Джена улови ръката й.
— Толкова е хубаво да те видя отново!
Доминик въздъхна облекчено. Погледна към Кемал, който леко му кимна.
Мериъл бе навила ръкавите на туниката си. Погледът на Джена попадна върху изрисуваната гривна.
— Но това е mehndi! Навремето ти бе запленена от тях. Спомняш ли си как карах нашата икономка да рисува mehndi по ръцете ни? Ти през цялото време я отрупваше с въпроси. — Отмести поглед към Кемал и го попита нещо неразбираемо.
Той поклати глава и отвърна на английски.
— Не, мемсахиб. Аз само набавям къната, но Мериъл е художникът.
Джена отново погледна към някогашната си приятелка.
— Ще направиш ли mehndi и за мен? Ще бъде както някога.
В гласа й се прокрадна тъжна нотка. Обзе я печал за изгубената невинност на онези две малки приятелки. Мериъл се изправи грациозно и щракна с пръсти към Роксана, която се бе изтегнала наблизо. После даде знак на Джена с поглед и всички се запътиха към къщата.
Чувствайки се като замаян, Доминик прекоси градината и приближи към Кемал.
— Мериъл разбра въпроса на Джена и му отговори. Наистина се подобрява! Това не е само плод на моето въображение!
— Вашето присъствие й се отразява добре. — Кемал сряза някакъв плевел. — Обаче се нагърбвате с голяма отговорност. Този, който е научил една птичка да лети, не би да й позволява да падне.
— Аз няма да я оставя да падне!
— Няма ли? — Погледът на индиецът бе толкова пронизващ, че за миг Доминик се запита дали той не подозира нещо. Но Кемал замълча. Наведе глава и продължи да плеви.
Доминик се зае отново с разсаждането на зелето. Мислите му бяха объркани. Целта му бе да помогне на Мериъл да се оправя сама в света. След това повече нямаше да има нужда от него. Ами какво ще стане, ако тя очакваше постоянно внимание от страна на своя съпруг? Дали Кайл ще бъде способен да й го даде?
Представи си Кайл с Мериъл и пръстите му стиснах стъблото. Нима бе възможно един мъж да не иска да бъде с Мериъл колкото е възможно по-дълго?
Глава 19
Обвила ръце около коленете си, Мериъл седеше на перваза на прозореца в тъмната спалня и леко се люлееше напред-назад. Срещата с Джена бе отприщила поток от смътни спомени, които вече сякаш принадлежаха на някой друг. От години избягваше да мисли за Индия, макар че кошмарите често смущаваха сънищата й.
Но сега екзотичните цветове и аромати заплашваха да я завладеят изцяло. Първите месеци представляваха великолепно приключение. Тогава видя цветя, животни и хора, съвсем различни от тези в Уорфийлд. Преди да срещне Джена, нямаше истинска приятелка. Въпреки различията си, те се привличаха. Всяка една от тях имаше чувството, че е открила сестрата, за която отдавна е мечтала. Месецът в Камбей се оказа може би най-щастливият в живота й. Беше изпълнен с постоянни вълнения, родителите й я обожаваха и закриляха, а и най-после си имаше близка приятелка.
След това напуснаха военната база. Вече не помнеше за колко дълго. Изведнъж спокойният и приятен живот, който познаваше дотогава, бе взривен. Жестокостта избухна пред красотата на Индия, сеейки смърт и опустошение. Тя бе оцеляла. И бе избягала в себе си, връщайки се към хладните зелени хълмове на своя роден дом.
Уорфийлд тогава бе много по-реален от лудостта, която я заобикаляше. Най-хубавият ден в живота й бе, когато вуйчо й я доведе тук. Земята бе вечна и истинска. Най-сигурното нещо в живота й. Не искаше друго нищо. И никого.
Поне преди да дойде Ренборн с пронизващия си поглед и опасното излъчване.
А сега и Джена.
