Лицето на генерала пламна.
— Тъй като нямаш майка, може би не е зле Джена да си поговори с теб.
Мериъл едва успя да се сдържи да не избухне в смях, Значи този безстрашен стар генерал бе загрижен за нейната девственост и невинност. Изкуши се да му каже, че „съпружеските задължения“ много й бяха харесали и че Ренборн е този, който трябваше да бъде пазен от нея, а не обратното. Макар че предишната нощ, след като тя бе приела предложението му за брак, я бе отнесъл в леглото и й бе показал колко опитен любовник може да бъде, когато съвестта му не го измъчва…
Мериъл тръсна глава, за да отпъди приятните видения, и рече:
— Аз не съм толкова млада, колкото изглеждам, генерал Еймс. Освен това съм живяла сред природата.
Нетърпелив да приключи с този неудобен въпрос, генералът бързо кимна.
— Предполагам, че разбираш напълно какво предприемаш.
Стигнаха до едно разклонение на пътеката. Генералът зави наляво към къщата, а Мериъл каза:
— Бих искала да се поразходя още малко.
Той се поколеба.
— Не се отдалечавай много. Смятам, че Ренборн ще иска по-скоро да тръгнете за Лондон. Трябва да дам някои нареждания.
Без да каже нищо за сбогуване, Мериъл се запъти вдясно. Имаше нужда за малко да остане сама.
Глава 32
Вървеше по каменната пътека, която лъкатушеше през красиво подредени цветни лехи. Пътеката описваше кръг и свършваше точно при малка дървена пейка, оградена с висок жив плет. В средата растяха красиви розови храсти, а сред тях бълбукаше фонтан със скулптура на момче, държащо делфин.
С въздишка се отпусна на тревата край фонтана. Беше изминал само час, откакто бе станала нормална, и вече се чувстваше толкова уморена. Изхлузи обувките и чорапите си, за да почувства хладната трева под краката си. Ах, какво вълшебство!
Излегна се и се загледа в двойка малки бели пеперуди, които танцуваха безгрижно, издигайки се все по-високо и по-високо над живия плет. Всичко в природата бе обхванато от еуфорията на обновлението.
Нежният плясък на водата, която бликаше от устата на делфина, уталожи напрежението в гърдите й. Трябваше да бъде силна, иначе изискванията на света щяха да я поробят. Дали си заслужаваше да бъдеш нормален?
Може би не… Ала Ренборн беше. Въпреки топлите слънчеви лъчи споменът за нежността и страстта им от предишната нощ я накараха да потрепери от желание. Чувстваше се толкова добре с него. Макар че през по-голямата част от живота си бе живяла почти без човешка близост, сега, след като я бе изпитала, не искаше да я изгуби. Жалко, че не можеха да бъдат заедно, без да са обвързани в брак, ала съдейки по реакцията на останалите, той навярно имаше право за това.
С неохота си помисли, че вече е време да се връща в къщата, когато дочу някакви гласове. След миг ги разпозна — Джена и Кемал. Седна на тревата и изгледа намръщено босите си крака. Не, поне още малко щеше да остане така.
— Каква хубава сутрин — каза Джена. — Нека да поседнем на пейката.
Мериъл чу тихото изскърцване на дървото, когато двойката се настани при градинката с фонтана и надникна през една малка пролука в плета. Виждаше ги съвсем ясно. Макар че бяха седнали в двата края на пейката, тя усети някаква неуловима близост помежду им.
Ако беше истинска дама, щеше да разкрие присъствието си. Ала понеже все още не бе станала истинска дама, предпочете да не се издава, надявайки се, че двамата скоро ще си тръгнат.
Джена вдигна глава, излагайки лицето си на слънчевите лъчи.
— След пребиваването ми в онази ужасна лудница вече не приемам нещата като неотменима даденост. Всичко ми се струва особено ценно. Свежият въздух. Слънцето. Свободата да идвам и да си отивам, когато ми се прииска.
— Сигурно женското отделение в някой индийски дворец никак нямаше да ви се понрави — отбеляза Кемал с дълбокия си глас. — За жените, които живеят там, има много слънце и всякакви удобства, но малко свобода.
— Посещавала съм жени в харема. Бих полудяла там. — След кратко мълчание Джена се извърна към Кемал. — От разговора ни заключих, че сте образован човек. Със сигурност сте заемали висок пост във вашата страна. Защо сте напуснали дома си и сте дошли в тези чужди и толкова далечни земи?
Кемал се поколеба, сякаш се чудеше как да отговори.
— Наистина заемах висок пост. Животът ми беше изцяло посветен на войната. След това се наложи да отведа лейди Мериъл в Камбей, където бях помолен да я придружа до Англия. Осъзнах, че съдбата ми предлага да заживея в мир. — После добави с толкова тих глас, че думите му едва се чуваха: — И да изкупя греховете си.
Мериъл очарована наблюдаваше спокойния му профил. Защо тя не знаеше тези неща за него? Но всъщност никога не се бе сещала да му задава въпроси, защото се бе превърнал в неотделима част от живота й. Все едно да пита вятъра и дъжда защо ги има.
— Някога съжалявали ли сте, че сте дошли в Англия?
Кемал се усмихна.
— Няма нищо по-умиротворително от една градина. Аз избрах правилния път.
— Радвам се. — Джена помълча за миг и добави: — Знаете ли, че майка ми беше индийка? Аз съм колкото индийка, толкова и англичанка.
— Да, подозирах. — Кемал я изгледа внимателно. — Джена е индийско име, а и вашите цветове издават произхода ви.
— Смятам, че смесената ми кръв бе една от причините моят съпруг да се отнася толкова лошо с мен — горчиво рече младата жена. — Когато се оженихме, Мортън не знаеше, че съм наполовина индийка. Не го излъгах — просто това не ми се струваше важно. Когато той узна истината, започна да се отнася към мен, сякаш не съм човешко същество. Мелез, който има нахалството да му се противопоставя! Отлично основание да затвориш съпругата си в лудница.
— Съжалявам — тихо каза Кемал. — Светът е жестоко място.
Джена отметна косите си. Пръстите й леко трепереха.
— Не съжалявам, че сега съм свободна. Отървах се от Мортън и никога повече няма да допусна подобна грешка.
— Човек става по-силен от грешките си.
Джена се засмя.
— В такъв случай сигурно вече съм толкова силна, че мога да повдигна цяла планина!
— Според мен сте способна на всичко.
Погледите им се срещнаха.
Джена пое дълбок дъх и нерешително попита:
— Извинете ме за нахалството, Кемал, но се говори, че сте евнух. Обаче от малкото, което узнах за вас, не ми приличате на такъв.
Никоя жена не би задала подобен въпрос без основателна причина. Мериъл затаи дъх, докато наблюдаваше двойката на пейката, усещайки силните чувства, които се излъчват оттам.
Съвсем неочаквано Кемал се засмя.
— Компаньонката на моята малка лейди, госпожа Мадисън, реши, че съм пазач от харема. Знаех, че един евнух би бил най-подходящ придружител на едно малко момиче и затова никога не разсеях тази заблуда.
Джена звънко се засмя.
— Колко лошо от ваша страна! И все пак сте постъпили съвсем правилно. Аз наистина вярвам, че вие сте били спасението за Мериъл.
— Надявам се. Тя ми е скъпа като родно дете.
