Бледността му се подчертаваше от черната му брада. Подтикната от необясним импулс на нежност, тя посегна да погали лицето му, но рязко се отдръпна, усетила наболата му брада под пръстите си.
Сепнат, той повдигна клепачи.
— Добър ден, лейди Джослин.
Тя побърза да отдръпне още по-рязко ръката си. Пръстите й трепереха.
— Добър ден. Добре ли се грижат за вас?
— Отлично. Много съм ви благодарен, че бяхте така любезна да ме приютите.
Джослин инстинктивно се накани да опровергае думите му, но щом зърна радостните искрици в очите му, реши да премълчи засега. Вроденото й чувство за чест обаче я подтикна да му признае част от истината:
— Тези благодарности всъщност заслужава сестра ви, а не аз. Защото тя попита лекуващия ви лекар дали е безопасно да ви преместим тук.
— Не се съмнявам в преценката на доктор Рамзи, че няма кой знае какво значение дали ще бъде в болницата „Йоркският херцог“, или не. — Той огледа стаята, без да пропусне тавана с изящни гипсови орнаменти и стените с копринени тапети. — Вашият дом е много по-приятно място за умиране в сравнение с онази неприятна болница.
Тя притегли стола към леглото му и лицата им сега бяха много по-близо.
— Как можете да сте толкова спокоен и да говорите за смъртта си сякаш става дума за промяна във времето?
Той едва забележимо сви рамене.
— След дълги години на бойното поле смъртта започва да ти се струва като промяна във времето. От години живея с мисълта, че всеки следващ ден ми е подарен от милостивата съдба. Никога не съм се надявал, че ще доживея до преклонна възраст.
— Не мога да споделя подобни възгледи — тихо каза тя. — Може би защото нямам вашия жизнен опит.
— Нали всички сме продукт на собствения си жизнен опит. Само че аз съм преживял по-бурни и драматични събития — добави той, леко разсеяно, тъй като вниманието беше съсредоточено върху нея. Този следобед слънцето грееше по-ярко от предишните дни, а и в стаята проникваше много повече светлина, в сравнение с тази в болницата, затова майорът можеше да се любува на прекрасно изваяните й черти. Очите й, нежно златисти със зелени точици, го очароваха и той си каза, че сега вече може да дочака сетния си миг не толкова нещастен, колкото бе допреди два дни.
В следващия миг обаче го прониза болезнен спазъм при мисълта колко прекрасно би било, ако можеше да върне миналото назад и да срещне тази изящна дама, когато още бе напълно здрав. Но дори и тогава положението му в обществото нямаше да му позволи да мечтае да я направи своя съпруга.
По страните й се плъзнаха сълзи. Дейвид с усилие вдигна ръка да ги избърше. Пръстите неволно се протегнаха по-надолу, за да погалят нежно розовеещата мекота на лицето й.
— Не плачете, милейди. Ако не ме забравите бих желал да си спомняте за мен с усмивка.
— Никога няма да ви забравя, Дейвид. Мога да ви се закълна в това. — Сълзите й не секнаха изцяло, но тя се усмихна и вдигна ръка, за да го погали по лицето. — Странно е, че само допреди три дни ние бяхме напълно непознати. А сега между нас възникна… особена привързаност. Винаги съм мислела, че бракът по взаимна изгода се свежда само до произнасяне на формална клетва и до полагане на подписите под съответните документи, но при нас съвсем не е така, нали?
— За мен, да. — Дейвид положи ръка в леглото, защото се умори да я държи изправена. Китката й се отпусна върху неговата и пръстите им се преплетоха. Това му се стори толкова интимно, че топла вълна обля сърцето му. Искаше му се да има силата да гали без отдих прекрасните й коси, да провери дали наистина са така копринено меки, както му изглеждаха. За него това изглеждаше най-романтичния от всички жестове, още повече, че останалите части на тялото отказваха да му се подчиняват.
