Той въздъхна и изрече с престорено търпение:
— Госпожице, или каквото там, по дяволите, е името ви, днес съм прегледал повече от петдесетина пациенти, направил съм шест операции и загубих двама под ножа. Дори брат ви да беше самия Прини3, нямаше да го прегледам. Особено пък ако беше Прини. За трети и последен път ви казвам да изчезвате, иначе собственоръчно ще ви изхвърля.
Той прокара уморено ръка през бялата си коса, добавяйки кървава следа към разрешените кичури. Въпреки грубостта, от него струеше интелигентност и в душата на Сали поникна първият кълн на надеждата.
— Брат ми бе ранен при Ватерло — заяви тя, решена на всяка цена да го заведе при Дейвид. — Той е парализиран от кръста надолу, живее в непоносими болки и гасне като призрак.
В очите на Кинлок проблесна искрица съчувствие.
— С такава рана той все едно е мъртъв. Ако ви трябва чудо, обърнете се към църквата „Сейнт Бартоломю“ на отсрещната страна на улицата.
Сали прикова поглед в очите му.
— Не сте ли полагали клетва, докторе? Да помагате на страдащите?
За миг се изплаши, че бе прекалила. После гневът му видимо се стопи.
— Ще ви простя, защото разбирам, че сте загрижена за брат си — рече той с неочаквана мекота в гласа. — Дори ще сметна за комплимент убедеността ви, че съм в състояние да му помогна. За съжаление това, което знаем за човешкото тяло, е нищожно в сравнение с онова, което не знаем. Истинско чудо е, че помагам на когото и да било.
Тя видя тъгата в очите му и се сети за двамата му пациенти, които току-що бяха починали. Нищо чудно, че бе в отвратително настроение.
Кинлок отново отпи от уискито, а после продължи с по-разумен тон:
— Кога беше битката при Ватерло? На осемнадесети юни, ако не се лъжа? Значи са минали почти пет седмици. — Поклати глава и продължи, говорейки на себе си: — Колко проклети операции направих оттогава? И колко мъже умряха?
— Вие сте загрижен за пациентите си — тихо се обади Сали. — Тъкмо това искам за Дейвид. Хирург, който да е силно загрижен да му помогне.
Той се намръщи и отпи следващата голяма глътка.
— С рана в гръбнака, която явно е достатъчно сериозна, за да причини парализа, е истинско чудо, че брат ви все още е жив. Половината от функциите на тялото му са разрушени, има инфекции и рани от залежаването. Човек не може да оцелее в подобни случаи, а от това, което съм видял, смъртта е безспорно избавление. Затова послушайте съвета ми: сбогувайте се с брат си и ме оставете на мира.
Той се накани да се обърне към бюрото, но Сали се протегна и го докосна по ръката.
— Доктор Кинлок, брат ми няма рани по тялото. Просто болките му са непоносими и той чезне с всеки изминал ден. Може ли да го прегледате, моля ви?
Той смръщи рошавите си тъмнокафяви вежди.
— Изпитва силна болка? Това е странно, би трябвало да е напълно скован… — Помисли още малко, след което я засипа със серия от медицински въпроси. Погледът бе напрегнат и съсредоточен.
Сали успя да отговори на повечето от въпросите благодарение на информацията, която бе получила от лекарите в болницата „Йоркският херцог“.
— Колко лаудан взима? — попита Кинлок, след като се бе осведомил подробно за състоянието на Дейвид и лечението му.
Сали се опита да пресметне набързо.
— Около едно шише на два или три дни.
— По дяволите! Не е чудно, че не може да помръдне! Опиумът е чудотворно лекарство, но със странични действия. — Хирургът скръсти ръце пред гърдите си и се замисли. — Утре следобед ще дойда да го прегледам — каза накрая.
Сърцето й подскочи от радост.
— Може ли да дойдете довечера? Той е толкова слаб…
— Не. Не мога. Ако искате да го прегледам, след като съм изпил толкова уиски, значи сте глупачка.
Ръцете му не трепереха, но тя реши, че имаше право.
