момичето.
Мериъл рязко спря. Тялото й се скова.
— Конете обичат да знаят кой е господарят — обади се със спокоен глас Доминик. — Дори и най- кротките предизвикват новодошлите. Затова още от самото начало трябва да покажеш на Лунен лъч, че ти си господарката. Приближи уверено. С вдигната глава и изправени рамене. Дори и да те плаши, не го показвай.
Мериъл вирна брадичка. Пое дълбоко дъх и приближи още към кобилата. Лунен лъч протегна шия и леко я побутна в ребрата. Жестът бе приятелски, но и нещо като проверка. За щастие, Мериъл не трепна и не се отдръпна, а плъзна вдървените си пръсти по лъскавата шия на Лунен лъч. После още веднъж. Постепенно напрежението я напусна.
Доминик въздъхна облекчено.
— Тя те харесва. Ето, дай й това. — Извади бучка захар от джоба си. — Сложи я върху дланта си.
Конете имаха големи зъби и силни челюсти и Доминик щеше да разбере Мериъл, ако бе отказала, но тя предпазливо предложи бучката захар на животното. Кобилата грациозно я погълна. Лицето на Мериъл засия. Очевидно връзката между сребристосивия кон и смъртта на родителите й бе прекъсната. Сега можеше да възприеме Лунен лъч само като изключително красива кобила, а не да вижда в нея символ на унищожението и болката.
— Според генерал Еймс ти още от малка си била отлична ездачка, а аз мисля, че това е нещо, което никога не се забравя — окуражи я Доминик. — Искаш ли да я оседлаем и да излезем да пояздим? — На връщане от Холиуел Грейндж Доминик вече бе яздил кобилата и бе проверил настроенията и капризите й.
Мериъл се намръщи. След малко се завъртя на пети и излезе. Доминик успя да потисне разочарованието си. Явно бе очаквал твърде много.
В следващия миг осъзна, че Мериъл се е запътила към стаята с принадлежностите за оседлаване.
Глава 15
Как бе могла да забрави свободата, която те изпълва, когато се носиш на гърба на коня? Но това бе погребано с още толкова други неща от Времето Преди. Пришпори Лунен лъч и двете полетяха в галоп през парка. Смехът на Мериъл огласи околността. Сякаш яздеше обичната си Дейзи, мъртва от осемнадесет години. Но тя никога не е била толкова гладка и толкова пъргава.
Съзнателно се отдаде на мъката, извиквайки спомените за ужасеното й цвилене през онази нощ, когато конюшните избухнаха в пламъци.
После, след като се сбогува безмълвно с отдавна мъртвата си приятелка, Мериъл остави тъгата да отлети с вятъра на Уорфийлд.
Постепенно забави стремителния бяг на кобилата, за да му позволи да я настигне. Дължеше много на Ренборн, не само за тази безкрайна радост, но и задето я бе допуснал в най-съкровените кътчета на душата си. Досега бе смятала, че само тя е прокълнатата. Че е слаба и безпомощна като перо на вятъра.
Той препускаше в лек галоп след нея, а лицето му бе спокойно и излъчваше топлина, така че не би разпознала скръбта му, ако той не й бе разказал. Това я накара да се запита колко ли често хората крият болката и мъката си от другите. Значи не само тя бе познала стаената печал.
Ако се нуждаеше от доказателство, че той е предназначен за нея, сега вече го имаше.
Доминик наблюдаваше как Мериъл препуска надолу по хълма с коси, развени от вятъра. Трудно му бе да повярва, че не е яздила от дете. Еймс не бе преувеличил. Тя сякаш бе родена на гърба на коня.
Доминик пришпори Пегас надолу по хълма, за да я настигне. Мериъл си бе избрала мъжко седло и изобщо не бе обърнала внимание на предложението му да си сложи ботуши или поне обувки.
Сияеща от щастие, тя дръпна юздите и обърна Лунен лъч, за да бъде с лице към приближаващия Доминик. С босите си нозе и вдигнатите до коленете поли приличаше на истинска мъжкарана. Но това, което имаше значение, бе, че изглеждаше свободна, а страхът бе изчезнал от лицето й.
Гледката го изпълни със щастие. Твърде дълго бе оставена да живее в своя собствен свят, изолирана от всички. Каква ли щеше да стане, ако се бяха опитали да я изтръгнат от самотата и отчуждението?
Нетърпелив да прескочи още едно препятствие, Доминик попита:
— Трябва да отида до фермерската къща, за да поговоря с управителя дали може да се намери някаква работа за Джем Браун. Ще дойдеш ли с мен?
Леката руменина се отцеди от лицето й и то стана бяло като платно. Тутакси понечи да обърне Лунен лъч, но Доминик хвана юздата.
— Ще излезем само от парка, защото, ако използваме източната порта, няма изобщо да напускаме земите на Уорфийлд. Посещението ни ще бъде много кратко и единствените хора, които ще видим, са твоите работници.
Лунен лъч се размърда неспокойно, когато ръцете на Мериъл внезапно се отпуснаха. Поне не побягна. Изпълнен с надежда, Доминик добави:
— Няма да те насилвам. Но ако дойдеш с мен, кълна ти се, че ще бъдеш в безопасност.
После подкара бавно Пегас към източната порта, без да поглежда назад. Не се чу звук от копита на друг кон. Пое дълбоко дъх. Всъщност не бе изненадан. Днес бе преживяла достатъчно. Да я помоли да напусне Уорфийлд, просто беше твърде много.
Ненадейно зад него се разнесе леко дрънчене, последвано от ритмичния тропот на копита.
Тежките дървени врати бяха залостени с як прът. Доминик слезе от коня си, за да ги отвори. После изчака Мериъл да мине. Докато стоеше неподвижна върху гърба на Лунен лъч, Доминик усети напрежението зад безизразното й лице. Това, което изглеждаше толкова просто за него — да препусне извън пределите на парка, за нея бе почти непреодолима бариера. Навярно се чувстваше така, сякаш бе получила заповед да се втурне срещу вражески войски. Ала дори и тогава щеше да й бъде по-леко, защото щеше да знае, че е заобиколена от приятели. А в момента Мериъл изглеждаше безкрайно сама. Както и през по-голямата част от живота си. Тя трябваше да победи демоните в себе си.
Неспособен повече да издържа вътрешната й борба, Доминик тъкмо се канеше да й каже, че ще продължи сам, когато тя бавно подкара коня си напред. Усетила напрежението на ездачката си, Лунен лъч предпазливо пристъпи през вратите, сякаш минаваше по разнебитен дървен мост. Но го направиха. Двете заедно успяха.
— Браво, Мериъл! — Възхитен от смелостта й, младият мъж затвори вратите, без да ги залоства. После се метна на коня си и препусна към фермерската къща. Познаваше околността от картата на Уорфийлд. Погледът му се плъзна с наслада по тучните поля. Управителят, Джон Кар, явно си разбираше от работата.
Фермата приличаше на Холиуел Грейндж. Когато влязоха в двора, заграден от несиметрична къща с множество пристройки, Доминик забеляза едно момче, седнало на каменната пейка пред конюшнята и заето с почистването на някакво вехто седло.
— Добър ден — дружелюбно поздрави Доминик. — Тук ли е господин Кар?
Момчето огледа с одобрение Пегас.
— В кабинета си е, сър. Ей сега ще го доведа.
После момчето видя Мериъл и очите му се разшириха. Тя тъкмо с любопитство оглеждаше фермата, но щом усети интереса му, се скова.
Малчуганът с усилие откъсна поглед от нея и се запъти към къщата. Доминик забеляза някаква жена, вероятно госпожа Кар, която надничаше от горния прозорец. Младо момиче, облечено като прислужница, изникна пък на прозореца на долния етаж, а скоро до него застана още едно.
Доминик мислено изруга. Трябваше да го предвиди. За хората от околността лейди Мериъл Греъм, лудата наследница на Уорфийлд, сигурно е легенда. Така че появата й не можеше да не предизвика всеобщо любопитство.
Опита се да я види с очите на другите. С разрошените си коси, ексцентрични дрехи и боси нозе тя със сигурност потвърждаваше слуховете за своята лудост. Още повече, че упорито избягваше да среща погледите на хората. Доминик искаше да им извика, че тя не е такава, а е умна и чувствителна млада жена
