— Наистина знаят, сър. — Доминик още не можеше да се отърси от изумлението, че баща му бе дошъл и беше в такова добро разположение на духа. — Мисля, че са много доволни, дето могат да влязат в Уорфийлд Парк и да видят господарката си след толкова много години. — Всички бяха щастливи, че тя си е съвсем нормална, и истински се наслаждаваха на грандиозното празненство. Джена Еймс бе прекарала цял час в рисуването на mehndi върху ръцете и лицата на децата, на въодушевени млади момичета и дори на някои по-смели матрони.
Погледът на баща му се насочи към Мериъл, седнала в другия край на масата заедно с Лусия и Джена, която си почиваше, защото къната бе свършила.
— Изглежда си научил съпругата си на някои маниери.
— Маниерите й винаги са били безупречни — сухо отвърна Доминик. — Това, което й липсваше, бе самоконтролът. — За щастие баща му вече имаше горчив опит и нямаше да се осмели да повдига пак брадичката на снаха си. Мериъл бе усвоила ролята на изискана дама, ала търпението й си имаше граници.
След като преглътна и последната хапка от печеното говеждо, Доминик се поддаде на любопитството си.
— Много съм радостен, че вие и Лусия сте тук, сър, но трябва да си призная, че съм изненадан. Мислех, че няма да одобрите брака ми, след като имаше неофициален годеж между Максуел и лейди Мериъл.
— Имах някои колебания относно въпросния брак, но съществуваше уговорката от преди двадесет години. — Баща му надигна халбата си с бира. — Освен това никога не бих се решил теб да предложа за съпруг, защото ти винаги си изразявал несъгласие с всички мои идеи.
Доминик се изчерви.
— Нима съм бил толкова лош?
Баща му изсумтя.
— Ти си най-твърдоглавият син, който някой баща е бил наказан да има.
Доминик отвори уста, за да възрази, но побърза да я затвори. Не можеше да отрече, че бе твърдоглав и непокорен. Наистина баща му бе деспот, ала и той не бе проявявал разбиране и никога не бе отстъпвал.
— Съжалявам, ако съм ви причинявал неприятности.
— Всички деца го правят. Родителите и децата са на тази земя, за да си причиняват неприятности и страдания. Ти си моето наказание за това как аз самият съм се държал към баща си. — Очите на Рексъм блеснаха. — Ще получа удовлетворение, когато ти имаш свои деца.
Доминик се засмя.
— Със сигурност да бъдеш родител не означава само ядове и неприятности.
— Разбира се, че не — грубо отсече баща му. — Децата са бъдещето. Какъв смисъл би имал животът без тях?
Младият мъж се изуми от емоциите в гласа на баща си. Под обичайната си безцеремонност и властност Рексъм наистина обичаше децата си. А той винаги бе смятал, че лордът е създал семейство, подчинявайки се само на общоприетите норми и необходимостта да има наследници.
Баща му се намръщи.
— Знам, че отношенията между теб и брат ти са доста обтегнати, а това тук още повече ще влоши нещата. — Отново насочи поглед към Мериъл. — Но искрено се радвам, че толкова добре устрои живота си. Изглежда, че вие двамата си подхождате, а и нейното богатство ще се присъедини към рода Ренборн, нещо, което винаги съм желал. Лусия можеше да се омъжи по-добре, но двамата с младия Джъстис също са създадени един за друг. Ако и твоят брат си намери подходяща съпруга, семейството ще си е осигурило следващото поколение.
Преди подобни забележки щяха да вбесят Доминик. Ала сега, като женен мъж, с изненада установи, че вече гледа различно на нещата. Ако някога с Мериъл имат деца, той също ще бъде загрижен да ги види добре устроени. Въпреки че бе много романтичен и смяташе, че най-важното в брака не са парите, а любовта.
Ако трябваше да бъде искрен, бе длъжен да признае, че баща му е имал доста сериозни основания да се загрижи за финансите си. Той бе наследил огромни дългове и едно западнало имение. Рексъм бе работил упорито с години, за да възстанови семейното богатство. Затова никак не беше изненадващо, че парите и собствеността играеха толкова важна роля при определяне бъдещето на децата му.
