някаква лепкава течност, която трябва да преглътне, ако не иска да се удави и да умре.“
Този път нямаше никаква надежда.
Дойде в съзнание, обляна в студена пот. Все пак я спасиха. Или само си бе въобразила прегръдката на Ренборн уханието му и силното биене на сърцето му?
Изучаваше обстановката със затворени очи. Меко легло, малка стая, тънеща в полумрак. Чист провинциален въздух, толкова различен от противната миризма на онази лудница. Предпазливо отвори очи и видя Джена Еймс, седеше до леглото й и четеше книга на светлината на газената лампа. Значи Ренборн и Кемал наистина бяха дошли да я спасят.
Опита се да внесе ред в обърканите си мисли. Кемал размахваше застрашително смъртоносния кинжал, а побеснелият Ренборн едва се удържа да не пререже гърло на доктора. После отново върху гърба на коня, ала този път, сгушена до Ренборн.
Накрая Джена, която й помогна да се измие и й даде освежително питие, преди да я настани в леглото. Сведе поглед и видя, че е облечена в широка и чиста стара риза.
Внимателно се протегна. Всички мускули я боляха от мъчението да бъде овързана като мумия в продължение на часове. Сваляха въжетата само за малко, когато една груба надзирателка й помагаше да ползва нощното гърне — унизителна и болезнена работа за човек, облечен в усмирителна риза.
Джена усети, че Мериъл се раздвижва и вдигна глава.
— Вече си се събудила? Добре. — Вгледа се в очите й. — Струва ми се, че действието на лауданума почти е преминало. Как се чувстваш?
Мериъл леко сви рамене.
— Сигурно си жадна. — Джена наля чаша вода и я поднесе към устните й. — Устата ми все пресъхваше, след като ме натъпчеха с онези отвратителни лекарства. — Макар че се стараеше да говори спокойно, гласът й трепереше. Не беше толкова отдавна, когато и тя бе също така безпомощна като Мериъл.
Докато приятелката й жадно преглъщаше водата, се опитваше да си припомни колко време бе прекарала в лудницата. Месеци наред. Мериъл е била там два или три дни и вече съзнанието й плуваше в мъгла. Тя не би оцеляла цяла година.
Джена взе чашата и я остави настрани. Мериъл я бе изпила до дъно.
— Бях ужасена, когато се появиха Ренборн и Кемал. Ти изглеждаше направо мъртва. Как се е осмелил чичо ти да те изпрати в Блейдънхам! И двете сме задължени много на този млад мъж.
Значи те го познаваха. Мериъл си помисли за Ренборн с болезнен копнеж. Именно неговото физическо присъствие я бе измъкнало от изкусителната тъмнина. Този път не се оказа изоставена.
Къде ли бе той сега?
— След като узнах, че си била в лудницата, спомените ми оттам отново се върнаха. — Джена гледаше втренчено лампата. Лицето й бе изопнато от напрежение. — Опитвах се да… да ги преосмисля. Доктор Крейторн не е дявол. Струва ми се дори, че по свой начин е състрадателен и изцяло се е посветил на професията си. Много от пациентите му наистина са безнадеждно луди, но той е толкова ограничен, че вече вижда лудост навсякъде. Което и не мога да му простя.
Погледна към Мериъл и се насили да се усмихне.
— Не биваше да говоря за това. Може би ще ти бъде по-забавно да чуеш как ще се разправим с моя отвратителен съпруг. След като разводът е фактически невъзможен, адвокатът на баща ми подаде молба за анулиране на брака. Знаеш ли, че бракът не се смята за законен, ако един от двамата е бил душевно болен по време на женитбата? А след като моят съпруг ме е отвел в лудница, значи аз съм била луда. Следователно бракът ни е невалиден. — Усмихна се тъжно. — Без угризения на съвестта подписах клетвената декларация, че не съм била наред с главата, когато съм се омъжвала, защото трябва наистина да съм била луда, за да се омъжа за Мортън.
Мериъл отвърна на усмивката й, за да покаже, че я разбира напълно. Имаше някаква горчива справедливост в клаузите, използвани за анулиране на брака. Надяваше че решението ще бъде в полза на Джена Еймс. Беше ужасно завинаги да си обвързан с мъж, когото ненавиждаш.
Джена огледа замислено гостенката си.
