продиктувани от по-различни мотиви.
— Да не би да ме упреквате, че й нямам доверие? И вие ли я подозирате, че е способна да му причини зло?
— Говориш глупости, малката. Дори и ти не вярваш, че тя може да бъде заплаха за него — скастри я той. — Не видя ли как посърна лицето й, когато си помисли, че е умрял?
— Хм, наистина ми се видя угрижена — неохотно призна Сали. — Вероятно се е страхувала, че подобен инцидент ще подплаши прислужниците й.
— Може да не е искала да остане омъжена за брат ти, но той е симпатичен мъж и тя навярно се е зарадвала искрено, че съпругът й ще се излекува. Ще бъде забавно да се наблюдава как ще се погаждат двамата.
Хирурзите, принудени да поделят времето си между живота и смъртта, винаги са се отличавали с мрачното си чувство за хумор.
— Никак не ме радва идеята, че лейди Джослин може завинаги да остане моя снаха. Тя е най-надутото същество от женски род, с което някога съм се сблъсквала.
— Не е толкова лоша, въпреки че принадлежи към висшето общество. — Разряза втора ябълка. — Всъщност е доста очарователна.
Сали благоразумно се въздържа от коментар. Явно нямаше да се разберат по отношение на лейди Джослин. При тези обстоятелства най-мъдрата тактика бе да избягват спорната тема.
— Думите ви звучат твърде радикално.
— Ако е радикално да презираш богатите безделници, от които няма полза за останалите, може да се каже, че наистина съм радикал. Дамите от знатните среди са способни да похарчат за тоалет повече, отколкото припечелва бедняшко семейство за една година. А мъжете им си губят времето в избиването на беззащитни животни, като наричат това клане „спорт“. Или пък разиграват на рулетка цели състояния. — Той се усмихна дяволито. — Често съм си задавал въпроса дали нямаше да е по-добре, ако Господ да бе надарил лисиците и фазаните със същите средства за самозащита, за да се отбраняват срещу ловците като равни срещу равни.
Сали си представи лисица с пушка и прихна от смях.
— Представям си аристократите със задници, надупчени със сачми.
Кинлок също се засмя, но с женския си усет тя долови, че хирургът е преценил шегата й като неуместна. Този шотландец бе толкова необикновен, че тя напълно бе забравила задръжките си. Младата жена огледа по-внимателно мъжествените му черти и побелялата му коса. Лицето му подсказваше, че е способен да изпитва противоречиви чувства — както гняв, така и състрадание. Сали си повтори наум, че никога няма да може да му се отблагодари за това, което бе сторил за брат й.
Погледът й попадна върху останалите на масата резени от ябълката, които той бе отместил настрани. Отново забрави, че трябва по-внимателно да обмисля думите си, и го попита:
— Ще ядете ли тези резени?
Прииска й се да се скрие под масата, но той само побутна парчетата към нея.
— Ти имаш повече нужда от тях. Станала си кожа и кости.
„Намира ме прекалено мършава“ — каза си тя и взе последните два резена. Следващата й мисъл бе защо това трябва да я интересува. Изплаши се, щом осъзна, че й се иска той да гледа на нея като на жена, а не като на сестра на пациент.
Напомни си критично, че вълнението, което изпитва се дължи единствено на спокойната вечеря. През самотния си живот на девица тя не бе вечеряла с привлекателен мъж като шотландеца, с изключение на Дейвид, но братята не влизаха в този род сметка.
Разбира се, в очите на Кинлок тя бе мършава и дребна гувернантка, доста пийнала и оскърбила една красива жена, която превръщаше всеки мъж в свой роб. Почувства се унижена, преглътна остатъка от ябълката и се надигна от дъбовата пейка.
— Време е да се прибирам.
— Аз също.
Когато Иън Кинлок се изправи на крака, тя забеляза, че изглеждаше спокоен. Заслужаваше това разтоварване след напрегнатата работа.
Докато я изпращаше към дома на семейство Лонстън, Сали си помисли, че тази нощ за пръв път от месеци насам щеше да спи леко.
Глава 9
Джослин остана с чашата чай дълго след като хирургът и Сали Ланкастър си тръгнаха. Леля й Лора би казала, че един нежелан съпруг е наградата, която бе заслужила с непристойните си действия. Джослин бе съгласна с нея.
Сякаш усетила настроението на господарката си, котката Изида се бе настанила в скута й, мъркаше и търкаше кафявата си глава в ребрата на Джослин. Нейно благородие разсеяно галеше копринената й козина, опитвайки да се примири с факта, че се бе омъжила за напълно непознат мъж. Симпатичен човек, когото бе започнала да харесва и да му се възхищава, но той все пак си оставаше непознат. Това бе достатъчно да накара дори и най-спокойната и уравновесена жена да изпадне в истерия.
Един оздравяващ мъж можеше да се окаже съвсем различен от онзи, който очакваше смъртта с примирено достойнство. Сделката, която бе сключил, не предвиждаше продължителен брак. Може би не по-малко от нея бе разстроен от загубата на свободата си и на възможността да се задоми по свой избор. Може би някъде имаше жена, която обичаше и за която щеше да се ожени, ако не бяха смъртоносните рани от Ватерло.
Разбира се, за развод не можеше да става дума. През целия си живот бе страдала заради отвратителния скандал след развода на родителите си. За да се получи разрешение за раздяла, се изискваше позволението на парламента, а това можеше да стане само след унизителни публични дискусии около най-интимните подробности от живота на семейната двойка.
Но дори и да бе склонна да поеме по този път, бе необходима основателна причина. В повечето случаи това бе доказана изневяра на съпругата, а Джослин нямаше намерение да се окаже в подобно положение. Но дори и да го направеше, майор Ланкастър можеше да реши, че му харесва да бъде съпруг на богата жена. Слава Богу, бе подписал документи, с които се отказваше от правата си върху собствеността й, така че поне щеше да запази състоянието си.
Благородничката поклати глава. Въображението й препускаше прекалено бързо във времето. Ако оздравееше, Дейвид можеше и да бъде различен от този, който бе пред прага на смъртта, но тя не си представяше, че ще се превърне в чудовище. Готова бе да заложи и последното си пени, че той бе честен и почтен мъж. Единствената беда бе, че Джослин просто не го искаше за свой съпруг.
Изида скочи от скута й и тупна на килима преди да се оттегли, заета със собствените си грижи. Време бе Джослин да се поинтересува от състоянието на майора.
В синята гостна Хю Морган бдеше търпеливо над съня на оперирания. Заради раната на гърба офицерът лежеше по корем, дишането му бе равномерно, а лицето му спокойно.
— Как е той? — тихо попита Джослин. Лакеят стана и приближи към вратата.
— Спи като младенец, милейди — увери я той шепнешком.
— Добре. — Понечи да си тръгне, но се спря и попита: — А как е брат ти? Чувства ли се добре в къщата?
— О, да. Той е като нов човек. Благодаря ви, че се интересувате, милейди. — Морган свенливо се усмихна. — Бяхте права за камериерките, милейди. Те отрупаха Рийс с внимание и това му се отрази много добре.
Последните думи на прислужника я развеселиха. Поне една от импулсивните й постъпки завърши с добър край.
След самотната вечеря Джослин си легна, но тревогите й не я напуснаха. Опита се да погледне философски на факта, че най-неочаквано се бе сдобила с нежелан съпруг. В крайна сметка след сто години всички щяха да бъдат мъртви и какво значение имаха сегашните им терзания? Въпреки това се въртя дълго в
