не бихте били и минута в неговата компания.
Доминик затаи дъх, докато Мериъл слизаше грациозно от коня и заставаше пред Греъм. Погледна го право в очите и рече:
— Би трябвало да се обърнете към мен, чичо, а не към съпруга ми и приятелите ми.
Кръвта се отдръпна от лицето на лорда.
— Мили Боже, ти говориш!
— Разбира се. — Мериъл вдигна глава към дамите. — Здравейте, госпожо Ректър и госпожо Маркс. Надявам се, че не сте се тревожили прекалено много за мен.
— Отначало много се разтревожихме — призна си госпожа Маркс. До нея госпожа Ректър разцъфна от удоволствие. По прозорците на горния етаж се виждаха очарованите лица на слугите. До вечерта всички в Шропшир щяха да узнаят, че лейди Мериъл напълно се е излекувала от лудостта си.
— Н-но след като можеш да говориш, защо никога не си го правила? — заекна Греъм.
— Нямаше какво да кажа. — Мериъл подаде юздите на един коняр, който я зяпаше с широко разтворени Очи. Младата жена продължи с по-остър глас: — Никога не съм била луда. Макар че намеренията ти може би са били добри, не приемам начина, по който бях отвлечена и затворена в онова ужасно място. Никак не ми харесват и заплахите ти към моя съпруг. Вярвам, че това повече няма да се повтори.
— Като се има пред вид държанието ти, не можеш да ме упрекнеш, задето реших, че се нуждаеш от защита — оправда се чичо й.
Смразяващият й поглед беше достатъчно красноречив. После Мериъл се обърна към двете дами и изрече със спокоен глас, все едно току-що се завръщаше от ежедневната си езда с приятели:
— Моля ви да се присъедините към нас в салона. Ще пийнем по чаша кафе.
Появи се още един коняр, който отведе конете, а Мериъл и спътниците й се заизкачваха по стълбите. Доминик използва случая, за да й прошепне:
— Отлично се справи! Продължавай в същия дух.
Тя кимна. Беше напрегната, но се владееше.
Макар че челюстта на Греъм потрепваше нервно, той се опитваше да се приспособи към новите обстоятелства. Чак когато всички заеха местата си в големия салон, успя да изрече с напрегната усмивка:
— Съжалявам за неприятностите, които ти причиних, Мериъл. Аз… аз си мислех, че по този начин се грижа за теб.
Очевидно приела извинението му, Мериъл го дари с ослепителна усмивка, докато сваляше дългите си ръкавици за езда.
— Разбирам заблуждението ти. Да не говорим повече за това. Била съм щастлива, че съм имала двама толкова загрижени и любящи настойници.
Неловката тишина бе нарушена от Роксана, която се втурна към господарката си, радостно размахала опашка, явно не на себе си от вълнение. Мериъл коленичи, за да увери приятелката си, че наистина най- после си е у дома.
— Бракът ти се е отразил добре, Мер… искам да кажа лейди Максуел — отбеляза госпожа Маркс, вперила поглед в брачния пръстен. — Никога не сте изглеждали по-добре.
Мериъл и Доминик се спогледаха. Бяха обсъдили и това по време на пътуването до Уорфийлд.
— Аз не съм лейди Максуел, а лейди Мериъл Ренборн. Моят съпруг, когото опознахте и започнахте да цените през тези последни седмици, е Доминик Ренборн, братът близнак на лорд Максуел.
Дамите ахнаха, а челюстта на лорд Греъм увисна.
— Моля? — заплашително изрева той. — Рексъм е пробутал по-малкия си син на моята племенница?
— Баща ми не подозираше нищо — спокойно обясни Доминик. — Всъщност той все още не знае. Смятам тази вечер да пиша писмо на него и на сестра си.
Госпожа Маркс се намръщи.
— Как е възможно Рексъм да не знае? Той прекара тук два дни!
— Зрението му е много лошо, а и очакваше да види лорд Максуел — обясни Доминик. — Очите на Лусия са много по-проницателни и тя веднага ме позна, но по моя молба си замълча. И без това положението беше доста деликатно.
