се бе оттеглила завинаги в свой собствен свят. Затварянето в себе си й е било нужно, за да оцелее. Бе сигурен в това, както бе сигурен, че се казва Доминик.
И от тогава е сама в крехката обвивка на сигурността, носена сред море от ужас и страх. С цялото си сърце искаше да я освободи от оковите на миналото. Макар че в началото оттеглянето й от света я е закриляло, сега се бе превърнало в неин затвор. Доминик искаше да й помогне не заради Кайл, а заради самата нея.
Как обаче би могъл да я достигне?
Гангренясалата душевна рана трябваше да се разреже като със скалпел, за да се докоснат страховете й, да се отстранят по някакъв начин и да се прогонят завинаги. Може би щеше да успее, ако й разкаже за собствените си ужаси. Да й опише преживяванията си по време на войната. Това щеше да разкрие, че е Доминик, а не Кайл, но тя едва ли щеше да го разбере. Пък и рискът си заслужаваше, макар че Мериъл навярно нямаше да разбере думите му, сигурно ще почувства болката в гласа му и ще осъзнае, че не е сама.
— Някога бях войник, Мериъл. — Баща му бе заявил, че като по-малък син или трябва да се посвети на църквата, или да отиде в армията. Затова реши да постъпи във войската. Кайл беше бесен и се опита да го накара да продължи следването си в Кеймбридж с него. Но не тази болка искаше да сподели днес Доминик. — Сигурно в Индия си видяла доста войници. Чичо ти е бил един от тях.
Тя помръдна нервно в прегръдките му.
— Шшт! — промърмори той. — Аз ще те пазя, Мериъл. Заклевам ти се. Избрах кавалерията, защото бях луд по конете. По онова време бях още момче, само на седемнадесет години. Мислех, че войната е едно голямо приключение, в което щях бързо да стана герой и да спечеля възхищението на дамите. Господи, какъв глупак бях! Изпаднах във възторг, когато Наполеон се завърна от изгнанието си и отново запали пожара в Европа.
Усети, че Мериъл го слуша. Дали наистина разбира думите му? Или откликваше само на гласа?
— И така станах младши кавалерийски офицер — това най-низшият чин в кавалерията — и се озовах на бойно поле при Ватерло. Може би най-жестоката битка в историята. Моето първо и последно сражение. — Думите заседнаха на гърлото му. Досега не бе разказвал на никого за онзи ден. Искаше да каже на Кайл, но те се бяха отчужди твърде много, за да му признае слабостта си.
— Смятах, че ще бъда нервен, когато битката започне, но никога не съм очаквал, че ужасът така ще скове цялото ми същество. Бях изплашен от всичко. Но най-вече от бавната, агонизираща смърт. От това коремът ми да бъде разкъсан от куршум и да издъхвам с дни в калта. От безсилието да гледам как приятелите ми умират пред очите ми. От това да оцелея, но осакатен за цял живот.
— Но най-много от всичко се страхувах, че ще се покажа страхливец, толкова презрян, че хората ще плюят, щом чуят името ми. Че ще се пречупя, ще побягна и така ще причиня смъртта на други, много по- достойни и добри от мен.
Дишаше тежко и накъсано, обсебен отново от спомените за онзи фатален ден.
— Ватерло беше адът, Мериъл. Зловоние на барут и вопли на умиращи. Грохот на оръдия и заслепяващ пушек. Пълно незнание какво става. В известен смисъл това незнание бе най-лошото.
Погали я по гърба с влажната си длан.
— Слава Богу, не се опозорих, но и със сигурност не станах герой. Един мъдър и опитен сержант на име Фин ме спаси да не сгреша непоправимо от неопитност. Успях все пак да преодолея страха си и да се впусна в атака.
Замълча за миг.
— Никога няма да забравя възбудата, която ме обзе, докато се носех в галоп към французите, тропота на копитата, изстрелите на оръдията, които тресяха земята. Имаше някаква лудост в онази атака и това бе най-плашещото, защото именно въпросното безумно удоволствие кара мъжете да продължават да водят войни. Не знам колко пъти нападахме. Безброй. Но аз оцелях и започнах да мисля, че може би в крайна сметка ще изляза с чест от тази битка. Тогава… Тогава…
Не можеше да продължи. Съвсем неочаквано малката силна ръка на Мериъл се протегна и нежно захлупи неговата. По някакъв начин нейният трепет се бе предал и на него.
