Тонът му подсказваше, че преценява новодошлата като измамница и че ако наистина се окаже такава, лейди Джослин ще има пълното основание да поиска обяснение от натрапницата.
Изненаданата Джослин бързо вдигна глава. За нея бе истински шок да види разгневената млада жена, която бе нахлула в салона й, още повече, че това й напомни за досадното им вчерашно спречкване.
— Благодаря ти, Дъдли. Засега това е всичко.
Тонът на Джослин подсказа на иконома, че трябва да се подчини на заповедта, и той побърза да напусне стаята.
— Госпожице Ланкастър, какво неочаквано удоволствие — хладно започна тя. Помисли си нещо ужасно и силен спазъм стегна гърдите й. Нима Сали бе пристигнала, за да й съобщи, че брат й е починал? Не, такава скръбна вест сестрата на Дейвид нямаше дай съобщи лично. Или иска отново да се сдърпа с нежеланата си снаха? — И така, какво ви води днес насам?
Навъсеното създание още повече се начумери.
— Доведох Дейвид във вашата къща.
— Какво говорите, по дяволите! — извика изумената Джослин.
Ако госпожица Ланкастър се бе опитала да стисне челюстите си още по-силно, те щяха да се изместят.
— Нали собствеността на всяка жена след сватбата се дели със съпруга й? Ако не оставите Дейвид тук… ще го убедя да прехвърли собствеността ви на Фонда за подпомагане на вдовиците и сираците на загиналите през войната. Той ще го направи, ако аз поискам това.
Вбесена Джослин стисна пръсти така силно, че ноктите й се отпечатаха върху дланите й. Много отдавна, още от детските си години не бе изпитвала подобно желание да напердаши някого.
— Трогателен пример за сестринска привързаност. Има обаче важна подробност, включена в документите към нашия брачен договор, за която явно не сте осведомена. Брат ви сам се отказа от всякакви претенции спрямо моите имоти.
— Отказал се е от имуществените си права като ваш съпруг?
— Точно така. Очевидно брат ви е наследил чувството за семейна чест, характерна за фамилията Ланкастър, и като че ли не е оставил за останалите си близки. — Джослин протегна ръка към копринения шнур на звънеца. — Ако не напуснете къщата в следващите тридесет секунди, ще наредя да ви изхвърлят.
Лицето на Сали се сгърчи от обида.
— Лейди Джослин, зная, че не ме харесвате, както и аз вас. Но вие не сте ли се влюбвали?
Джослин я изгледа недоумяващо.
— Какво целите с този въпрос?
— Ако имахте избор, щяхте ли да оставите някого, когото обичате, да умре в онова гадно място?
Сали се окопити, щом домакинята се позамисли, преди да отговори:
— Не искате ли Дейвид да се чувства по-добре? Та на него тук ще му е по-удобно. Разполагате с предостатъчно място, със слуги, пари и познанства, с влияние и въобще с всичко, от което може да се нуждае един болен човек. Ако не желаете да го посещавам, така да бъде. — Гласът й потрепери. — Но моля ви, лейди Джослин, от цялата си душа и сърце: не връщайте Дейвид в болницата! Дори и да няма имуществено право над имотите ви, вие сте морално задължена към съпруга си.
— Да го върна в болницата? Нима вече е тук? Мили Боже, да не се опитвате да го уморите преждевременно? — Джослин потръпна от ужас, като си спомни колко слаб й се бе видял при вчерашното й посещение.
— Той е във вашата карета отвън. Успя да преживее преместването. Поне засега.
Сали не отрони повече нито дума, но намекът, че пътуването може да се окаже последния гвоздей в ковчега на брат й, остана да виси като невидима заплаха във въздуха.
Джослин погледна към венчалния пръстен, който той й бе поставил на пръста. Странно, но това бижу като че ли притежаваше вълшебна сила, защото тя отказа да повярва, че Дейвид ще я напусне до броени часове. „Докато смъртта ни раздели“.