Докато Мериъл рисуваше mehndi, старата й приятелка й разказа за предателството на съпруга си и за ужасните месеци в лудницата. Тъмните й очи бяха засенчени от тъга, но духът й не бе прекършен. Тя си бе останала същото огнено създание — енергично, борбено и стремително. Присъствието й събуди миналото. Мериъл си помисли с тъга за куклата, която бе подарила на Джена, и за книжката със старателно преписаните поеми, която бе получила и която толкова отдавна се бе превърнала в пепел.
В този миг се залюля по-силно и зарови лице в коленете си.
Доминик въздъхна, докато си сваляше сакото и разхлабваше вратовръзката. Мериъл отново бе пропуснала вечерята. Понякога се чудеше дали неговото присъствие не я караше да гладува. Сигурно живееше от слънцето и дъжда. Като цветята.
Според дамите Джена си тръгнала усмихната. И двете китки били украсени с татуировки. Обещала, че много скоро пак ще ги посети. Мериъл очевидно се зарадвала на срещата, ала изчезнала по-късно — когато станало време Доминик да се връща от градината. По време на вечерята докато после играеха карти, той все се надяваше, че тя ще се появи. Напразно.
Когато отметна покривката на леглото си, отново откри букет между възглавниците. Малка китка от дребни карамфили, привързани с бял вълнен конец. Пулсът му се ускори, докато вдъхваше аромата им. Защо ги бе оставила?
Езикът на цветята! Имаше цяла система от символи, точно както съществуваше език на жестовете. Не знаеше точното им значение, но предположи, че букетите на Мериъл имаха за цел да го подразнят и в същото време заинтригуват и пленят. Трябваше да си признае — доста успешно.
Въпреки умората в главата му препускаха твърде много мисли, за да му позволят да заспи. Изведнъж му хрумна да отиде в библиотеката и да вземе някоя книга за Индия. Ако научеше повече за страната, може би щеше да успее да разбере и Мериъл по-добре.
Кайл знаеше много за Индия — той винаги бе обичал книгите за далечни и екзотични земи. Доминик обаче се запита дали брат му се бе отдалечавал на повече от шестстотин километра от Лондон, защото старият Рексъм държеше изкъсо юздите на своя по-голям син и наследник.
Не знаеше дали да се радва, или ядосва, че брат му навярно е добре информиран относно страната, в която бъдещата му съпруга е прекарала две години от живота си. Доминик тръсна глава, взе лампата и слезе тихо на долния етаж. Библиотеката бе пълна с книги и удобно обзаведена. Би било приятно да седи и да чете тук през някой дъждовен следобед край камината, заобиколен от домашните любимци на Мериъл.
Когато приближи, видя, че вратата е отворена и отвътре се процежда светлина. Сигурно някоя от дамите също бе дошла да си избере книга преди лягане. Доминик спря на прага и погледът му обходи стаята. В дъното горяха няколко свещи. В края на кръга от светлина се виждаше малка женска фигура, застанала до една от лавиците с книги и съсредоточена в някакво томче. Полумракът и сребърната коса го наведоха на мисълта, че е госпожа Ректър.
В този миг жената върна книгата на мястото й и издърпа друга. Тогава се обърна леко. Доминик я видя по-ясно и челюстта му увисна. Мериъл! Четеше! Шокът не бе по-малък отколкото, когато я чу да пее и разбра, че не е няма.
Дали просто не разглеждаше някой том с гравюри и илюстрации? Наблюдаваше я как погледът й пробягва по страницата. Не, тя съвсем определено четеше. Джена Еймс му бе казала, че Мериъл се е научила да чете още на четири години, но той предположи, че вследствие на ужасната травма е забравила това умение, както и много други.
Младият мъж влезе с решителни крачки. Едва се сдържаше да не избухне. Мериъл чу стъпките му и рязко вдигна глава. Очите й се присвиха като на котка.
— Каква изненада, лейди Мериъл — студено рече той. — Коя е тази книга, дето толкова ви е завладяла?
Очите й блеснаха. Изглежда обмисляше дали да не побегне, ала нямаше как да се промуши край него.