Доминик с изненада осъзна, че занапред двамата с баща му навярно ще се разбират много по-добре, защото имаха едни и същи ценности. Семейството. Земята. Отговорностите. И ако понякога баща му го вбесяваше… е, трябваше да признае, че и той самият не винаги е бил цвете за мирисане. Но двамата без съмнение можеха да бъдат приятели.
Разбира се, никога не би му казал нещо сантиментално на глас, затова само учтиво попита:
— Желаете ли още бира, сър?
Рексъм поклати тъжно глава.
— Още малко и подаграта ще ме прикове в леглото за следващите три дни.
— Един танц, милорд? — Някакво изчервено селско момиче стоеше зад гърба на Доминик. Имаше вид на човек, чиито приятели са го накарали да извърши нещо нечувано. На дясната й буза съхнеше цвете от къна.
— Аз не съм милорд, но за мен ще бъде удоволствие — отвърна Доминик, след като хвърли поглед към Мериъл, която му се усмихна и му махна с ръка. Опасяваше се, че тълпата ще я умори и отегчи, но нейните арендатори не й досаждаха, при все че изгаряха от любопитство да видят господарката си, за която от години се мълвеше, че не е с всичкия си.
Последва момичето до импровизирания дансинг. Двамата с Мериъл бяха открили танците и искрено се бяха забавлявали. А и тя не показваше никакви признаци на умора или досада. Тъкмо обратното.
Цигуларят засвири и хората се впуснаха в игривия ритъм. Доминик се засмя, когато видя смаяната физиономия на девойката, която тъкмо бе завъртял в сложната фигура на танца. Тя явно не бе разбрала, че новият господар е неин партньор. Но смайването й бе последвано от широка усмивка. Изглежда местните хора го възприемаха с открити сърца. Тогава си помисли, че никога няма да бъде толкова сдържан и хладен господар като баща си.
Сестра му Лусия танцуваше в съседната редица със зачервени бузи и развети панделки. Неин партньор беше Джем Браун, бившият бракониер, който изглеждаше доволен и щастлив. До него беше Джон Кар. Управителят си знаеше цената, но все пак си отдъхна облекчено, когато Доминик го увери, че имението и занапред ще се нуждае от услугите му.
Скоро щеше да се стъмни и да накладат големия огън.
Мериъл потропваше в такт с музиката, докато наблюдаваше как Доминик танцува с момичето. Той беше добър с хората, внимателен и загрижен, но бе роден за господар. Арендаторите и селяните в Уорфийлд вече го обожаваха и кой би могъл да ги упрекне? За щастие не очакваше от нея да бъде царицата на бала, независимо, че това бе собственото й сватбено празненство. Разбираше я така добре…
Реши, че има нужда да се поразтъпче, плъзна се от пейката и тръгна да обикаля сред гостите. Това бе най-дългият ден в годината, но вече слънцето потъваше зад хоризонта. Последните му лъчи обгръщаха хълмовете и стария замък в далечината в ореол от разтопено злато. Нейният дом никога не бе изглеждал по-красив и по-обичан.
— Милейди? — Кемал закрачи до нея. Изглеждаше много царствен с тюрбана и туниката, плътно обвиваща стройната му фигура.
Тя му се усмихна.
— По време на пролетното равноденствие кой би си представил, че по време на лятното слънцестоене тук ще има такова празненство?
— Никой. — Погледна над тълпата. Лорд и лейди Еймуърт бяха също тук заедно с двете си деца, които бяха горе-долу на възрастта на Мериъл. Братовчедите бяха симпатични, а графинята следеше внимателно съпругът й да не се преуморява. Госпожа Ректър и госпожа Маркс бъбреха оживено с генерала и дори лорд Греъм разговаряше учтиво с местния викарий.
— Станаха толкова много промени, а ще има и още — отбеляза Кемал и я погледна сериозно. — Дойде
