време да напусна Уорфийлд, милейди.
— О, не! — Спря поразена. — У дома в Индия ли ще се върнеш?
— Англия е моят дом сега, но аз повече не съм необходим тук. Сега вашият съпруг ще се грижи за вас.
— Това не означава, че не се нуждая от теб — прошепна тя. На гърлото й бе заседнала огромна буца.
— Няма да бъда много далеч — успокои я индиецът. — Генерал Еймс остарява и се нуждае от помощ при управлението на Холиуел Грейндж. Макар че къщата е по-малка от тази в Уорфийлд, имението е почти толкова голямо. Помоли ме да му стана управител.
— Разбирам. Смяташ ли, че двамата с Джена ще бъдете щастливи, Кемал?
Той я погледна втренчено. По лицето му бе изписана искрена изненада.
— Откъде знаете?
— Имам си начини — мило му се усмихна младата жена.
Кемал се засмя.
— Трябваше да се досетя, че ще разберете. Да, милейди, двамата с Джена ще бъдем щастливи. Струва ми се, че винаги сме се познавали. — Замълча и лицето му придоби замечтано изражение. — Още като дете аз усещах, че корените ми не са в моята родна земя. После дойдох в Англия, за да се грижа за вас. Сега вие сте добре и е време да предприема следващата стъпка по моята пътека.
Мериъл осъзна, че генерал Еймс знаеше за връзката между дъщеря му и индиеца. Като наемаше Кемал, той всъщност тактично показваше своето одобрение. И имаше защо — можеше да преобърне целия свят и никъде не би намерил по-почтен и по-добър мъж за Джена.
— Радвам се, че няма да си далеч от мен.
— Аз винаги ще бъда наблизо, когато се нуждаеш от мен, мое малко цвете — тихо рече Кемал.
Мериъл преглътна сълзите си. Трудно бе да се опише връзката между тях двамата — той бе за нея и баща, и голям брат, и приятел. Всъщност именно неговата доброта и обич бяха запазили разсъдъка й.
— Как се срещнахме за пръв път? Ти от толкова дълго време си част от моя живот, че вече не си спомням.
— Може би е по-добре, че не си спомняш.
Мериъл го изгледа изпитателно.
— Думите ти навеждат на доста въпроси.
— Не исках да бъда загадъчен. — Лицето му помръкна. — Ако смяташ, че държиш да знаеш, ще ти кажа.
Не и тази вечер. Нещо в едно кътче на съзнанието й се опитваше да излезе на повърхността. Спомените й от Индия бяха една хаотична смесица от ужас, силни усещания и поразителна красота. Винаги се бе опитвала да не се съсредоточава върху миналото, но може би беше време да го направи.
Танцът свърши. Доминик държеше едно малко, русо, около четиригодишно момиченце. Сърцето на Мериъл се сви. От него щеше да излезе прекрасен баща. За първи път изпита желание да има бебе.
Извърна глава. Не искаше другите да забележат чувствата й. Разсеяно видя как някакъв конник приближава към веселящото се множество. Заслони очи с ръка и се опита да го разпознае. Смяташе, че всички гости, които имаха коне, вече бяха пристигнали.
Мъжът беше млад и добре облечен. Хубав, но със сурово лице. Приличаше на Доминик, но светлината му бе по-тъмна, по-неспокойна…
В следващия миг от устните й се изтръгна смаяно възклицание. Сякаш предупреден от някакъв инстинкт, Доминик вдигна глава и видя конника. За миг застина. После нежно подаде момиченцето на майка му и започна да си пробива път през тълпата към новодошлия.
— Нещо не е ли наред? — остро попита Кемал.
— Ще се постарая да е наред! — отвърна Мериъл и се спусна към съпруга си, решена на всяка цена да присъства на срещата между двамата близнаци.
