Госпожа Ректър смръщи вежди.
— Мисля… мисля, че разбирам какво искате да кажете. Ефектът наистина е доста интересен. — Прехапа устни. — Красиво е, но е налудничаво.
С други думи още едно доказателство за безумието на Мериъл.
— Нима е лудост да виждаш света по друг начин? Художниците го правят. Разбира се, понякога ги смятат за луди. Но без този вид лудост светът би бил много тъжно място. Мериъл е истински художник в градината. Тя създава необикновена красота за тези, които могат да я видят и усетят.
С периферното си зрение улови някакво движение и погледна към Мериъл. Тя го наблюдаваше с ножиците в ръка. Погледите им се срещнаха и сякаш мълния премина през него. Все едно го бе изрекла с думи, така ясно усети, че казва:
Въздействието бе толкова силно, сякаш се бяха докоснали физически. За миг почувства, че е бил допуснат в нейния свят, магическо място, съвсем различно от ежедневното й скучно съществуване.
После тя сведе поглед и мигът отлетя. В гърдите му се надигна болезнен копнеж отново да се доближи до нея. Да сподели виденията й, да се преобрази от вълшебството й.
Но това щеше да бъде пагубна грешка. Колкото повече се сближаваше с Мериъл, толкова по-голяма ставаше вероятността да възникнат неприятности, когато истинският лорд Максуел дойде да предяви права над невестата си. Доминик не биваше да се потапя в очите й и да вижда там чудеса.
Затова се извърна рязко и предложи ръка на госпожа Ректър.
— Позволете ми да ви придружа до къщата. — По пътя щеше да възстанови самообладанието си. После щеше да я запознае с Лунен лъч.
Видя как Мериъл препуска из парка на сребристосивата кобила. Побърза обаче да пропъди видението, тъй като осъзна, че тя язди гола също като лейди Годайва10, загърната само в блестящата плащаница на косите си.
С треперещи ръце Мериъл се зае да подрязва следващия храст. Той разбираше! Той наистина разбираше! Повечето хора преминаваха през живота полуслепи и виждаха само това, с което бяха свикнали, но той умееше да разпознава силата и красотата.
Хвърли му крадешком още един поглед, докато се отдалечаваше с госпожа Ректър. Възхити се на леките му стъпки и на мощта, която излъчваха широките му рамене. Ярки пурпурни точки проблясваха в светлината, която го заобикаляше. Червеното означаваше желание. Той я искаше, беше сигурна в това. Но как да го примами да се съвокупляват?
За миг се разсея и отряза погрешен клон. Тихо се наруга за своята небрежност. Копнежът пречеше на подрязването. Продължи да работи по-внимателно и постепенно да открива великолепието на храста.
Изведнъж в главата й проблесна странна мисъл. Изглежда, че той с лекота обитаваше външния свят, което не му пречеше да живее и в нейния. А щом той можеше, дали и тя щеше да успее?
Мисълта предизвика кошмарни видения. Буйни пламъци, писъци, цвилене на коне, тъмната сянка, чиято факла запали света. Ужасът избухна в съзнанието й и разтърси цялото й същество. Ножиците паднаха от ръката й, тя се преви на две и обхвана с ръце корема си, за да прогони пронизващата болка.
Джинджър се събуди, приближи до господарката си, побутна я с голямата си глава и нададе едно продължително „мя-у-у“. Мериъл го взе и притисна топлото му тяло до гърдите си. Котаракът блажено замърка. Котките можеха да живеят в два свята. Може би Ренборн също можеше. Но не и тя. Никога вече.
След като съпроводи госпожа Ректър до къщата и провери дали всичко в конюшнята е готово, Доминик се върна за Мериъл. Тя тъкмо привършваше с подрязването на последния храст и бързо се изправи.
— Готова ли си да видиш подаръка си? — попита младият мъж, без да е сигурен до каква степен Мериъл осъзнава присъствието му. Тя се протегна като котка на припек. Опитвайки се да не гледа чувствените извивки на тялото й, Доминик докосна нежно лакътя й.
— Ела!
За негово облекчение, тръгна послушно. Не знаеше какво щеше да прави, ако не му бе обърнала внимание. Едва ли би било подходящо да я заведе насила в конюшнята, а и тя сигурно щеше да му издере очите.
