Въпреки болката той се засмя.
— Изглежда доста детайлно познавате мъжките слабости, лейди Джослин.
Тя дръпна шнура за звънеца. Морган се появи почти веднага, леко задъхан от тичането от кухнята. Докато нареждаше какво да донесе, Дейвид се възхищаваше на чистата и изящна линия на профила й. Макар че пеньоарът й прикриваше по-голямата част от фигурата й, отколкото повечето дневни рокли, имаше съблазнителна интимност в спалните й одежди. Тя изглеждаше предизвикателно неустоима и подканваше за страстни прегръдки и целувки.
— Готвачът едва ли ще бъде очарован, ако го събудим толкова късно — предупреди я лакеят.
Лейди Джослин повдигна аристократичните си вежди.
— Ако мосю Шербоние възразява срещу условията на работа в моята къща, кажи му, че никой не го принуждава да продължава да приема безбожно високата заплата, която му плащам. Очаквам храната да бъде поднесена след около петнадесет минути. Ясно ли е?
Морган скри усмивката си, поклони се и се оттегли, за да изпълни нареждането.
— Лейди Джослин, ако някога се нуждаете от работа, спокойно можете да станете майор — отбеляза Дейвид. — Имате вроден талант да изкарвате страха на подчинените си.
Тя се усмихна невъзмутимо.
— Мисля, че слугите ми водят лесен и безгрижен живот. Няма да им навреди, ако от време на време ги пришпорвам.
— Наистина изглеждат доволни от съдбата си. — И едва ли имаше от какво да се оплакват. Студената и надменна външност на лейди Джослин не можеше да скрие сърдечността и справедливостта й.
— Има ли някой, когото бихте искали да уведомим за подобрението в здравословното ви състояние? — попита аристократката. — Сутринта ще изпратя бележка до Ричард Далтон, но още на кого бихте искали да се обадя? Със сигурност имате роднини, които ще се зарадват на добрите новини.
— Братята ми едва ли ще се заинтересуват, че съм още жив — отвърна майорът, без да се замисли.
— Имате братя? — изуми се тя. — Струва ми се казахте, че сестра ви ще остане сама на този свят, след като си отидете.
Дейвид не искаше да я лъже и затова обясни, макар и неохотно:
— Със Сали имаме трима по-големи, заварени братя, но се опитваме да игнорираме факта, че те съществуват. Майка ми беше втората съпруга на баща ми, много по-млада от него. Синовете от първия му брак я презираха, защото беше от скромен произход. Разбира се, не смееха да я нагрубяват в присъствието на баща ни и прехвърляха гнева си върху Сали и мен. — Той се усмихна мрачно. — Затова от ранна възраст се научих да се браня с юмруци. Много полезно умение. След смъртта на баща ми първородният му син изхвърли и трима ни — майка ни, Сали и мен, от семейното имение.
— Недостойно е син да постъпва така със съпругата на татко си и с брат си и сестра си! — възмутено възкликна Джослин. — Баща ви не ви ли завеща поне нещо?
— Той беше наивен добряк. Въобразявал си е, че неговият наследник ще се грижи за нас. За щастие майка ми получи малка рента, колкото да купи скромна къща и да ни даде образование. — Дейвид ре замисли носталгично за къщурката в глухата провинция, където бяха преминали най-щастливите му години. — Но с нейната смърт рентата й бе прекратена. По онова време вече бях в армията, а Сали завършваше обучението си, така че някак успяхме да се справим.
— Не е чудно, че двамата със сестра ви сте силно привързани един към друг.
— Докато растяхме, нито аз, нито тя имаше по-близки сродници или приятели. — Дейвид се усмихна. — Понякога е по-забавна дори от любимия ми кон.
Джослин изпита лек пристъп на завист и с въздишка си призна:
— Винаги съм мечтала да имам брат или сестра.