Доминик се опита да разгадае изражението на Кайл, но не видя нищо под маската. Зърна и дръжката на малък пистолет, докато брат му скачаше от коня. Изведнъж си представи как Кайл изважда оръжието и хладнокръвно се прицелва в него. Отпъди обаче ужасното видение, напомняйки си, че е съвсем нормално да се носи оръжие, когато си на път.
— Не очаквах да те видя тук — каза Доминик.
Преди брат му да успее да отговори, се появи Мериъл, задъхана от тичането. Приличаше на разгневен ангел.
— Лорд Максуел — решително започна тя, — ако сте дошли, за да обиждате отново моя съпруг, аз лично ще ви издера очите.
— Сдобил си се с ревностен защитник. — Кайл огледа внимателно снаха си и леко се поклони. — Можете да приберете ноктите си, лейди Мериъл. Не съм дошъл да се бия.
— Тогава защо си дошъл? — Погледът на Доминик се стрелна към мястото, където се криеше пистолетът. — Да раздадеш правосъдие?
Кайл се изчерви, мигом разбрал намека.
— Разбира се, че не. Дойдох просто да… поговорим. Ще се поразходиш ли с мен? — Погледна към Мериъл и Кемал, който също се бе присъединил към тях. — Само ние двамата.
Макар че Мериъл продължаваше да изглежда войнствено настроена, Кемал любезно се поклони.
— Разбира се. — Пое юздите на коня и сръчно избута Мериъл настрани.
Доминик закрачи до брат си. Тръгнаха покрай живия плет.
— Лусия ми разказа надълго и нашироко твоята версия за станалото. Истина ли е всичко това?
Доминик огледа внимателно профила на брат си, който сякаш бе издялан от гранит.
— Не смятам, че си е измислила нещо.
Кайл остана мълчалив за един безкрайно дълъг и тягостен миг.
— Можеш ли съвсем честно да кажеш, че когато си се оженил за Мериъл, не си имал и най-малкото желание да спечелиш преднина?
По дяволите! Кой би бил правилният отговор на подобен въпрос?
Когато се съмняваш, кажи истината. Преди да отговори, Доминик съвсем искрено претегли всички мотиви, които го бяха довели до мъчителното решение.
— Не, не мисля. Най-вече бях ужасен, че лорд Греъм ще намери Мериъл и ще я затвори отново в лудница. Когато двамата с Кемал отидохме в Блейдънхам, тя беше завързана за един стол и облечена в усмирителна риза, все едно е някакъв див звяр. Не можех да позволя това да се случи отново.
Кайл го изгледа шокирано.
— Мили Боже, нима чичо й е позволил подобно нещо?
— Смятал е, че като я отвежда в онази клиника, й осигурява най-доброто лечение. — Доминик се поколеба и нерешително продължи: — Наистина бях изключително загрижен за нея, но ако трябва да бъда честен докрай, нужно е да призная, че исках и тя да бъде моя — да я обвържа с брак, за да не може никой да ми я отнеме.
— Значи любовта ти към тази дама е била по-голяма от лоялността ти към мен — студено отбеляза Кайл.
Доминик мислено се изруга. Двамата никога не бяха разговаряли откровено за това, което бе сърцевината на недоразуменията им. Сега разбра защо. Подобна честност беше дяволски трудна.
— Кълна се във всичко свято, че решението да ти причиня болка заради спасението на Мериъл бе най- мъчителното нещо, което някога съм правил. Ако наистина не се страхувах, че тя отново ще се озове в лудница, щях да изчакам завръщането ти, за да разрешим заедно възникналия проблем.
Брат му въздъхна и сякаш част от напрежението се стопи.
— Радвам се да го чуя. Страхувах се, че ти си се възползвал от възможността да ми отмъстиш, че съм се родил пръв.
— Никога не съм искал да те нараня, дори и когато отношенията ни са били най-силно обтегнати — тихо каза Доминик. — Повярвай ми.
— Вярвам ти, защото и аз винаги съм се чувствал по същия начин. — Кайл откъсна една маргаритка от
