с душа на художник. Но подобна изява със сигурност щеше да причисли и него към лудите.
Когато управителят излезе от кабинета си, повече от десетина любопитни вече надничаха от къщата. В средата на двора Мериъл и кобилата й стояха неподвижно като скулптура. Доминик я наблюдаваше внимателно, молейки се да не побегне, изплашена от това всеобщо внимание.
— Вие сигурно сте лорд Максуел — рече господин Кар, як мъж с умни очи.
— Да. За мен е удоволствие да се запозная с вас, господин Кар. — Доминик протегна ръка.
Управителят стисна силно десницата му и старателно го огледа, виждайки в него бъдещия господар. Без съмнение всички знаеха за посещението му в Уорфийлд.
— Познавате ли лейди Мериъл? — продължи Доминик.
Управителят я изгледа с неприкрит интерес.
— Срещнахме се веднъж, когато лорд Еймуърт ме назначи на работа в Уорфийлд, но се съмнявам, че тя ме помни. Добре дошли в Суолоу Фарм, милейди.
Вероятно когато се бяха срещнали за пръв път, тя изобщо не му бе обърнала внимание, както пренебрегваше повечето хора. В момента се взираше през двора, сякаш искаше всичко наоколо да изчезне. Но… поне не побягна.
— Вчера срещнах един младеж на име Джем Браун, който отчаяно търси работа — обясни Доминик. — Позволих си да му кажа да ви се обади утре. Не знам дали се нуждаете от допълнителна работна ръка, но той има огромно желание да се труди. Ако на вас самия не ви трябва, може би познавате някого от областта, на когото бихте могли да го препоръчате.
— Скоро ще започне косенето, така че ще ми трябват допълнителни работници — отвърна Кар. — Ако момчето не се бои от работа, все ще се намери нещо за него.
— Благодаря ви, господин Кар. Много любезно от ваша страна. — От погледа на Доминик не убягна насмешливата искра, припламнала за миг в очите на управителя. И двамата отлично знаеха, че господин Кар ще назначи всеки един, препоръчан от бъдещия съпруг на лейди Мериъл, Сега вече всичко зависеше от Джем Браун — дали ще се откаже от бракониерството и ще се залови с честен труд. Или поне дали ще прояви достатъчно хитрост да не се остави да го заловят отново.
— Искате ли да ви разведа из фермата? — предложи Кар.
— Днес не, благодаря ви. — Доминик погледна към Мериъл. Колкото по-бързо я махне оттук, толкова по-добре. А и не биваше да позволи на умния и проницателен Кар да го опознае отблизо. — Може би някой друг път.
Двамата мъже скоро се сбогуваха и Доминик обърна коня си. В същия миг Мериъл и Лунен лъч се озоваха до него. Тя запази самообладание. Любопитната тълпа продължаваше да зяпа тайнствената лейди. Как, по дяволите, бяха успели толкова бързо да разберат за появата й?
С високо вдигната глава и изправени рамене Мериъл мина покрай насъбралите си също като кралица сред поданиците си. Доминик изпусна въздишка на облекчение. Тя се бе справила.
Ала облекчението му не трая дълго. Веднага щом се скриха от погледите на фермерите, Лунен лъч се разбунтува, сякаш я бе ужилил стършел. Доминик пришпори Пегас след кобилата, проклинайки се, че бе убедил Мериъл да го придружи.
Отпред се виждаха затворените порти. Мили Боже, защо тя не забавя коня! Нима се канеше да ги прескочи! Толкова висока порта! Дали бе преодолявала препятствия като малка?
Доминик препусна след нея. Сърцето му се качи в гърлото. Ако Лунен лъч се препъне, и двете щяха да си строшат вратовете.
Животното се носеше бясно към вратата. Ето! Излетя…
Съвършен прескок! Разкъсван между облекчението и желанието да напляска Мериъл, Доминик също прескочи с Пегас над портите. Обаче не успя да я настигне, затова тя дръпна поводите на кобилата си и го изчака.
— Яздиш като кентавър — остро заяви младият мъж. — Сърцето ми едва не спря, докато те наблюдавах.
