да му бъде враг.
Дойде на себе си, когато се облегна на парапета на Уестминстърския мост, загледан в мътните и неспокойни води на Темза. С някакво далечно кътче на съзнанието си разбра, че наистина се колебае дали да не скочи.
Ръцете му стиснаха студения камък. Изведнъж се ужаси от себе си. Как бе могъл да падне толкова ниско! Колко доволен би бил Доминик — след смъртта на Кайл той щеше да е граф Рексъм и един от най-богатите мъже в Англия.
Извърна се от реката. Проклет да е, ако допусне Доминик да притежава Рексъм. Пък и с неговия лош късмет моряците от някой кораб наблизо сигурно щяха най-позорно да го измъкнат от водата.
Празнотата, която бе завладяла душата му след смъртта на Констанца, стисна сърцето му със стоманени клещи. Какво щеше да прави сега, след като вече си нямаше лейди Мериъл, която да му бъде опора в този свят?
Със сигурност най-разумно бе да си намери друга съпруга, да се ожени час по-скоро и да създаде здрави наследници. Но това засега щеше да почака. Не му беше трудно да си представи брак с малоумно момиче, но мисълта да замени Констанца с истинска съпруга му бе непоносима.
Оставаше му единствено да се върне в Дорнлей. Това бе една от най-непривлекателните огромни къщи в Англия, но бе негов дом. Смътно си припомни, че баща му и сестра му смятаха да погостуват на своите бъдещи роднини, така че щеше да остане сам. Разбира се, като се изключат стотината слуги.
Дорнлей. Странно, че желанието да се върне у дома, бе оцеляло, след като всичко друго си бе отишло. Трябваше да бъде благодарен и за тази милост, в противен случай нямаше да има нищо.
Глава 37
— Добре дошли у дома! — Джена Еймс излезе, за да посрещне екипажа и поздрави Мериъл с топла прегръдка. — Предполагам, че сега вече си лейди Мериъл Ренборн?
Мериъл примигна, защото не се бе замисляла за новото си име.
— Да, така е.
Доминик й се усмихна, запалвайки огън в най-потайните местенца на тялото й. Завръщането в Шропшир се оказа много приятно. Досега Мериъл не бе осъзнавала колко може да се лудува в една карета…
— Мериъл се справи много добре в Лондон — заяви Доминик. — Дори ми се стори, че я чух да казва — след като се отдалечихме на почтено разстояние от града, — че може би някой ден отново ще го посети.
— Но не много скоро — отсече Мериъл. Макар че продължаваше да е скептично настроена към градовете, тя искрено се бе радвала на компанията на Ребека, Кенет и децата. Дори бе започнала да оценява възбудата и оживлението, характерни за Лондон също както саждите и мръсотията.
Смеейки се, влязоха в Холиуел Грейндж. Докато Джена поръчваше чая, генералът се появи откъм конюшните.
— Значи свършихте работата — отбеляза радостно той. Разтърси ръката на Доминик и целуна младоженката, облъхвайки я с приятния мирис на конска пот и кожа.
Докато отпиваха от чая и похапваха от кейка, разговаряха на общи теми. После Джена отмести чашата си настрани.
— Лорд Греъм се втурна към Гретна Грийн, Мериъл. След като усилията му да те открие не се увенчаха с неуспех, остана в Уорфийлд да чака завръщането ви.
Мериъл кимна.
Чичо й много добре знаеше, че тя няма да остане дълго време далеч от дома си.
— Благодаря за информацията — сериозно каза Доминик. — Чудех се какво ли смята да предприеме.
Джена сведе поглед и лека руменина обагри страните й.
— Кемал ни държи в течение.
Очевидно отношенията между Кемал и Джена се развиваха доста бързо.
— Добре ли са дамите? — попита Мериъл.
— Да. Бяха много облекчени, когато узнаха от Кемал, че сте заминали, за да се ожените. — Джена погледна към Доминик. — Те ви одобряват.
Мериъл забеляза как лицето на съпруга й леко се изопва. Той изобщо не споменаваше ужасната сцена, която бе направил брат му на сватбата, ала тя усещаше болката в душата му и се питаше дали някога ще си прости.
— А сега какво смятате да правите? — попита директно генералът.
Мериъл и Доминик се спогледаха. По време на пътуването бяха обсъждали този въпрос и решиха, че ще е най-добре да действат направо.
— Възнамеряваме да се отправим заедно към Уорфицлд и ще се радваме, ако ни придружите в качеството ви на мирови съдия — отвърна Мериъл. — Мога да претендирам, че съм напълно нормална и да се опитам да убедя чичо си, че няма никаква нужда да завежда дело.
— Аз също ще дойда — заяви Джена. — Колкото повече поддръжници има Мериъл, толкова по- добре.
Генералът кимна.
— Греъм е твърдоглав, но не е глупак. След като веднъж се убеди, че лейди Мериъл е нормална млада жена, вашите проблеми ще свършат.
Мериъл се намръщи.
— Дали подходящите дрехи и думи ще са достатъчни, за да убедят хората, че съм нормална, след като дълги години всички са ме мислили за луда?
— Смятам, че ще бъдат напълно достатъчни. Обикновено хората ни преценяват по външния вид. Ако говориш и се обличаш като дама, се подразбира, че си такава — мрачно се усмихна Доминик. — Освен това си богата наследница, което означава, че можеш да си позволиш малко ексцентричност.
Другите кимнаха в знак на съгласие, но Мериъл не бе убедена. Трудно й беше да повярва, че завръщането й у дома ще бъде толкова лесно.
След като закусиха на следващата сутрин, малката група се отправи към Уорфийлд. Мериъл яздеше до Доминик с високо вдигната глава. Великолепната й коса бе прибрана под шапката, а лицето й имаше спокоен и уверен вид. Ребека й беше дала един от своите костюми за езда, така че сега тя яздеше върху дамско седло и приличаше на истинска дама. Само някой, който я познаваше много добре, би разбрал, че всичко у нея е опънато като струна.
Когато стигнаха до железните порти на Уорфийлд, Мериъл дръпна звънеца. Пазачът бавно се дотътри от спретнатата си къщурка.
Мериъл наклони глава.
— Добър ден, Уолтър.
Ченето на стария човек увисна и той я зяпна смаяно.
— Лейди Мериъл?
— Разбира се. — Пазачът продължаваше да я гледа изумено, а тя мило рече: — Би ли отворил вратата, ако обичаш?
Уолтър бързо дръпна резето и отвори широко портите. Ездачите препуснаха по дългата алея. В главата на Доминик сякаш отекваха барабани. Доста подходящо, като се имаше предвид, че ги очаква тежка битка.
Все пак разполагаха с подкрепата на генерал Еймс, а и законът бе на тяхна страна. Наистина бе забележително как един брак можеше коренно да промени нещата. Въпреки това, когато наближиха къщата, забеляза с облекчение, че Греъм слиза по стълбите без оръжие.
Пронизващият поглед на лорда обходи ездачите. Зад него се появиха госпожа Ректър и госпожа Маркс, които застанаха сковано на каменните стълби.
— Вашето безочие ме изумява, лорд Максуел — процеди Греъм. — Търсих племенницата си из цяла Англия. Генерал Еймс, имате ли представа какво е направил този млад дявол? Сигурно не подозирате, иначе
