Доминик застана до нея и взе томчето от ръката й.
— Уилям Блейк13. „Ода за невинността“. — Мнозина го смятаха за луд, но Доминик харесваше работите му. Илюстрациите и стиховете му за неземния свят сигурно са събудили възхищението на Мериъл.
Остави книгата на масата и взе друго тънко томче. Джон Кийтс. Отвори го и погледът му попадна на следните стихове:
Затвори рязко книгата. Мили Боже! Нима Кийтс бе срещнал Мериъл!
Опитвайки се да запази самообладание и да прикрие болката си, Доминик рече:
— Значи си ни правила на глупаци! След като можеш да четеш, със сигурност разбираш и говоримия език. А цялата тази къща се върти около теб и всички се опитват да ти доставят удоволствие. Ти обаче не даваш нищо в замяна. Нищо!
Когато гласът му се извиси, Мериъл го заобиколи и се втурна към вратата. Доминик я улови за раменете и я завъртя към себе си. Достатъчно бързо се отдръпна, за да избегне хищно извитите й нокти.
— Дръж се прилично, малка дивачке!
Изтегли разхлабената си вратовръзка и завърза китките й. Мериъл го ритна, но босите й крака не му причиниха особена болка. Доминик я грабна и я понесе към дълбокото кресло, осветено от свещите.
— Защо, Мериъл? — попита тихо той. — След като можеш да четеш и да пееш, значи можеш и да говориш. Стига да поискаш. Сигурен съм в това. Защо си мълчала през всичките тези години?
Тя рязко извърна глава, за да избегне пронизващия му поглед. Ала не се опита да избяга. Само се сви на топка, изолирайки се от него и от всичко наоколо. С копринения пеньоар, наметнат върху фината нощница, тя изглеждаше малка, крехка и много женствена.
Доминик се почувства като последен грубиян, затова развърза ръцете й и захвърли вратовръзката си.
— Това е твоят начин да избегнеш въпросите, нали? Ти си накарала всички да те смятат за побъркана, за да те оставят на мира. Плащаш обаче дяволски висока цена за свободата си.
Мериъл не отговори нищо, но Доминик бе сигурен, че го разбира. Отстрани на шията й една вена ускорено пулсираше.
Объркан, Доминик пое дълбоко дъх и се опита да си се представи на нейно място. Тя е била умно, чувствително и нежно закриляно дете, изведнъж брутално изтръгнато от семейството си, което се е затворило в себе си и се е отдалечило от всички и всичко, за да оцелее. Повече от година изобщо не е имало с кого да разговаря, дори и да е искала. Така че разбираше защо ужасът и нещастието са я затворили в света на мълчанието. Но защо не беше проговорила, когато отново се бе озовала сред хора, които я обичат?
— Мълчанието е твоята защита, нали? — бавно рече младият мъж. — Да разговаряш с другите, е означавало да се върнеш в нормалния свят. И да отговаряш на болезнените въпроси около смъртта на родителите ти и твоето пленничество. След като си пораснала, да бъдеш нормална, е означавало да поемеш определени отговорности. Задължения. Например, щяха да те отведат в Лондон и да ти намерят подходящ съпруг.
Мериъл потръпна и прехапа устни. Реакцията й го наведе на друга мисъл.
— Бракът може би е достатъчно основание за притеснение на всяко нормално момиче, но мисля, че за теб е бил много по-страшен фактът, че ще те принудят да напуснеш дома си. — Припомни си ужаса й, когато се опита да я изведе извън пределите на Уорфийлд. — За теб е било истинско изпитание да се отдалечиш дори на километър от твоя парк. А от една нормална млада дама се очаква да пътува на доста по-големи разстояния.
Тя въздъхна и клепачите й потрепнаха. Дори и да бе прав, а Доминик бе сигурен, че е, тя все още не бе готова да го признае.
Наведе се развълнувано напред.
— Ще говориш ли с мен, Мериъл? Ако държиш, ще се закълна, че няма да кажа на никого. Но много искам да чуя как говориш. —
— Навярно си намерила сигурност в мълчанието, но си пропуснала толкова много. Приятният разговор е едно от най-големите удоволствия на земята. — Прониза го остра болка, тъй като си припомни безкрайните приятелски разговори с Кайл. Мислите им се допълваха, обогатяваха и винаги водеха до нови и интересни идеи. — Споделянето сближава двама души, които дори не се докосват физически. Всъщност понякога речта е много по-интимна от всяко докосване.
По лицето й се изписа недоверие. Доминик затаи дъх. Усещаше, че тя е на крачка от преградата, която сама бе издигнала между себе си и външния свят. Освен това тъжно осъзна, че последните му думи не бяха съвсем верни, защото, макар че тя никога не бе говорила с него, той я чувстваше невероятно близка.
Изразът на лицето й се промени, ала вместо да заговори, Мериъл изпъна свитото си тяло и стъпи с босите си нозе на пода, без да откъсва поглед от него. Пръстите й почти докосваха обувките му. Обзе го непознато досега усещане.
Тя се намираше неприлично близо до него и Доминик се облегна назад в креслото, питайки се смутено какво ли си е наумила този път. Вече не вярваше, че е луда, ала все пак тя не приличаше на никое живо същество, което познаваше.
Мериъл развърза панделката, която придържаше плитката й. После прокара пръсти през сребристия водопад, който стигаше до кръста й. Въздухът се изпълни с ухание на розмарин.
Доминик заби нокти в облегалките на креслото. Струваше му огромно усилие на волята да се сдържи да не я докосне. Жени са ставали кралици и империи са се сгромолясвали заради такива великолепни коси.
— Ако се опитваш да ме побъркаш, няма да стане — рече с пресъхнало гърло младият мъж. — Ти си много… много хубава, но аз предпочитам да чуя как говориш, дори и от устните ти да излязат само ругатни по мой адрес.
Без да отмества поглед от него, Мериъл развърза колана на пеньоара си, разкърши рамене и дрехата се плъзна на пода. Фината ленена нощница под него бе изкусно избродирана. Тънките й китки се гушеха в гънките на кремава дантела. Полупрозрачната материя очертаваше чувствените извивки на стройното й тяло. Господи, трябваше да се обърне и да побегне, и то много бързо. Вместо това обаче не можеше да откъсне очи от хипнотизиращата гледка.
Мериъл наведе глава и притисна устни към слепоочието му. Косата й разпиля копринената си мекота по лицето му. Никога не бе изпитвал нещо по-възбуждащо — сякаш десетки крила на пеперуди погалиха бузата му. С разтуптяно сърце Доминик протегна ръце и взе лицето й в шепите си, притегляйки я за целувка. Устните й се разтвориха с желание, топли и опияняващи.
Докато се целуваха, тя се плъзна в скута му и го възседна. Гъвкава и отдаваща се. Като оживяла мечта и страстно безумие.
Наистина беше безумие. Младият мъж си пое дъх и леко я отмести.
— Ти наистина си много, много добра, когато искаш да смениш предмета на разговора, малка вещице — дрезгаво прошепна той.
Мериъл меко се засмя и зарови лице в шията му, вдъхвайки мириса му, а езикът й се плъзна дразнещо към ухото. В същото време обви бедра около неговите, възпламенявайки слабините му.
Здравият разум тутакси се разби на хиляди късчета. Жаден да я притежава, да се слее с нея, Доминик я взе в прегръдките си и нежно я положи върху дебелия персийски килим — принцеса от слонова кост в пищна