Състоянието на Дейвид и яростното нежелание на Сали да си сътрудничи с лейди Джослин правеха немислимо преместването на болния офицер в „Кромарти Хаус“. Но досадната й зълва имаше право: независимо колко рисковано и болезнено за Дейвид е било това спешно преместване, той все пак бе неин съпруг и тя бе длъжна да се погрижи за него. Дължеше му елементарно уважение и признателност. Освен това самата тя желаеше да облекчи последните му дни.
Джослин решително дръпна шнура и звънецът рязко издрънча. Дъдли се появи на прага много бързо, явно бе подслушвал.
— Съпругът ми е навън в каретата. Той е тежко болен и се налага да го внесете на ръце в къщата. Ще го настаните в синята гостна.
Икономът хукна да изпълни заповедта, а Сали развълнувано каза:
— Благодаря ви, лейди Джослин.
— Не го правя заради вас, а за негово добро. — Обърна се към бюрото, взе кожена кесия и я подхвърли към зълва си. — И без това щях да ви я изпратя днес следобед, но след като вече сте тук, мога да ви я връча лично. Това е първата четвърт от вашата рента за тази година.
Сали онемя. Не очакваше кесията да е толкова тежка. Щом надникна вътре, синята кръв на лейди Джослин отново кипна и тя сърдито скастри новата си роднина:
— Не е необходимо да проверявате съдържанието й. Всичко е точно. Сто двадесет и пет фунта стерлинги в златни монети.
Сали вирна глава.
— Не става дума за тридесет сребърника, така ли?
Джослин изрече думите съвсем бавно, но всяка от тях напомняше на късче лед:
— Не, разбира се. Среброто е за простолюдието, за амбулантните търгаши по уличните ъгли. Когато пазарувам, винаги плащам в злато.
Сали бе на прага да избухне, но Джослин въобще ней обърна внимание и продължи невъзмутимо:
— Можете да идвате и да си отивате, когато искате. До стаята, в която ще бъде настанен брат ви, има още една, по-малка. Ще бъде подредена, за да я ползвате вие, докато… пребивавате в дома ми. Брат ви ще се нуждае ли от личен камериер? — Когато Сали поклати мълком глава, лейди Джослин побърза да добави: — Ще ви изпратя някого, а също и болногледачка, ако е нужно.
Сали се завъртя на пети и тръгна към вратата, но на прага се извърна и колебливо попита през рамо:
— Има още нещо. Той остана с впечатлението, че идеята да бъде преместен тук е ваша. Ако не отречете, ще го зарадвате.
Доведената до ръба на нервна криза аристократка рязко отвърна:
— Да не си въобразявате, че ми липсва възпитание? Или че нямам елементарни маниери и ще измъчвам един умиращ? А сега бихте ли ме освободили от присъствието си?
Сали тръсна ядно глава, но побърза да излезе. Не се съмняваше, че лейди Джослин е коравосърдечна. Но поне я утешаваше мисълта, че тя ще се държи възпитано с Дейвид, който изглежда живееше с блажената илюзия, че съпругата му е добра и състрадателна жена. Много щеше да го заболи, когато разбере истинския характер на тази вещица.
Глава 6
Бе необходим само четвърт час, за да бъдат внесени майорът и скромният му багаж във великолепно обзаведената синя гостна, от която се разкриваше приятна гледка към „Хайд Парк“. Дори намусената Сали бе длъжна да признае, че това по всяка вероятност е най-хубавото помещение за гости в цялата къща. Поне едно не можеше да се отрече на лейди Джослин — не се скъпеше за нищо. Дейвид бе пребледнял от болките по време на местенето. Сали мислено благодари на Бога, че не бе забравила в болницата спасителното шишенце с лаудан. Измъкна го от багажа и щом лакеят напусна гостната, тя даде на брат си поредната доза опиум.
Все още трепереща от скорошната си свада с лейди Джослин, Сали му заговори неспокойно:
