Гласът му режеше като лед.
— Давам ви последна възможност, Крейторн. Освободете лейди Мериъл или ще ви унищожа. Изборът е ваш.
Крейторн изглеждаше така, сякаш всеки миг ще припадне, дори да бе станал невинна жертва на измама от страна на Греъм, този враждебно настроен лорд може да унищожи завинаги професионалната му кариера. Затова облиза пресъхналите си устни и изрече с усилие:
— Елате да я видите с очите си. Състоянието й е красноречиво.
Доминик закрачи по коридора вдясно.
— Доколкото спомням, жените бяха в източното крило, нали?
— Всъщност тя е временно в западното. — Докторът погледна към Кемал, който тръгна след Доминик. — Слуга ви може да почака тук. Многото посетители могат да засилят агресивността й.
— Кемал е неин довереник. Присъствието му само ще помогне. — Индиецът щеше да му бъде много полезен, ако се наложеше насила да изведе Мериъл.
Крейторн спря при тежката метална врата. Доминик едва запази търпение, докато докторът търсеше ключа.
После влязоха в строго охраняваната част. Кръвта Доминик се смрази във вените му, когато си спомни какво бе видял и чул при предишното си посещение. Мериъл бе затворена тук от три дни, но колко ли време бе необходимо за да се засегне един чувствителен и уязвим ум? За колко ли време едно момиче, свикнало да живее свободно и неограничавано от нищо, можеше да умре в пленничество?
Докторът спря пред една врата и пак затърси ключ. Стомахът на Доминик се сви. Със сигурност това не бе усмирителната стая…
— Не забравяйте, че всичко, което е направено, е заради нейната собствена безопасност — предупреди го Крейторн.
Вратата се отвори и разкри нежната фигура на Мериъл, облечена в усмирителна риза. Здрави въжета я придържаха към завинтения за пода стол. Лицето й бе мръсно и изранено. Тя се взираше с празен поглед в пространството и дори не извърна глава, когато тримата мъже влязоха.
— Копеле! — Доминик профуча покрай лекаря и се спусна към нея. Тя приличаше на кукла. Само пулсът на шията й показваше, че е жива. — Сега ще те отведем оттук — нежно заговори той.
— Налагаше се да бъде усмирена — нервно запелтечи Крейторн. — Греъм я доведе овързана в одеяло. Когато я освободиха, бяха необходими двама яки мъже, за да я удържат. А и е необходимо пациентът да се приучи на дисциплина, преди да започне лечението.
— Затова ли лицето й е изранено? — свирепо го изгледа Доминик и заобиколи стола. Опита се да развърже въжетата, но пръстите му трепереха твърде силно, за да се справи с възела.
— Позволете ми, милорд. — Кинжалът блесна в ръката на Кемал. Крейторн ахна потресено, когато индиецът започна да реже въжетата.
Доминик позна кинжала, с който Кемал бе нарязал ананаса. Щеше да свърши отлична работа. С него не само щяха бързо да се справят с въжетата, но и съвсем щяха да уплашат лекаря.
Когато и последното въже бе прерязано, Мериъл политна напред. Доминик коленичи, за да я подхване, и видя че зениците й са разширени толкова много, че очите й изглеждат черни. Върху усмирителната риза имаше петна. Усети мириса на лауданум.
— Да не би да сте й дали насила някое от вашите проклети успокоителни?
— Аз просто се опитах да я усмиря, преди да започна лечението — оправда се лекарят. — Нямате представа колко е трудно да се работи с луди пациенти.
— Които дори и да не са били луди, във всички случаи ще полудеят, когато вие се заемете с тях — изръмжа Доминик, докато Кемал срязваше връзките на усмирителната риза.
Мериъл се отпусна върху Доминик, обви ръце около врата му и сключи крака около кръста му. Слабото й тяло трепереше, сякаш я измъчваше треска.
