означаваха точно това.
Лицето на Кайл се сгърчи.
— Тя е умряла, а аз не бях тук. Не бях тук!
Потресен от скръбта на брат си, Доминик протегна ръце и двамата се вкопчиха един в друг. Кайл се тресеше от ридания. Сълзи се стичаха и по лицето на Доминик. В този миг мъката ги свързваше както никога досега.
Споменът за онази болка опари душата му. Постепенно осъзна, че и в този миг усеща брат си. Изпита пак същата безкрайна тъга, както през онзи ден, когато Кайл го помоли да дойде вместо него в Уорфийлд. Всъщност сега мъката дори бе по-дълбока. Какво, по дяволите, ставаше?
Изведнъж осъзна нещо друго. Кайл не бе в страната. Къде ли бе отишъл? В Ирландия? Не, по-далеч. Може би Франция, или Испания, или Португалия. Бе заявил, че никакви съобщения няма да могат да стигнат до него. Но защо бе заминал в чужбина точно сега? Ако това бе просто пътуване за удоволствие, лесно би могъл да го отложи. А и откъде би се взела тази изгаряща печал. По дяволите, искаше му се да може да направи нещо.
А навярно това не бе толкова невъзможно. Щом той усещаше Кайл, значи брат му пък усещаше него.
Опита се да си припомни някоя молитва, но бързо се отказа. Не го биваше в свещените слова. Вместо това си представи, че протяга ръка през стотиците километри и я слага на рамото на брат си. Така Кайл щеше да знае, че не е сам. Може би бе игра на въображението, но усети как болката на Кайл намалява. Надяваше се да е така.
Изтощен от вълнуващия ден, Доминик се претърколи на една страна и се опита отново да заспи. Ала главата му пулсираше от мисли за Кайл и за Мериъл. Неговата бъдеща снаха.
Не биваше да позволява да се сближат повече. И без това вече стъпваше по въглени. Още един конфликт с брат му щеше завинаги да ги раздели.
Все пак едва ли щеше да навреди някому, ако помирише букета, който Мериъл бе набрала за него. Ухаеше на подправки и сладост. Също като нея.
Стиснал цветята в шепа, младият мъж най-после потъна в сън.
Глава 18
— Имате посетител, милорд.
Доминик вдигна глава. Тъкмо усърдно разсаждаше малки зелки. Младата прислужница се бе изчервила, развълнувана от възможността да разговаря с него.
Кой, по дяволите, можеше да го търси в Уорфийлд? Младият мъж се изправи и отръска калта от панталоните си. Дъждът, паднал през нощта, може и да беше благодат за растенията, но се оказваше истинска напаст за един градинар.
— Кой е той?
Прислужницата го изгледа смаяно.
— Ами… забравих, милорд. Нямаше картичка. Но е истинска дама.
Може би някоя далечна роднина на Ренборн, която живее наблизо и е чула, че лорд Максуел е на посещение в Уорфийлд. Е, който и да бе, трябваше да го приеме в цялото си кално великолепие.
— Кемал, имам посетител. Скоро се връщам.
Индиецът вдигна глава от лехата, която прекопаваше.
— Много добре, милорд.
Мериъл разреждаше храстите на пипера. Тя продължи да си върши работата, но хвърли един странен поглед към Доминик. Вече бяха изминали три дни, откакто й бе подарил Лунен лъч. Повече двамата не бяха оставали насаме.
Може би беше просто съвпадение, че работата изискваше помощта на Кемал, но Доминик силно се съмняваше. Все пак му липсваше непринуденото приятелство, което бе възникнало помежду им. Макар че харесваше Кемал, присъствието му променяше нещата.
Запъти се след прислужницата. Спря само за да си измие ръцете в парника. Преобличането щеше да му отнеме поне половин час, а и без това после щеше отново да се захване за работа.
Посетителката пиеше чай с дамите в малката гостна. Появата му прекъсна разговора им. Три чифта женски очи се обърнаха към него. Гостенката, привлекателна и модерно облечена жена на неговата възраст, му се стори смътно позната, но не можа да си спомни къде я е виждал. Само да не е някоя от любовниците на брат му.
Използвайки възможно най-високомерната интонация на Кайл — тази, която бе единствено подходяща за лорд Максуел, дори и да идваше от градината, Доминик рече:
— Моля да извините външния ми вид. Реших, че ще е по-малко невъзпитано да дойда при вас направо от градината, отколкото да ви накарам да чакате, докато се преобличам.
Непознатата жена стана. Беше висока, с къса тъмна коса и изразителни кафяви очи.
— Аз съм последният човек на тази земя, който би критикувал, лорд Максуел. Дължа ви твърде много.
Внимателно се вгледа в лицето й. Бяха се срещали, и съвсем наскоро. Но къде? Жената леко се усмихна.
— Струва ми се, че не ме познахте. Това ме радва.
Гласът й раздвижи нещо в паметта му. Този глас крещял на границата на истерията.
— Мили Боже — смутено избъбри младият мъж. — Госпожа Мортън! — Наведе се над облечената й в ръкавица, ръка, изумен и в същото време доволен от драстичната промяна във външния й вид.
— Сега отново съм Джена Еймс. — Лицето й придоби сурово изражение. — И никога повече няма да използвам онова име.
— За което едва ли някой би ви упрекнал, скъпа моя — отбеляза госпожа Маркс и отпи от чая си. — Госпожица Еймс ни разказа за отвратителното предателство на съпруга й, както и за това, че дължи свободата си на вас. Вие сте герой, милорд.
Доминик махна пренебрежително с ръка. Чувстваше се засрамен, че за малко не се бе отказал, за да не си създава излишни главоболия.
— Само предадох едно съобщение.
— Благодаря ви — тихо рече Джена. — Ако не бяхте се вслушали в думите на една жена, която ви представяха за луда, дълбоко се съмнявам, че някога изобщо щях да изляза от онзи ад, защото надзирателките нямаше да ми позволят отново да обезпокоя някой посетител.
Доминик прие чаша чай и си придърпа дървен стол, тъй като не искаше да цапа тапицираните кресла. Погледът му отново се насочи към Джена. Тя беше образец на самоуверена млада жена. Само тъмните сенки под очите й издаваха доскорошните й страдания.
Разговорът продължи, но Доминик изведнъж долови някакво напрежение във въздуха. След като допи чая си, той предложи:
— Тъй като госпожица Еймс познава Мериъл от Индия, вероятно ще пожелае да я види.
Джена се поколеба.
— Ако… ако смятате, че тя няма да има нищо против…
— Сигурен съм, че няма. — Младият мъж се изправи и погледна към дамите. — Бихте ли желали да дойдете с нас до зеленчуковата градина?
— Твърде е горещо — деликатно отвърна госпожа Маркс. — Вие, младите, вървете.
Доминик предложи ръка на Джена. Младата жена отново се поколеба. Щом излязоха през задната врата, тя въздъхна дълбоко.
— Свежият въздух е толкова приятен, лорд Максуел. Човек се чувства някак си… свободен.
Доминик реши, че му се предоставя добра възможност да узнае нещо повече за миналото на Мериъл.
— Имате ли нещо против малко да пообиколим, преди да отидем до зеленчуковата градина?
— Разбира се, че не. — Тя го стрелна с поглед. — Усетихте, че съм малко нервна, нали?
— Предположих. След жестокото изпитание в онази клиника сигурно ви е трудно да се завърнете в