— Удариха моя кон Аякс. Беше прекрасен приятел, силен и стабилен като сержант Фин. Вече му обещавах тучни ливади и пълни крини с овес, задето така добре ми служи. И тогава, в последната за деня атака, бе улучен от един френски куршум, падна и ме затисна под себе си.
Калта го бе спасила, омекотявайки удара. Доминик се загледа през прозореца, без да вижда.
— За известно време съм изгубил съзнание. Когато се свестих, наоколо имаше само трупове. Един… един от загиналите беше сержант Фин.
Пое дълбоко въздух. Дяволски нечестно! Той бе оцелял, а такъв храбрец като Фин бе убит. По-късно изпрати пари на семейството му, макар че това бе само жалка компенсация за всичко, което Фин бе сторил за него.
— Чувах стоновете и виковете на умиращите, но димът бе толкова гъст, че все едно бях сам в ада. Аякс все още дишаше. Умираше бавно, а кръвта му се просмукваше в мен. Усещах болката му и бълбукащите звуци, които издаваше в агонията си. Не можех да направя нищо, дори не можех да намеря нож, за да прережа гърлото му и да сложа край на мъките му.
Мериъл извърна лицето си и опря чело на бузата му. Доминик усети туптенето на пулс помежду им, но не знаеше дали бе нейният, или неговият.
— Два дни останах там, хванат като в капан. И през двете нощи идваха мародери. Първия път откъснаха сребърните нашивки от куртката ми, после взеха и куртката, но не си направиха труда да ме освободят, макар че толкова ги умолявах.
Именно онези отчаяни молби бяха неговото падение.
— Вече бях полумъртъв от жажда, когато ме намериха момчетата от нашия полк. Аякс вече бе умрял. —
После дойдоха рояците мухи.
— Аз имах ожулвания, счупени ребра и прорезни рани, но най-голямата повреда бе в мозъка ми. Мислех, че никога, вече няма да яздя. По дяволите, дори не исках да видя кон, макар че през целия си живот толкова съм обичал коне.
Пръстите на Мериъл гальовно се заровиха в косите му. Предлагаше му утеха, каквато самата тя никога не бе получила. Доминик затвори очи, за да спре напиращите сълзи. Макар че съвсем съзнателно бе решил да сподели болката си, не очакваше, че ще го мъчи толкова много.
Бавно пое въздух.
— Това, което в крайна сметка ми помогна да се съвзема, бяха приятелите ми от полка. Не че сме разговаряли за ужасите при Ватерло, но самият факт, че сме били там, че сме споделили еднакво вълнение и страх, ми помогна отново да си стъпя на краката. Макар че спомените не изчезнаха, те се оттеглиха в някакво кътче в душата ми и повече не ме измъчваха.
— Ако можеше да говориш, скъпа, ти също щеше да ми разкажеш за страховете си. Може би това ще ги накара да изчезнат — тихо промълви младият мъж, а горещият му дъх погали копринените й коси. — Но дори и да не можеш да говориш, искам да знаеш, че вече не си сама.
Известно време тя не помръдна. После се измъкна от прегръдката му, извърна лице към него и коленичи в сеното. Погледът й срещна неговия, сериозен и прям. Или по-скоро решителен. Бе дребна и ефирна като фея, затова много лесно би могло да се помисли, че е крехка и беззащитна. Един нежен ангел. Но това, което видя в глъбините на очите й, бе твърдо като стоманата.
Ненадейно се протегна и обгърна лицето му в хладните си шепи. Дали му даваше силата си, или черпеше от неговата? После се изправи грациозно, изтри длани в полите си и бавно пристъпи към Лунен лъч.
Сърцето му подскочи в гърлото, когато видя Мериъл да приближава към кобилата. Отправи безмълвна молба Лунен лъч да прояви кроткия си нрав и бавно се изправи. Не искаше да смути нито коня, нито