— Само че много съжалявам, че наруших покоя в този дом.
— Може би е крайно време да бъде нарушен. Прекаленото спокойствие не е полезно за душевното здраве. — Тя се надигна и за негово съжаление изтегли ръката си.
Когато отново заговори, нежният й тон внезапно отстъпи пред деловата нотка в гласа й:
— Одобрявате ли избора на Хю Морган за ваш личен камериер? Ако не сте доволен, ще го сменя.
— Нямам възражения. Не искам да се държа като капризен гост, нито пък да злоупотребявам с гостоприемството ви.
Тя прехапа устни.
— Ако имате някакви желания, само трябва да ми ги съобщите. Имате ли нещо против да ви посещавам по-често?
Развеселен от хрумването й, той я попита учудено:
— Защо трябва да имам нещо против?
— Заради нормите на приличие…
Дейвид се засмя при тази абсурдна забележка. В първия миг Джослин се смути, но след това също се усмихна.
— Глупава забележка от моя страна, нали? За какви норми на приличие може да става дума между съпрузи?
— Нищо не застрашава репутацията ви. Дори и да не бяхме женени, не съм в състояние да ви компрометирам. — Той се усмихна. — За което искрено съжалявам.
Джослин го изгледа смутено, после се засмя и се наведе, за да избърше от устните му леките следи от червилото си и се запъти към вратата. Той проследи с възхитен поглед грациозната й походка. В паметта му се запечата образът й, заедно с топлите слънчеви лъчи, галещи кестенявата й коса с предизвикателни червени отблясъци. Дали оттенъкът на косата й не подсказваше за горещ темперамент, скрит под сдържаната, безупречна фасада? Доста деликатна и интригуваща мисъл. Нали тя бе не само изискана дама, но и жена? И то такава, в която той би могъл да се влюби с целия плам, на какъвто бе способен.
Но най-ироничното в тази история бе мисълта, че ако не беше на смъртно легло, може би никога нямаше да се срещнат.
Джослин затвори вратата зад себе си, после се облегна на нея. Чувстваше се изтощена не по-малко от майора. Проклет да е този мъж, защо трябваше да го харесва? Нали не бе длъжна да се опитва да му се хареса? След всяка тяхна среща ставаше все по-лошо. Странно, но между тях се зараждаше необяснимо интимно чувство, може би защото не разполагаха с време за учтиви встъпления.
Нали времето фатално изтичаше…
Глава 7
Благодарна поради отсъствието на лейди Джослин от къщата, Сали прекара следобеда в напрегнато ослушване някой да почука на външната врата. Чакаше нетърпеливо пристигането на доктор Кинлок, но месинговото чукче оставаше безмълвно. Часът бе значително напреднал, когато настъпи дългоочакваното събитие. Припряното почукване беше сигнал за появата на закъснял посетител. Сали се втурна към вратата с такъв устрем, че стигна едновременно с иконома.
Въздъхна облекчено, когато видя хирурга с черна лекарска чанта в ръка.
— Доктор Кинлок е дошъл, за да прегледа брат ми, Дъдли. Ще го заведа на горния етаж.
Кинлок прекачи прага на външната врата и огледа елегантното обзавеждане със страхопочитание.
— Бива си го този дворец — сухо отбеляза лекарят, докато изкачваше мраморните стъпала след Сали. После недоверчиво огледа дрехите й. — Вие също ли живеете тук?
Тя искаше да му обясни положението си, но съобрази, че нямаше дай стигне цял час. Затова се задоволи с възможно най-лаконичния отговор:
— Не. Брат ми е гост на домакинята, а аз съм гувернантка в друго семейство. Но се старая да бъда с него, колкото е възможно повече.
Влязоха в стаята на Дейвид. Още щом хвърли бегъл поглед върху лицето на пациента, опитният медик разбра, че не би трябвало да очаква сериозни резултати от визитата си. След встъпителната размяна на реплики той заяви сухо:
