се развали, когато разбере, че аз не съм лорд Максуел. И по-голямата част от обществото ще застане на негова страна.
— Не — повтори отново тя, но този път гласът й бе само шепот. — Ти няма да им позволиш да ме затворят отново в онази ужасна лудница, нали?
— За мен има само два начина да те спася, Мериъл — сериозно заяви той. — Първият е да те отведа оттук и да живеем, като постоянно се крием. — При това доста скромно, което той не й спомена.
Тя издаде съскащ звук.
— Няма да ме изгонят от Уорфийлд!
Доминик очакваше, че ще реагира така.
— Значи нямаш избор. — Пое дълбоко дъх. — Трябва да се омъжиш за мен.
Сърцето й затуптя по-силно под дланта му.
— Не искам да се омъжвам!
— Знам, но бракът е единственият начин аз да мога да ти помогна, Мериъл. Като съблазнител на невинно момиче съм злодей и негодник. Като твой съпруг обаче, не само ще имам правото, но ще съм и длъжен да те защитавам.
Тя се изплъзна от прегръдката му, стана от леглото и отиде до прозореца. На лунната светлина приличаше на тънка сребриста сянка. Доминик потръпна при спомена за синините по тялото й. Явно се бе борила с похитителите си с ожесточението на древните си предци. Измина доста време, преди да проговори:
— Наистина ли се намирам в толкова голяма опасност или ти я преувеличаваш, за да ме накараш да се омъжа за теб?
— Опасността е съвсем реална, Мериъл. Бих искал да не е така, защото принудата е много жалък начин да сключиш брак.
Доминик стана от леглото, приближи до нея, отпусна ръце на раменете й и погледна над главата й.
— Предпочитам да те убедя с целувките и ласките си, защото съм достатъчно самонадеян да вярвам, че след време сама ще решиш, че не е чак толкова лошо да станеш моя съпруга. — Целуна я леко по слепоочието.
— Предпочитам да бъда твоя любовница — въздъхна младата жена.
Доминик се усмихна кисело. Слава Богу, че нито една от компаньонките й не бе наблизо, за да чуе шокиращото изявление.
— Не е възможно, Мериъл. Чичо ти навярно вече те търси и сигурно има заповед за арестуването ми.
Тя потрепери и скръсти ръце пред гърдите си.
— Следователно трябва да избирам между две злини — познатата и непознатата.
Запита се коя ли от двете беше той.
— Ще подпиша брачен договор, който ще гарантира твоя пълен контрол върху собствеността ти, така че аз да нямам никакъв достъп до парите и състоянието ти, ако от това се страхуваш.
— Веднъж вече ми го предложи — спокойно отвърна тя. По тона й разбра, че цени свободата на предишния си живот много повече от богатството.
— Давам ти тържествена клетва, че ако решиш, че не ме искаш в Уорфийлд, ще трябва само да ме помолиш да си тръгна и аз тутакси ще го направя. Никога няма да предявя претенции нито върху състоянието ти, нито върху тялото ти.
Мериъл вдигна глава и се втренчи в луната. Лицето й бе далечно и студено.
— Значи ти настояваш да станеш мой защитник, без искаш нищо в замяна?
— Да. — Макар че някоя бъдеща нейна прищявка можеше да го принуди да остане сам, без възможността да потърси друга съпруга, защото щеше да бъде свързан навеки с жена, която няма да го иска повече. Това бе твърде мрачна и безрадостна перспектива, но той нямаше да я изостави на криворазбраното чувство за дълг на чичо й.
Тя преглътна с усилие.
— Много добре, Доминик. Ще се омъжа за теб.
Точно това отчаяно искаше. Защо тогава нейното съгласие го изпълни с такава огромна болка и тъга?
Глава 31
На следващата сутрин Мериъл се събуди в своето легло. Навярно Ренборн я бе отнесъл, след като бе заспала. Колко благоразумно! А може би бе прав. Години бе живяла извън общоприетото и сега трябваше да си плаща цената.
А което бе по-лошо — и Ренборн трябваше да плаща. Досега не бе осъзнавала, че вероятно го очакват сериозни неприятности, задето й бе помогнал. Лорд Греъм беше бесен и не бе изключено да се опита да издейства арестуването му заради „отвличане“ на богата наследница. А можеше да последва и нещо още по-страшно. В съзнанието й проблесна за миг картина на дуел и окървавеното тяло на Ренборн, проснато безжизнено на земята.
Не!
Решително се надигна от леглото. Тя го бе въвлякла в тази опасна ситуация и сега трябваше да направи всичко възможно, за да му помогне. Дните й като дивачка, която разбира много повече, отколкото всички подозират, бяха свършили. За добро или лошо, вече бе част от широкия свят. И колкото по-скоро научеше неговите правила, толкова по-добре щеше да бъде за всички, които толкова благородно й се бяха притекли на помощ.
Собствените й дрехи бяха съсипани в лудницата, затова Джена й бе заела от една прислужница. Мериъл се изми и облече с натежало сърце грубата риза и избелялата синя рокля, която й висеше, защото очевидно и най-дребната прислужница в Холиуел Грейндж бе по-едра от нея.
Още по-зле бе положението с тежките обувки и грубите чорапи. Мериъл въздъхна, но ги обу, тъй като скоро щеше да се озове там, където не е подходящо да се движи боса. В Блейдънхам бе добре да си обут, защото каменните плочи пяха леденостудени.
Джена й бе оставила четка и гребен. Мериъл се среса и горе-долу успя да си придаде приличен вид. После събра всичките си сили и решително слезе долу, в света на нормалните.
Ренборн и генерал Еймс бяха в трапезарията и закусваха. Кемал също бе там. Макар че в Уорфийлд се ползваше с уважение, все пак там на него гледаха като на слуга. Но в Холиуел, не толкова внушително имение, към него се отнасяха като към почетен гост. Това може би се дължеше и на факта, че генералът и Джена бяха живели дълги години в Индия.
Щом влезе, всички се извърнаха и впериха погледи в нея. Тя спря, изчерви се и си припомни защо бе избрала да живее извън обществото. Джена стана с усмивка.
— Колко добре изглеждаш, Мериъл! Идваш тъкмо навреме, за да се присъединиш към нашия малък военен съвет.
Значи обсъждаха нейния живот. След като си взе едно варено яйце и топла препечена кифла от подноса върху бюфета, Мериъл пое чашата чай, която Джена й бе наляла, и седна на масата срещу Ренборн.
Той й се усмихна топло.
— Тъкмо им разказах цялата история, както и защо снощи толкова неочаквано се появихме в Холиуел Грейндж. — Изгледа я внимателно. — Казах им също, че сме решили да се оженим.
Еймс се намръщи.
— Това е най-доброто решение, но наистина ли го желаете, лейди Мериъл?
Генералът не е съвсем сигурен дали съм наред с ума си, осъзна Мериъл. Време беше да прескочи още една бариера. Преглътна тежко и изрече:
— Да.
— Ти говориш! — радостно възкликна Джена. — Много скоро ще можем да се наклюкарстваме. Разбира се, аз говоря и за двама, но е много по-добре, когато и ти участваш.
Мериъл погледна към Кемал и видя весели пламъчета да танцуват в тъмните му очи. Явно не бе