— Тогава ще дойдете утре рано сутринта, нали? Ще ви дам сто двадесет и пет лири. — Сали пъхна ръка във вътрешния джоб на роклята си. Извади кесията със златните монети и му я подаде.
Кинлок тихо подсвирна, удивен от тежестта на торбичката.
— Вие май сте много напориста, малката. Утре трябва да прегледам няколко пациенти. Мога да дойда най-рано следобед, без да обещавам точен час. Съгласявате се или си тръгвате. — Той й подхвърли обратно кесията.
Засегната от пренебрежителното му обръщение „малката“, Сали язвително заяви:
— Чувала съм, че хирурзите били груби и невъзпитани. Вече знам, че е самата истина.
Вместо да се обиди, Кинлок се изсмя и за пръв път лицето му грейна.
— Забравихте да споменете „дразнещ, нечувствителен, некултурен, простак“. По тази причина към хирурзите се обръщат с „господине“, а не с „докторе“. Ние сме от по-ниска категория, момичето ми. Не го забравяй. — Запуши бутилката с уиски и я остави на бюрото. — Между другото, как ти е името?
— Сали Ланкастър.
— Да, подхожда ти4 — Шотландският му акцент се бе засилил вероятно от питието. — Напиши ми адреса на брат си. Ще дойда утре следобед, вероятно в късния следобед.
Докато Сали пишеше адреса, Кинлок кръстоса ръце на бюрото, отпусна глава върху тях и заспа. Тя внимателно подпря листчето с адреса на бутилката с уиски, сигурна, че така той няма да го пропусне. Преди да си тръгне, изгледа нерешително отпуснатата фигура. Що за човек бе този хирург? Луд шотландец, дразнещ, нечувствителен и всичко останало. Но за пръв път от седмици насам сърцето й бе изпълнено с надеждата, че за Дейвид не всичко бе изгубено.
Вбесена, лейди Джослин гневно захвърли перото върху писалището. Мастилото опръска счетоводната книга на имението. Изида презрително навири глава, отвратена от подобна загуба на самообладание от страна на господарката си, която бе пропиляла следобеда в напразни опити да се съсредоточи върху кореспонденцията и месечните отчети. Така и не успя, понеже вниманието й се оказа обсебено от мислите за мъжа, който лежеше в синята гостна на горния етаж.
Подпря брадичка върху сплетените си ръце и се замисли дали не са смехотворни опасенията и колебанията й да го посети. В края на краищата нали тя бе домакинята в този дом? Господи, какво говореше, та тя не бе само домакиня, а негова законна съпруга! Онази досадница, нахалната му сестра, си бе заминала и нямаше да се върне, защото надменно бе отхвърлила предложението й да спи в съседната стая. За което домакинята й беше безкрайно признателна. Поне в това отношение злонравната му сестра бе проявила здрав разум. Ако се налагаше да се срещат всяка сутрин на закуска, сигурно щеше да се стигне до убийство.
— Да, имаш право, Изида. Тъй като и без това днес няма да свърша нищо, все пак бих могла да надникна в синята гостна… да проверя как е настанен майорът, дали са му осигурени всички удобства… — Или че още диша, мислено добави тя и се надигна от стола. — Мислиш ли, че ще се зарадва, ако му занеса цветя? — в отговор котката я дари с щедра прозявка. — Да, виждам, че мога да разчитам на твоето съгласие. Е, ще сляза набързо до градината.
Събрала цял наръч кремове и жълти рози, добавяйки зелени треви за контраст, Джослин грабна първата ваза, изпречила се пред очите й, за да я занесе в синята гостна. Почука леко на вратата, но не получи отговор и плахо натисна дръжката на бравата. Майорът като че ли спеше, затова младата дама остави вазата с цветята на масичката до леглото му и се отдръпна, втренчила изпитателен поглед в лицето на спящия офицер.
Сега нищо не смущаваше покоя му. Ликът му й напомни мраморната статуя на незнайния средновековен рицар, почиващ за вечни времена в каменната гробница на криптата под църквата в Чарлтън. Слаб, изпит като монах, но излъчващ благородство. И безкрайно далечен, по-скоро недостъпен за земната суета.