— Деликатно наистина — сухо заяви госпожа Маркс. — Известно ми е, че много често близнаците като деца се забавляват да си разменят местата. Обаче никога не съм чувала един зрял мъж да изпрати близнака си да ухажва годеницата му.
Доминик я удостояваше с най-очарователната си усмивка, докато й обясняваше това, което с Мериъл предварително се бяха разбрали да каже. Думите му бяха наполовина лъжа, наполовина истина.
— Много често съществува специална връзка между близнаците. Когато моят брат се е запознал с Мериъл, той е усетил, че ние двамата с нея сме създадени един за друг, затова ме убеди да дойда тук на негово място. Аз се съгласих доста неохотно, тъй като не исках да се замесвам подобна измама.
— Доминик още в началото ми разкри своята самоличност — намеси се Мериъл. — За да бъда честна, аз така и така не изпитвах влечение към лорд Максуел. Той несъмнено е достоен мъж, но душата му е неспокойна. Макар че двамата братя много си приличат по външен вид, Доминик е доста различен. — Възнагради съпруга си с усмивка на обожание; малката палавница се оказваше прекрасна актриса.
— Аз самият се изненадах, когато разбрах, че съм се влюбил в Мериъл — продължи Доминик, доволен, че този път казва пълната истина. — Ала това се случи и… — Разпери ръце, сякаш искаше да каже, че любовта е всемогъща, а съдбата следва своите неведоми пътища. Въпреки неубедителното обяснение на възмутителната ситуация Кайл едва ли щеше да го опровергае. Би бил глупак, ако кажеше истината, а брат му в никакъв случай нямаше да го позволи.
— Каква история! — възкликна госпожа Ректър. — Не по-малко интересна от тези на Ан Радклиф14.
Доминик я изгледа остро — стори му се, че долавя ирония в забележката й. Тя обаче срещна съвсем спокойно погледа му. И да не бе повярвала на обясненията му, не го показа с нищо.
Греъм все още изглеждаше възмутен, че племенницата му се бе задоволила с един втори син без титла. Но все пак притежаваше достатъчно здрав разум, за да се опълчи срещу един свършен факт, одобрен и от дамите, и от семейство Еймс, и от самата Мериъл.
— Е, след като наследницата на Уорфийлд се е омъжила, ще трябва да устроим празненство за арендаторите и селяните — изрече с примирителен тон лордът.
Госпожа Ректър засия.
— О, да! Това е много стара семейна традиция, Мериъл.
— Какво празненство? — предпазливо попита Доминик, понеже знаеше колко е уморително за Мериъл да играе ролята на фина светска дама.
— Лятното слънцестоене е само след два дни. Времето е чудесно за веселие с голям огън на открито. Ако имаме късмет, Еймуърт може да е достатъчно добре, за да дойде със съпругата си, както и вашето семейство, Ренборн. — Гласът на Греъм придоби саркастична нотка. — В крайна сметка никой от нас нямаше щастието да присъства на сватбата.
Доминик погледна към Мериъл. Може би защото бе мълчала толкова дълго време, им бе много лесно да общуват без думи. Той повдигна въпросително вежди. Тя кимна в знак на съгласие. Ако тълпата й досади, нямаше да й бъде трудно да се измъкне, след като празненството ще бъде навън.
— Би било чудесно, ако госпожа Маркс и госпожа Ректър са съгласни, разбира се.
— Решението трябва да вземе лейди Мериъл. След като тя вече не се нуждае от компаньонки, ние нямаме думата в този дом. — Сега, когато вълнението от появата на Мериъл бе стихнало, в очите на госпожа Маркс се бе стаила тревога, тъй като Уорфийлд беше като Божия благословия за двете вдовици.
— Вие сте моето семейство и Уорфийлд е вашият дом — тутакси отвърна Мериъл. Погледът й се отмести от госпожа Маркс към госпожа Ректър. — Надявам се, че ще останете тук до края на дните си.
Госпожа Маркс въздъхна с видимо облекчение, а госпожа Ректър стана и прегърна младата жена.
— Бог да те благослови, дете. — После седна отново на мястото си и рече: — Може би трябва да се преместим в Дауер Хаус, Едит, за да осигурим повече уединение на младите.
