Изведнъж се възцари неловка тишина. Джена и Кемал смутено се спогледаха. После тя с болезнена несигурност докосна голямата му кафява ръка, която лежеше на пейката между тях. Докосването й бе съвсем леко и можеше да остане незабелязано. Вместо това обаче Кемал извъртя ръката си и я постави върху нейната. Нищо повече. Но в жеста му имаше толкова нежност и обещание.
Макар че само ръцете им се докосваха, помежду им избухна светлина и енергиите им се обединиха в едно цяло. Смаяна, Мериъл се отпусна на пети и се замисли. Джена и Кемал? За нея Кемал бе мил и безкрайно търпелив приятел, почти като баща. Но в същото време той бе силен и привлекателен мъж, който въобще не беше стар. А пък за Джена, която бе половин индийка, дори не беше и чужденец.
Преди да срещне Ренборн, Мериъл може би нямаше да разбере това необяснимо привличане между един мъж и една жена. Ако тогава бе станала свидетел на подобна сцена между Джена и Кемал, щеше да се почувства объркана и може би нещастна, защото досега грижите и цялото внимание на индиеца бяха само за нея.
Но животът й се бе променил и тя вече не се нуждаеше толкова много от него. Беше открила много по- пълна и всеобхватна интимност. Ако Кемал желаеше подобна близост с друга жена, нима не го заслужаваше след цялата безкористност и благородство, които бе проявил спрямо нея?
Обви ръце около коленете си и се залюля, питайки се какво ли бъдеще имат Джена и Кемал. След като Джена имаше съпруг, това нямаше да бъде нормална връзка. Обаче Ренборн й бе казал, че една жена с опит може да си го позволи, ако е достатъчно дискретна.
Пък след като бракът на Джена бъде анулиран — а от това, което Мериъл бе разбрала за генерал Еймс, той разполагаше с нужните връзки и влияние, за да го издейства, тя щеше да бъде свободна отново да се омъжи, ако пожелае. Макар че нямаше да бъде много обичайно една англичанка да се омъжи за индиец, баща й едва ли щеше да се противопостави, след като и той бе направил същото. Колкото и екзотично и необикновено за консервативния Шропшир!
В същия миг една мисъл осени Мериъл. Ако тя стане „нормална“ богата дъщеря на граф и има благороден съпруг, двамата щяха да притежават доста голямо обществено влияние. Значи, ако тя пожелаеше да удостои с приятелството си една не съвсем обикновена двойка, повечето, може би дори всички от местния хайлайф, щяха да последват примера й. Младата жена се усмихна горчиво. Във всеки случай, ако се налагаше да си част от обществото, за предпочитане бе да си от горните класи. Защото така ще имаш достатъчно власт, за да помагаш на приятелите си.
Изведнъж разбра защо Ренборн я искаше за съпруга, а не само за любовница. Да бъдат семейство бе тържествена декларация пред света, уверение, че си принадлежат един на друг. Той й го бе казал, ала тогава тя не го бе разбрала напълно. Макар че Мериъл не споделяше неговото уважение към брака имаше и яркия пример за отвратителното отношение на съпруга на Джена, сега вече разбираше по-добре неговата гледна точка.
Мислите й бяха прекъснати от гласа на Кемал, който рече:
— Мисля, че е по-добре да намерим милейди и да я отведем обратно в къщата.
— Чудя се къде ли би могла да е отишла? Градината не е толкова голяма. — Джена пое дълбоко дъх. — О, Господи, нали не мислиш, че е зад фонтана?
Сърцето на Мериъл тревожно подскочи. Дори и на най-добрите й приятели никак нямаше да им се понрави разкритието, че тя е подслушвала толкова личен разговор. Ала нямаше къде да избяга.
Оставаше само едно — Мериъл бързо се сви на една страна и затвори очи. Всеки би си помислил, че е заспала на слънце, стиснала маргаритката в ръка. Докато стъпките приближаваха, тя успя да контролира и дишането си.