Докато вървяха, тайничко я наблюдаваше. Изглеждаше малко уморена. Дълги кичури се бяха измъкнали от плитката й. Беше обаче спокойна и нормална. Подрязването на хвойновите храсти явно не е било моментна прищявка. Навярно го е запланувала преди седмици.
Конюшните ухаеха на сено, а хладният полумрак бе много приятен след горещината на следобедното слънце. Доминик бе казал на коняря да отведе Лунен лъч в голямата клетка отсреща, затова поведе Мериъл по главната пътека и тихо изрече:
— Ето там.
Усетила новодошлите, Лунен лъч протегна шия и дружелюбно изпръхтя. Конярят бе вчесал дългата й бяла грива и буйната опашка. Косъмът й блестеше също косата на Мериъл. Дори бе завързал синя панделка на големия кичур на челото й. Така напълно подхождаше на една принцеса от приказките.
— Ако трябва да съм съвсем точен — заобяснява Доминик, — този подарък не е от мен, а от твоя съсед, генерал Еймс.
Видя с удоволствие, че очите на Мериъл се разширяват. После, за негов ужас, тя издаде беззвучен вик и рязко се обърна. По лицето й бе изписан същият страх, както когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд.
В следващия миг хукна към вратата, а Доминик инстинктивно протегна ръка, за да я спре. Тя обаче го удари толкова силно, че той изгуби равновесие и тупна по гръб върху една купа сено. Мериъл се бе вкопчила в него. После се изви, опитвайки се да се освободи, но Доминик обви ръце около кръста й.
— Не бягай, Мериъл! Не и този път. Бягството няма да ти помогне.
Приличаше на уловена птичка, нежна и уплашена до смърт. Защо, по дяволите, бе толкова разстроена? Макар че бе нервна и когато я изведе на езда с Пегас, в реакцията й тогава нямаше нищо от дивата паника, която я бе обзела сега.
— Не бягай, скъпа — меко повтори той, — с мен си в безопасност.
Тя притихна, но продължаваше да трепери. Доминик седна в сеното, придърпа я в скута си, облегна главата й на рамото си и я притисна към гърдите си. Копринената й коса се плъзна през пръстите му, нежна като крилата пеперуда.
Откъде да започне? Припомни си думите на Еймс и попита:
— Да не би да си разстроена, защото Лунен лъч прилича много на понито, което си имала в Индия?
Тя цялата потрепери. Доминик предположи, че е попаднал на вярна следа, и нежно продължи:
— Този сребристосив цвят се среща рядко в Англия, така че сигурно не си виждала подобен кон, откакто си напуснала Индия. — Всъщност от петнадесет години тя не бе излизала от Уорфийлд. — Лунен лъч ти напомня за загубата на родителите ти, така ли е?
В искрящите й зелени очи нямаше сълзи, но тя издаде задавен звук и зарови лице в гърдите му. Опита се да си представи какво ли означава за едно малко дете да преживее подобна трагична нощ. Дворецът на раджата, ухаещ на цветя и източни подправки… После внезапното среднощно нападение…
— Кръвопролитието е ужасяващо дори и за опитните войници. Оглушаващите изстрели на оръжията, писъците, пламъците. Баща ти и майка ти са били убити заедно със слугите. А теб са те отвлекли някакви непознати и си била съвсем сама.
Докато се опитваше да си представи какво се е случило, Доминик изпита тайнственото чувство, че се е върнал в миналото й. Вероятно е била отведена на кон от някой вонящ варварин, докато отчаяно е плачела и е зовяла майка си, която никога повече не й е било съдено да види. Господи, какъв ужас за едно дете, до този момент толкова закриляно и обичано от родителите си!
Още когато за пръв път чу историята на Мериъл, се ужаси, но все пак това се бе случило много отдавна, и то с човек, когото не познаваше. Сега обаче усещаше преживяното от нея с всяка своя клетка.
— Бедното дете! А после и този плен в чужда земя. Тогава ли спря да говориш? Защото никой не те разбираше?
Дори и да са се отнасяли внимателно към нея по време пленничеството й, тя е била изолирана, откъсната от обичта на близките си, заключена със спомените за унищожението и смъртта. Нищо чудно, че
