но първо ще трябва да опознаем мислите си, преди да съединим телата си.
Устните й се разтвориха и за миг Доминик помисли, че ще проговори. Но тя рязко издърпа ръката си, скочи на крака и грабна пеньоара, за да излезе царствено от библиотеката също като обидена лъвица.
Този път я остави да си иде.
Доминик се отправи към стария замък. Луната посребряваше всичко. Но в душата и тялото му царяха смут и отчаяние. Имаше чувството, че е на границата на лудостта. Не, сигурно вече я бе прекрачил, щом позволи сцената в библиотеката. Ако Мериъл бе приела предизвикателството му и бе заговорила, трябваше ли в името на дадената дума да се люби с нея? Дали щеше да има сили да не я направи своя? Нищо чудно, че обществото пазеше толкова строго младите невинни момичета. Без тези правила страстта с катастрофална лекота можеше да победи разума.
Бог му е свидетел, че той е живото доказателство за това. Въпреки всички предупреждения към себе си се бе влюбил в нея. Тя предизвикваше неговите нежност и желание, смях и учудване, пламенната му жажда да я закриля.
С хладна яснота, макар и със закъснение, Доминик осъзна, че отдалечаването от семейството и желанието му да бъде самият себе си бяха само първата стъпка. Наистина не се превърна в сянка на брат си, но не направи и следващата крачка към зрелостта. Вместо това с години се носи безцелно по течението, защото най-силното му желание — да пусне здраво корени в собствена земя — му изглеждаше непостижимо. Ето защо прие с такава стръв предложението на Кайл за Брадшо Манър, въпреки че то означаваше да стане лъжец. Да бъде земевладелец обаче щеше да осмисли живота му.
А сега Мериъл му даваше много по-голяма цел. Какво по-висше благо от това да закриляш тези, които обичаш?
Докато се изкачваше към руините на замъка, в главата му се оформи една предателска мисъл. Какво щеше да стане, ако помоли Мериъл да се омъжи за него, за Доминик Ренборн, а не за отсъстващия лорд, който й бяха определили за съпруг? Еймуърт желаеше за племенницата си любящ съпруг, който ще се отнася добре към нея. Доминик бе най-добрият избор, защото никой друг нямаше да я обича повече.
Но как щеше да я издържа? Парите едва му стигаха да покрива собствените си ергенски разходи.
Стомахът му се сви, тъй като си припомни, че тя е много богата наследница. Мериъл не се нуждаеше някой да я издържа — тъкмо обратното, с нейното богатство щяха да се радват на богат и охолен живот до края на дните си. Светът — в това число и Еймуърт — ще решат, че е просто зестрогонец, безскрупулен измамник, съблазнил бъдещата невеста на брат си. Господи!
Интересуваше ли се всъщност от това какво ще си помислят другите? Да, в този случай това го интересуваше. Никога не бе имал нищо против да го смятат за пройдоха и безделник, но мисълта, че хората ще си помислят, че се е възползвал от една невинна девойка, го изпълваше с отвращение.
Но най-лошото щеше да бъде реакцията на Кайл. Брат му едва ли е имал възможност да се влюби в Мериъл, но със сигурност е бил заслепен от красотата й. Навярно тъкмо тя го е подтикнала към мисълта за брак. Ако му я откраднеше, щеше да стане предател.
Доминик бавно навлезе сред окъпаните в лунна светлина руини на древния замък. Трябваше да признае тъжната истина, че ако се ожени за Мериъл, ще скъса и последната си връзка с Кайл. Лорд Максуел си бе недоверчив по природа, защото твърде много хора искаха какво ли не от бъдещия граф. Така че, ако Доминик сега го предадеше, това щеше да бъде фатално за техните отношения.
Изкачи бавно каменните стълби, водещи към назъбените кули. Спомни си първото си идване тук. Мериъл тогава го бе изплашила до смърт. През онзи ден май започна да се влюбва в нея. Беше открил дяволското й чувство за хумор, но едновременно с това и състраданието й, когато се бе нахвърлила срещу бракониера, за да защити ранената лисица.
Тя наистина беше специална жена.
И той вече толкова бе обвързан с Мериъл, че да се оттегли, щеше да бъде не по-малко предателство, отколкото да открадне бъдещата съпруга на брат си. Как, по дяволите, се оказа толкова глупав и луд, че позволи това да се случи?
Облегна се на каменния зид и погледна тъмната стена. Сребристите води на реката тихо шумоляха някъде долу. Не беше трудно един отчаян човек да се изкуши да потърси спасение в дълбините им. Няколко мига полет и сетне пълно забвение. И разрешение на всички проблеми.
Извърна се и с горчиво съжаление си помисли, че не е от отчаяните самоубийци.
Глава 20
Тя се мяташе неспокойно, надявайки се, че той ще промени решението си и ще дойде да я потърси, за да довършат това, което бяха започнали. Тя го желаеше и той я желаеше. Това би трябвало да е достатъчно. Дяволите да го вземат!
Защо не се съгласи с нея и не се отдаде на страстта, вместо да се ръководи от разни правила и да се трови със съмнения? Явно искаше да я примами в своя безмилостен свят. Да стане „нормална“. И да предаде всичко, което я бе спасило.
И все пак… за частица от секундата изпита желание да заговори. Да му каже с думи колко красив е за нея, колко харесва присъствието му. Да го разпита за живота му. Да открие какво го правеше толкова различен от останалите. Може би дори да му разкаже нещо за себе си. Не за онези тъмни неща, които по- добре да си останат в сенките, а разни истории, които ще запалят смеха в очите му.
Не! Нямаше да проговори! Защото това щеше да промени живота й завинаги.
Доминик се събуди призори и откри огромния котарак на Мериъл в леглото си. Пухкавата топка го наблюдаваше с немигащи очи, които светеха с мистична светлина. Ако вярваше във вещици, би казал, че Мериъл се е вселила в този котарак, за да го държи под око. Ала понеже не вярваше във вещици, младият мъж го потупа приятелски, а той мигом се изтърколи по гръб, за да го почешат по корема. Наистина беше