Очите й се разшириха с такава неподправена невинност, че Доминик се усмихна. Знаеше, че нарочно го е предизвикала. Слезе от коня и отвори вратите.
— След всичко, което преживя днес, имаше правото да се позабавляваш. Но ако утре се събудя с побелели коси, ти ще бъдеш виновна.
Мериъл пое към къщата в лек галоп, а звънливият й смях се посипа след нея. В подобни случаи Доминик бе почти сигурен, че го е разбрала.
Когато стигнаха до конюшнята, той слезе от Пегас и го поведе. Мериъл пристъпи царствено на гърба на Лунен лъч.
— Почакай малко и ще ти помогна да слезеш — каза Доминик, докато се занимаваше със седлото на Пегас.
Веждите й се извиха в деликатна насмешка. Имаше чувството, че двамата разговарят съвсем пълноценно.
— Знам, че и сама можеш, малка вълшебнице, но е крайно време да се научиш как трябва да се държи една истинска дама.
Въпреки че през последната отсечка от пътя не бяха яздили много бързо, все пак конете се нуждаеха от добро изтриване. Щеше да научи и Мериъл. В Уорфийлд имаше достатъчно слуги, но една истинска ездачка трябваше да знае как сама да се грижи за коня си.
Младият мъж отведе Пегас в клетката и го наметна с одеяло. После приближи до Лунен лъч и вдигна ръце, за да помогне на Мериъл.
— Предполагам, че когато си била на пет години, едва ли са те учили как да се грижиш за коня си, затова преди обяд ще ти преподам един малък урок.
Мериъл преметна крак през гърба на кобилата, отпусна ръце върху раменете му и скочи. Но не се приземи с грацията на светска дама, а се отпусна в обятията му като жена, зажадняла за ласките на любовника си. Доминик се скова, но ръцете му инстинктивно се сключиха около кръста й. Това съвсем не влизаше в намеренията му, но, мили Боже, колко приятно бе да я усеща до себе си!
Разкъсван от желанието да я задържи в прегръдките си, разхлаби хватката си. Една благонравна дама щеше мигом да се отдръпне. Мериъл обаче бавно се плъзна надолу по тялото му, запалвайки буен пожар в слабините му.
После повдигна лице към неговото. Очите й бяха ясни и невинни. Как му се искаше да целуне тези полуразтворени устни. Да разпусне косите й и да зарови лице в блестящото им великолепие. А най-силно от всичко изгаряше от желание да я люби, докато и двамата се отпуснат с изнемощели тела.
Тогава тя докосна устните му с пръст. По лицето й пробягна лека усмивка. Доминик пое пръста й и го погали с език. Тя започна да вкарва и изкарва пръста си с естествена чувственост. Как можеше нещо толкова обикновено да бъде така възбуждащо?
Всъщност всичко у нея го възбуждаше. Вече бе невъзможно да отрича колко много я желае. Тази дива горска фея бе завладяла и тялото, и душата му.
Напомни си всички причини, поради които не биваше да продължава това. Улови ръката й и я отмести.
— Мериъл…
Преди да успее да продължи, тя обви ръце около врата му и се притисна към гърдите му. Доминик се отдръпна, но Мериъл го последва със сладката настойчивост на малко кутре, зажадняло за ласката на господаря си.
Продължаваше да отстъпва, докато гърбът му не опря в стената. Тя продължаваше да го следва, стъпила с малките си боси нозе върху ботушите му.
Изведнъж устните й се впиха в неговите, а пръстите й се заровиха в косите му. Устните й бяха неопитни, но прекрасни, топли и меки. Търсещи и подканващи.
Тутакси всички разумни мисли излетяха от главата му и той също я целуна. Имаше вкус на диви ягоди, свежи и дъхави. Костите й бяха дребни и деликатни, но силни, много силни. Плъзна ръка по гърба й, обхвана хълбоците й и я привлече по-плътно към себе си.
— Толкова си хубава — прошепна Доминик, а устните му целунаха шията й. Главата й се отметна назад
