Прекара по-голямата част от времето на носа, загледа в реещите се високо в небето чайки. Мислите му отново и отново се връщаха към Кадис. Дали някога пак щеше да види Испания? Бе му харесала. Ала навярно спомените, щяха да бъдат твърде болезнени, за да му позволят да се завърне.
Дори пред самия себе си не можеше да опише чувствата, които изпитваше. Огромната тъга завинаги щеше да остане в сърцето му. Но най-страшното беше празнотата. Чувстваше се като сапунен мехур, който ще се пръсне при най-лекия вятър.
Мисълта, че лейди Мериъл Греъм го очакваше, бе единственото сигурно и стабилно нещо. Нещастното момиче никога нямаше да бъде за него онова, което беше Констанца, но тя се нуждаеше от съпруг, който да се грижи за нея и да управлява наследството й — нещо, което нито един наемен работник не би могъл да стори. Макар че вуйчо й смяташе, че бракът и може би децата от този брак ще излекуват помрачения й разсъдък, Кайл подозираше, че това е напразна надежда. Все пак си бе обещал да направи най-доброто за момичето и щеше да го изпълни, стига Доминик да не се е провалил.
Но замяната би трябвало да е минала гладко — какво би могло да се обърка в такова тихо място като Уорфийлд? Доминик беше напълно способен да се справи с всичко, ако пожелае. Пък и той не по-малко желаеше измамата да успее.
Една чайка изписка наблизо. Кайл си спомни, че бе пъхнал в джоба си къшей хляб от закуската си, разчупи го на малки парчета и го хвърли на вятъра. Бързите и лакоми птици ги хванаха още преди да са паднали в морето.
Замисли се дали да не съобщи на близките си за брака си, но реши да не го прави. Не защото се срамуваше от любовта си към Констанца. Но познаваше хората и знаеше, че ще започнат да клюкарстват или да подхвърлят груби шеги относно женитбата с куртизанка. Само мисълта за това го отвращаваше, а и щеше да опетни святата памет на неговата любима.
Затова за света лейди Мериъл щеше да бъде първата и единствена лейди Максуел. Стигаше му, че обичаше Констанца и че й го бе доказал.
Глава 34
Когато стигнаха до Мейфеър, Доминик вече съжаляваше, че не се бе противопоставил по-енергично на желанието на Мериъл да дойдат в Лондон. Дългото пътуване се оказа тежко за нея, тъй като тя не бе свикнала да прекарва деня, затворена в малка, друсаща карета. Ала трябваше да бързат, затова спряха само няколко пъти, и то съвсем за кратко.
Но Лондон беше още по-ужасен. Градът винаги бе изпитание за Доминик след провинцията, но този път задушаващата смрад и оглушителният шум му се струваха още по-непоносими, тъй като си представяше как се чувства Мериъл, която бе станала бледа и напрегната. С цялото си поведение показваше, че не иска да бъде докосвана. Състоянието й малко се подобри чак когато навлязоха в по-чистия и представителен Мейфеър.
Доминик си наложи да не се суети около нея, но не можеше да прогони страха си, че тя ще се пречупи от изпитанията, на които бе подложена напоследък, и пак ще се оттегли в своя свят.
Щеше да бъде много по-лесно, ако се бе влюбил в някое нормално, макар и отегчително момиче. Бедата бе, че подобни момичета бяха просто… досадни.
Доминик много бе мислил по въпроса къде да отседнат. Макар че камериерът му Клемънт би трябвало да се е завърнал от провинцията, квартирата му не беше подходящо място за едно младо и неомъжено момиче. Някой тих хотел щеше да бъде много по-добър избор. Изведнъж зърна очертанията на Хайд Парк. Тогава му хрумна нещо.
Спря каретата и даде новия адрес на кочияша.
— Току-що осъзнах, че можем да отседнем у едни мои приятели — обясни той на Мериъл, когато се върна на мястото си в каретата. — Лорд и лейди Кимбъл. Смятам, че още не са напуснали страната.
Мериъл се напрегна още повече.
— Хора от висшето общество ли са?
Доминик поклати глава.
— И двамата са художници и проявяват артистична търпимост към необичайни ситуации. Едва ли някъде другаде в Лондон ще се чувстваш по-добре. Имат и много хубава градина. Разбира се, по лондонските стандарти.
Мериъл малко се отпусна.
— Защо си толкова близък с тези художници?
Как би могъл да й обясни каква наслада и взаимна радост бе искреното приятелство? Това бе нещо почти толкова тайнствено, колкото романтичната любов. Придържайки се към фактите, Доминик заговори:
— Лейди Кимбъл — Ребека — е много известна художничка портретистка. Тя рисуваше портрета на една дама, която някога познавах и която ме помоли да я придружавам по време на сеансите. — Като млад безделник Доминик разполагаше с много свободно време, за да задоволява подобни молби, а въпросната дама бе вдовица, с която тогава имаше любовна връзка.
— Тъй като моята приятелка и Ребека се увлякоха в обсъждания на позата, аз ги оставих и се озовах в студиото на Кенет, лорд Кимбъл. Той беше войник, но истински, а не жалко подобие като мен. Беше станал известен с картините си за войната и последствията от нея. — Доминик си припомни онзи миг, когато бе влязъл в студиото и бе спрял като закован пред една почти завършена картина върху статива. Това бе денят, когато бе открил силата на изкуството.
Отърси се от спомена и продължи:
— Кенет тъкмо рисуваше сцена от Ватерло и се заговорихме. Аз бях младши офицер от кавалерията, а той — капитан на стрелковата част, но и двамата бяхме участвали в сражението и се почувствахме близки. Кенет бе командвал млади офицери като мен и разбираше отлично как ми се е отразило преживяното, може би дори по-добре от мен самия. Когато портретът на приятелката ми бе завършен, Кенет и Ребека вече кажи-речи ме бяха осиновили. От години съм чест гост в дома им. Затова няма да се учудят, като ме видят на прага си.
Мериъл бавно кимна.
— Звучи… приемливо.
Тя наистина се нуждаеше от спокойно място, където да отдъхне след преживяното, макар по изражението на лицето й да личеше, че много не се надява да го намери.
— Чукчето е вдигнато, което означава, че още са в града — каза Доминик, когато каретата спря пред красивата ъглова къща. — Някога това място е принадлежало на бащата на Ребека, сър Антъни Сийтън, президент на Кралската академия. Чувала ли си за него?
Мериъл кимна. Сър Антъни, очарователен мъж, щеше да бъде поласкан да разбере, че дори една напълно откъсна от света отшелничка е чувала за него.
— Когато Кенет и Ребека се ожениха, сър Антъни им подари тази голяма къща, а за себе си и съпругата си купи по-малка в съседство — обясни Доминик. — На долния етаж бе избита врата, така че двете семейства да могат да си ходят на гости, но в същото време да си запазят известно уединение. Не съм виждал друго подобно домакинство.
Доминик смяташе да влезе сам в къщата на Кимбъл и да обясни положението, но Мериъл напусна каретата веднага след него. Беше без чорапи, само с обувки. Бледа, облечена като слугиня и с вид на човек, който всеки миг ще се разпадне, тя представляваше доста странна гледка дори за Лондон.
Скоро след като бяха посрещнати от прислужницата, едно малко момче се втурна в преддверието.
— Чичо Доминик!
Доминик се усмихна, грабна детето и го вдигна високо във въздуха.
— Не е зле първо да кажеш „добър ден“, вместо веднага да нападаш! — засмя се младият мъж. После се извърна към Мериъл и добави: — Запознай се с почтения Майкъл Сийтън Уайлдинг.
Наведе се към момчето и тържествено обяви:
— Представям ти лейди Мериъл Греъм, която ме удостои с честта да се съгласи да стане моя съпруга.
Докато момчето се покланяше, от горния етаж се разнесе весело гласче:
