— Макар че съпругата ти бе така любезна да ми предложи съседната стая, мисля, че ще е по-добре да остана да нощувам в дома на семейство Лонстън. Но ще идвам всеки следобед, както досега. А и Ричард обеща да те посети още утре. — Оправи завивките, за да загърне по-плътно изпосталялото му тяло. — Сега е време да поспиш, поне за малко. Пътуването може би те е изтощило.
— Истина е, но вече съм добре, таралежче…
— Сега мога да отида в болницата „Сейнт Бартоломю“. Доктор Рамзи спомена, че там оперирал някакъв превъзходен хирург. Може би той ще ти помогне.
— Може би… — уморено промълви брат й, очевидно скептично настроен към това хрумване на неуморната си сестра.
От наблюдателния й поглед не убягна неспокойното му озъртане по посока на вратата. Дали не очакваше да бъде посетен от т.нар. му „съпруга“? Оставаше й само да се надява, че лейди Джослин ще оправдае претенциите си за безукорно възпитание и маниери.
— По-късно пак ще намина да проверя как се чувстваш. — Наведе се да го целуне, след което напусна стаята.
В коридора тя се сблъска с Хю Морган, забързан към синята гостна.
— Милейди ми заповяда да бъда изцяло на ваше разположение, като личен прислужник. За мен това назначение е въпрос на чест, госпожице Ланкастър.
— Не се съмнявам, че ще се справите отлично, господин Морган.
Сали и без това бе искрено благодарна на Хю Морган, че й бе помогнал да премести брат си в дома на лейди Джослин. Не бе лесно да бъде превозен през големия град тежко болният майор. За щастие Хю Морган се оказа много внимателен, отзивчив и съвестен слуга. Нямаше съмнение, че Дейвид ще бъде в добри ръце.
А сега трябваше да намери онзи луд шотландец в болницата „Сейнт Бартоломю“.
На лейди Джослин й бе нужен почти половин час, за да се успокои. Преди нахълтването на свадливата й зълва, Джослин се възхищаваше на разкошните цветя, които херцог Кандоувър й бе изпратил тази сутрин. Букетът бе придружен с кратка бележка, съдържаща само двете съкровени думи: „До септември“, под които се мъдреше неговото дръзко и елегантно изписано „К“.
Стиснала бележката, младата жена си припомни безмълвното, но силно обещание от последната им среща, и се унесе в мечти. Може би в този загадъчен херцог най-после щеше да открие онова, което безуспешно бе търсила цял живот.
И в този миг бе нахлула онази невъзможна жена със заплахите и емоционалното си изнудване. С изключение на блестящите зелени очи Сали Ланкастър по нищо не приличаше на брат си, който бе джентълмен до мозъка на костите си.
Устните на Джослин се извиха неволно, когато си припомни думите, че е купила майора със злато. Леля Лора щеше да припадне, ако чуе племенницата си да казва нещо толкова вулгарно, но Сали Ланкастър успяваше да изважда наяве най-лошото от характера на Джослин.
Младата жена въздъхна. Доброто й настроение се бе изпарило и тя разсеяно почеса Изида зад ушите. Как можа да си въобрази, че намесата в нечий живот и смърт ще бъде проста и безболезнена? Предпочиташе да не мисли за предстоящата кончина на майора, а и със сигурност не би желала да присъства на последните му часове, но сега това не можеше да бъде избегнато.
Когато си помислеше за Дейвид Ланкастър, й се искаше да заплаче. Сякаш той бе гаснеща свещ, която щеше да отнесе частица от светлината на този свят.
Насочи мислите си към по-практични проблеми. За щастие Морган бе приел с радост да бъде прислужник на майора. Лакеят имаше добро сърце и сигурна ръка, а Джослин бе разбрала от Мари, че много искал да стане камериер. Сега желанието му се изпълваше и можеше да придобие опит.
Тя повика иконома и му нареди:
— Поръчай да натоварят две каруци със слама и да я разпръснат на улицата пред къщата. Погрижи се каменните плочи да са плътно покрити — не искам уличният шум да безпокои болния. Освен това кажи на готвача да приготви ястия, които са подходящи за един болен. — Ако въобще той можеше да хапне нещо.