— Едно от нещата, които най-много мразех в Блейдънхам, бе липсата на уединение. Ужасно е да знаеш, че надзирателката може да те следи през отворчето на вратата по всяко време на денонощието. Сега, след като действието на успокоителното вече е преминало, може би предпочиташ да останеш сама?
Мериъл кимна.
— Ти си си все същата. Макар че ние всъщност водихме почти истински разговор… — Джена се поколеба и нерешително изрече: — Господин Ренборн обаче ни каза, че вече говориш. Предполагам, че няма да искаш да ми го демонстрираш?
Мериъл отмести поглед към избелелия тапет. Не беше готова.
Джена разбра и стана.
— Може би някой друг път. Опитай се да си починеш. До сутринта няма да има и следа от лауданума. — Наведе се и я целуна по бузата. — Аз съм в стаята отляво, господин Ренборн е в стаята отсреща, а баща ми и Кемал са в другото крило, така че си в безопасност. Никой не може да те отвлече от Холиуел Грейндж. Ако имаш нужда от нещо, само ме повикай.
Посегна да вземе лампата, но се спря.
— Да ти я оставя ли?
Мериъл отново кимна. Достатъчно дълго бе прекарала в сенките.
След като Джена си излезе, тя остана известно време да лежи, наслаждавайки се на тишината и самотата. Освен това искаше да изчака, докато Джена се съблече и си легне.
Мисълта, че Ренборн се намира толкова близо възбуждаше… глада й. Желаеше го. Жадуваше да го докосне, да го вкуси, да потъне в обятията му.
Бавно се изправи и пусна крака от леглото. Макар че всичко я болеше, сякаш я бяха смазали от бой, се чувстваше така, сякаш това тяло не бе нейното. Явно ефектът от успокоителното.
Изправи се предпазливо и се улови за таблата на леглото. Когато спря да й се вие свят, отиде до умивалника и наплиска лицето си със студена вода. Мислите й се избистриха.
Докато се подсушаваше, се огледа в малкото огледало над умивалника. Изглеждаше призрачно в полумрака на стаята. Единствените ярки цветове бяха посинялото място върху скулата й и тъмните сенки под очите. С разрошените кичури коса, които се бяха измъкнали от плитката, представляваше гледка, която би накарала госпожа Маркс да въздъхне от раздразнение. Но това, че видя лицето си, я накара да се почувства истинска и да се завърне окончателно от мъглата.
Отвори предпазливо. За щастие пантите не изскърцаха. Прекоси коридора и завъртя отсрещната дръжка. Вратата отново се отвори безшумно. В домакинството на генерала явно цареше порядък.
Изчака, докато очите й привикнат с мрака. Ренборн лежеше, огрян от лунната светлина. Одеялото се бе свлякло от голите му гърди. Съдейки по смачканите му дрехи, той просто ги бе свалил набързо и се бе проснал в леглото.
Харесваше тялото му — широко в раменете и тясно в кръста. Със стройни крайници и здрави мускули на мъж, свикнал с физическа работа. Татуировката върху гърдите му вече бе доста избледняла, но все още се виждаше на бледата лунна светлина — напомняне за интимните мигове, които бяха споделили.
Да бъдат в една и съща стая и да дишат един и същ въздух — това предизвика рязко спадане на натрупаното напрежение. Когато чичо й изгони Ренборн от Уорфийлд, беше ужасена, че той си тръгва завинаги. Изобщо не бе очаквала, че ще разбере какво е станало с нея и ще й се притече на помощ. Тази мисъл я заля с нежност.
Изпълнена с копнеж да почувства гладката му кожа под пръстите си, Мериъл свали ризата си и се покатери в леглото. Като внимаваше да не го събуди, тя внимателно се сгуши до него — гърдите й се притиснаха до гърба му колената й се мушнаха между бедрата му. Отпусна се, почувствала се в пълна безопасност. Ароматът му бе толкова познат и я изпълваше с неясно задоволство.
Сънливо погали гърдите му, наслаждавайки се на контраста между гладката, топла кожа и меките къдрави косъмчета. Въпреки обзелото я спокойствие, се чувстваше изгарящо жизнена.
Целуна вдлъбнатината под рамото му, вкусвайки соления вкус. Това, което започна с желанието за обикновена близост, се промени с ускоряването на пулса й. Дали можеше да се чифтоса с мъж, докато той спи? Би било забавно да опита.