Той я притисна към гърдите си и отправи гореща благодарност към Бога, че е жива и че вече е в безопасност. Тя зарови лице в рамото му. Ами ако престоят й тук бе унищожил всичко постигнато през последните седмици? Ами ако момичето, в което се бе влюбил, си бе отишло завинаги?
— Потърпи само още малко, моя вълшебнице. После завинаги ще те отведа от това ужасно място — дрезгаво изрече той, опитвайки се да потисне страха си.
Беше доста трудно да се изправи, тъй като Мериъл се бе вкопчила като маймунка в него, ала все пак успя.
— Ако сте й причинили нещо непоправимо, Крейторн… — Остави заплахата му да увисне застрашително във въздуха.
— Трябва да призная, че изглежда тя ви познава — неохотно заяви докторът. — Ако някой от моите хора я освободил от усмирителната риза, сигурно щеше да се нахвърли като подивяла върху него. Но това не означава, че е нормална.
— А вие можете ли да докажете, че сте нормален, Крейторн? Съмнявам се — саркастично заключи Доминик. — След колко време ще премине действието на наркотика?
Крейторн се поколеба.
— Няколко часа. Дозата бе доста голяма за нея.
Без повече да погледне към лекаря, Доминик напусна стаята, следван от Кемал. Крейторн не направи опит да ги спре. Вероятно нямаше търпение да се отърве от неканените си гости.
Кемал доведе конете, но Доминик установи, че е невъзможно да се качи на седлото с Мериъл, вкопчена в него, затова първо я подаде на Кемал, а след това възседна коня си и отново я взе в прегръдките си.
Доминик и Кемал не си размениха нито дума, докато не напуснаха пределите на злокобното място и не излязоха на главния път.
— Докторът сигурно незабавно ще уведоми лорд Греъм — обади се Кемал.
— Знам. — Доминик погледна сведената глава на Мериъл и се запита колко ли време ще е необходимо, за да може отново да погледне някого в очите. Ако не беше в това състояние, можеха да отидат в Уорфийлд. Но сега… Къде да се приютят? Със сигурност не и в някоя страноприемница, където Греъм щеше много скоро да ги открие.
— Ще я заведем в Холиуел Грейндж. Не е много далеч, а вярвам, че генералът ще ни помогне.
Кемал кимна в знак на съгласие и те насочиха конете натам. Слава Богу, че селото бе наблизо. Доминик се опита да не мисли за собствената си умора. Щеше да има достатъчно време да си почива, когато Мериъл бъде в безопасност.
Семейство Еймс посрещнаха радушно неочакваните си гости. След като изслуша обясненията на Доминик, Джена отведе Мериъл, за да се погрижи за нея. Тя все още бе в полусъзнание, но тръгна с приятелката си, без да се противи. Фактът, че различаваше приятелите от враговете си, бе добър знак за Доминик.
Едва се държеше на крака от умора, но нямаше да може да заспи спокойно, докато не каже цялата истина.
— Има още нещо, което трябва да знаете, генерале. — И поясни накратко кой бе в действителност.
— Вие май не вярвате в спокойния живот? — отбеляза генералът, след като се съвзе от изумлението си. — Ще поговорим за това утре сутринта. Точно сега се нуждаете от една хубава почивка.
Доминик с готовност се съгласи и последва домакина, който го заведе до спалнята му. След две минути Ренборн вече се бе измил, съблякъл и спеше като заклан.
Глава 30
„Пламъци и писъци. И сянката на дявола. Ужасяващо нощно пътуване през пустинята. Широкият колан на гърба й, за да не падне от седлото на коня, я притиска толкова силно, че едва може да диша. Отчаяният плач за мама и татко и безумният отказ да повярва, че те никога вече няма да дойдат. Надеждата, която угасва ден подир ден, докато накрая се утаява само горчивото примирение, че са я изоставили.“
После сцената се смени с друга.
„Нейният чичо завързва въжета около тялото й, увито в одеяло. Отчаяният опит да избяга, преди да й нахлузят усмирителната риза. Докторът, който говори успокояващо, докато налива насила в гърлото й