След като Дъдли излезе, тя си каза, че трябва да прояви повече търпение със Сали Ланкастър, след като ще бъде невъзможно напълно да я избягва. Избухливостта й бе лесно разбираема, тъй като тя обожаваше брат си и той бе единственият й близък човек. Със скромната си външност и с невъзможния си характер едва ли някога щеше да си намери съпруг.
Сали смяташе, че в болницата „Йоркският херцог“ е придобила пълна представа за болничните заведения, но „Сейнт Бартоломю“ изглеждаше по-претъпкана и по-шумна. Била е основана в средните векове от монаси и вероятно оттогава не е чистена. Тук се грижеха за лондонските бедняци, а те бяха шумни, мръсни и вонящи.
Въпреки това в нея трупаха опит едни от най-добрите хирурзи в страната. Докато се движеше по безкрайните претъпкани коридори, Сали си помисли, че това е така, защото тук хирурзите имаха много пациенти, върху които да практикуват.
Нужен й бе половин час, докато най-после откри някого, който да знае нещо за Иън Кинлок. Отначало й казаха, че не е в болницата, защото днес бил почивният му ден. Друг пък потвърди, че преди малко го е видял.
След още половинчасово обикаляне, Сали най-после се озова в една мрачна стая, където Кинлок можел да бъде намерен след като приключи работата си за деня в операционната. Тя се отпусна върху неудобен дървен стол да го чака. По очуканото бюро и пода бяха разпръснати книги, листа и анатомични скици. Кинлок може и да беше блестящ хирург, но явно редът и чистотата не бяха силната му страна,
След час на бездейно очакване вроденото й чувство взе връх и Сали започна да разтребва книгите и листата. Малка изцапана кърпа, която бе паднала зад бюрото, й послужи да избърше праха. Спомняйки си колко се дразнеше баща й, когато му разместваха книгите, тя внимаваше да оставя всичко по местата си. Но дори само подреждането на купчините с книги и листа и избърсването на праха преобразиха кабинета до неузнаваемост.
Като подреди бюрото, тя се зае с шкафа за книги, започвайки от най-горния ред. На средната лавица пръстите й напипаха нещо, което приличаше на чаша от китайски порцелан. Извади го и пред очите й се озова ухилен човешки череп с зеещи дупки вместо очи. Младата жена извика ужасено и побърза да върне отвратителната вещ на мястото й. Почувства се горда, че не я бе изтървала от страх.
— Този череп принадлежеше на един глупак, който имаше нахалството да нахлуе в кабинета ми — изръмжа зад гърба й раздразнен глас с подчертан шотландски акцент. — Да не би да искате да му правите компания?
Сали подскочи, извърна се рязко, а от гърдите й се изтръгна звук, който за нейно съжаление приличаше на уплашен писък. Зад нея стоеше мъж със среден ръст, широки рамене и престилка, изцапана с кръв. Надвисналите му тъмнокафяви рунтави вежди силно контрастираха с гъстата му разрошена побеляла коса и му придаваха още по-страховит вид, ако това изобщо бе възможно.
— Всъщност не съм разместила нищо… — заекна гостенката. — Вие навярно сте Иън Кинлок, хирургът?
— Да. А сега се измитайте от кабинета ми.
Той се отпусна на стола зад бюрото, отключи едно чекмедже и извади бутилка с нещо, което приличаше на уиски. Без да обръща внимание на посетителката си, измъкна тапата, отпи голяма глътка, облегна се назад и затвори очи.
Когато Сали приближи, видя, че той бе по-млад, отколкото го бе помислила преди малко — със сигурност още нямаше четиридесет. Въпреки че косата му бе побеляла, бръчките по лицето му бяха от умора, а не от възрастта. Стройното му силно тяло беше на мъж в разцвета на силите си.
— Доктор Кинлок?
Клепачите му бавно се повдигнаха, разкривайки уморени сини очи.
— Още ли сте тук? Изчезвайте. — Отпи още една солидна глътка.
— Доктор Кинлок, искам да прегледате брат ми.