— Спи — прошепна Кемал.
— Вероятно действието на успокоителните не е преминало напълно — загрижено добави Джена. — Изглежда уморена.
Двамата бяха толкова мили и загрижени, че Мериъл почувства още по-виновна, задето бе подслушала разговора им. Може би все пак някои от обществените порядки които толкова презираше, не бяха съвсем лоши — като например да не нарушаваш уединението на другите.
— Не е нужно да я будим. — Силните ръце на Кемал я повдигнаха. Бяха го правили толкова често, когато бе дете. Тя се размърда леко и пъхна маргаритката в брада му. После се сгуши до гърдите му, докато той я отнася обратно към къщата.
Изпълни я тъга, тъй като си помисли, че може би никога вече нямаше да я носи така. Макар че досега той бе нейната скала и убежище, и двамата вече навлизаха в нов живот, което означаваше, че отношенията им ще се променят.
А промените можеха да бъдат много болезнени.
Докато Мериъл се разхождаше, бяха направени всички приготовления за пътуването, включващи и голям куфар с набързо събрани дрехи за бъдещата младоженка. Възникна малък спор дали Кемал да я придружава, но след това всички решиха, че е по-важно той да се върне в Уорфийлд, за да успокои дамите. Едно съобщение вече пътуваше към лейди и лорд Еймуърт.
Доста преди пладне каретата излезе от портите на Холиуел Грейндж и пое към Лондон. Преди да потеглят, Мериъл си обу чорапите и обувките, но още преди каретата да излезе на главния път, ги свали и с удоволствие размърда босите си пръсти.
Ренборн се усмихна и я хвана за ръката.
— Сигурно едва си издържала това изпитание.
Тя кимна, доволна, че я разбира. С изключение на Кемал, той бе единственият човек, чиято компания никога не я уморяваше. Напротив, когато Ренборн бе наблизо, тя се чувстваше изпълнена с енергия и живот.
Стигнаха до кръстовището и Доминик почука по покрива.
— Време е да кажем на кочияша, че отиваме в Шотландия.
— Не!
Каретата намали и спря. Ренборн я погледна изненадано.
— Смятах, че и двамата се съгласихме, че Шотландия е по-добрият избор.
— Ти го каза. — Мериъл присви очи. — Разгледах картата. Лондон е по-близо и във всяко отношение е по-подходящ.
Доминик се намръщи.
— Лондон може да бъде доста лошо място, Мериъл.
— Ще го понеса.
Гледаше го напрегнато и си мислеше, че ако пренебрегне мнението й, ще го цапардоса с обувките през лицето. Не бе свикнала да й казват какво да прави.
Но Доминик бързо се съгласи:
— Много добре. Вероятно си права — Лондон е за предпочитане. — Подаде глава през прозореца и викна към кочияша: — Поемете по пътя за Лондон.
Удовлетворена, Мериъл се облегна назад. Ренборн умееше да слуша. Много ценно качество за един бъдещ съпруг.
Глава 33
Благословен от устойчив попътен вятър, корабът, който Кайл бе наел, напредваше бързо към Англия и щеше да се върне по-рано, отколкото Доминик очакваше.
Констанца бе погребана в тихия черковен двор близо до едно портокалово дърво, чиито уханни цветове щяха да красят вечния й дом. Докато спускаха ковчега й в земята, нейните съименички, гълъбиците, гукаха от кулата на камбанарията. Тереза плачеше за господарката си, но очите на Кайл бяха сухи. Той вече бе изплакал сълзите си своята обична съпруга.
Камериерката реши да остане в Испания и да се завърне в родния си град. Кайл й остави пълна кесия със златни монети. Момичето бе смаяно от щедростта му. Парите бяха доста прилична зестра, ако някой ден пожелаеше да омъжи. След това, по-самотен от всякога, Кайл се качи и кораба, който щеше да го отведе в родината му.