— Мога да ви предложа някой от заварените ми братя, но се съмнявам, че ще се разберете с тях. Те дори помежду си не се понасят. Откакто ги помня, само се карат. Едва ли са се променили оттогава. — Нямаше съмнение, че той отдавна бе надживял детските си вълнения, но още се долавяше горчилката, която бе поглъщал като малък. — Навярно приличаха по характер на майка си, тъй като прекалено се различаваха от баща ни.
— Сега разбирам защо сестра ви не ги е потърсила, дори когато й е било най-трудно — рече Джослин и стисна устни.
— Споделям мнението, че нищо не боли така, както предателство от страна на най-близките хора.
Ланкастър се учуди защо думата „предателство“ помрачи очите й. Може би си мислеше за своя баща, който се опитваше от гроба да управлява живота й.
— Жалко, че не можем да си избираме роднините, както го правим с приятелите си.
— Семейството ми също опита от горчивата житейска чаша. — Тя се усмихна тъжно. — Ако не бях толкова ядосана заради алчността на леля Елвира да сложи ръка върху тази къща, може би нямаше да се стигне до… прибързаното ми решение на всяка цена да се омъжа.
Дейвид тежко въздъхна. Думите й му напомниха ужасната действителност — интимността, появила се за кратко между тях през последната нощ навярно беше само илюзия. Помежду им нямаше нищо, освен узаконено съжителство, което тя бе очаквала да бъде прекратено в близко бъдеще. Ала вместо това се бяха озовали в ситуация, за която въобще не бяха предполагали и договаряли.
Макар че той бе наясно, че разрешаването на въпроса не може дълго да бъде отлагано, бе прекалено изтощен, за да го обсъжда сега.
— Не се безпокойте, лейди Джослин. Мисля, че нашият… прибързано сключен брачен договор може да бъде разтрогнат, при това без никой да пострада.
Тя го погледна така радостно, че сърцето му се сви от горчивина.
— Наистина ли? И как може да стане това?
Ала преди да успее дай отговори, влезе Хю Морган с табла в ръце. На Джослин се наложи да потисне любопитството си, затова махна с ръка:
— Този разговор може да почака до сутринта. Или по-добре за следобеда. А сега трябва да се нахраните.
Въпреки че удобният поднос бе предназначен да се поставя в леглото, той се оказа по-тежък, отколкото можеше да понесе Дейвид. Малкото сили, които му бяха останали, почти се бяха изчерпали след продължителния разговор. Опита се да вдигне лъжицата с пилешки бульон, но ръката му трепереше от изтощение. Изпусна я върху подноса. Лакеят вече се бе върнал в кухнята, за да продължи късната си вечеря, така че Джослин спокойно взе прибора и го постави в бульона.
— Не трябваше да правите това — запротестира майорът. Тя го изгледа укорително.
— Да не би да се съмнявате, че ще се справя?
— Знаете, че нямах това предвид. — Преди да добави още нещо, тя го принуди да млъкне, защото напъха лъжицата в устата му. Той бавно преглътна. Супата се оказа превъзходна. — Не е уместно да ми прислужвате.
Милейди поклати тъжно глава.
— Само защото имам титла и всички смятат, че не ме бива за нищо? Може би трябва да ме наричате Джослин. — Той отвори уста, за да отговори, а тя отново потопи лъжицата в супата. — Ще бъде по- естествено.
Понеже устата му бе пълна, можа само да завърти очи. В отговор получи закачлив смях.
— Наистина ви бива в тази работа — отбеляза Дейвид след като преглътна. — Били ли сте болногледачка и преди?
Усмивката й се стопи, сведе глава и прекалено внимателно потопи прибора в купата.
— Гледах баща си през последните му седмици. Винаги е бил здрав и жизнен… Е, към края на дните си беше ужасен пациент, но все пак се държеше по-добре, когато аз бях край него.
В замяна на обожанието и грижите на дъщеря си, графът бе оставил онова възмутително завещание. Нищо чудно, че тя се чувстваше предадена.
Дейвид нямаше да може да отдаде дължимото на печеното говеждо и йоркширския пудинг. Дори не бе изял супата, когато стомахът му, свит от продължителното гладуване в болницата, реши, че вече е достатъчно пълен.
