— Съжалявам — рече болният, поглеждайки със съжаление останалите блюда, — не мога да поема нищо повече.
Джослин се усмихна.
— Не съм и мислила, че ще можете. За да бъда честна, ще призная, че поръчах омлета и яйчения крем за себе си. Когато съм будна до късно, огладнявам.
Вдигна подноса пред него, отмести го настрани и се зае с омлета. Ланкастър наблюдаваше с удоволствие как се храни с охота. Дали бе истина, че жена, която се наслаждава на храната, има същия апетит и за други неща? С тази приятна мисъл Дейвид се унесе в първия си спокоен сън от седмици насам.
Преди да потъне напълно в забвението на съня, младият мъж си помисли, че ръката на милейди погали косата му, но сигурно така му се бе сторило — навярно бе последния признак на делириума…
Глава 10
Джослин смяташе, че поне още една седмица майор Ланкастър ще остане да лежи, но се оказа, че бе сгрешила. Още на следваща сутрин, когато влезе в стаята му, го завари седнал на ръба на леглото, а надвесеният над него Хю Морган му помагаше да смъкне пижамата си.
— Майор Ланкастър! — гневно извика тя. — Да не сте полудял?
Морган бързо започна да се оплаква на господарката си:
— След като изяде закуската си, настоя да му помогна да се надигне, милейди. Отказа да се вслуша във възраженията ми.
Може би офицерът и сестра му си приличаха не само по цвета на очите, мрачно си каза тя. Не бе сигурна обаче дали трябваше да бъде впечатлена, разтревожена или очарована от решението на болния.
— Кинлок ще ви откъсне главата, ако не проявите здрав разум, майоре. Не забравяйте, че само преди двадесет и четири часа бяхте на смъртен одър.
Той опита да се усмихне безгрижно и да подмени темата с нещо по-весело:
— Ако искате да ви наричам просто Джослин, вие трябва да се обръщате към мен само с Дейвид. — Произнесе думите с лекота, но гласът му беше напрегнат, а лицето му — изпотено.
Загрижена за състоянието му, Джослин не обърна внимание на казаното, а вместо това пристъпи към леглото и протегна ръка към челото му.
— Да не би раната да се е възпалила?
Но той вдигна ръка, за да не й позволи да му провери температурата.
— Не… нямам треска. Доктор Кинлок ме предупреди, че могат да се очакват подобни реакции, след като съм престанал да вземам опиума. Мисля, че… вече се започна…
— А не е ли по-добре да продължите с лаудан, докато укрепнат силите ви? — сърдито го попита намръщената Джослин. — Засега ще е достатъчно да се възстановите от операцията.
— Колкото по-дълго взимам опиума, толкова по-трудно ще го спра — упорито заяви майорът. — Искам да се справя с това зло веднага, преди да съм се пристрастил и състоянието ми да се влоши сериозно.
Тя се поколеба за миг, замислена дали все пак той няма право, но си припомни колко зле изглеждаше Дейвид само преди едно денонощие.
Ланкастър улови колебанието, изписано на лицето й. Погледите им се срещнаха. Направи й впечатление, че сега зениците му са се разширили и очите му изглеждаха почти черни.
— Джослин, моля ви, повярвайте ми, че зная доколко мога да издържа.
Той заслужаваше да се отнасят с него като към мъж, а не като към дете.
— Много добре. Само че… не надценявайте силите си, за да не провалите всичко, което доктор Кинлок стори, за да ви вдигне на крака.
— Няма. — Дейвид внезапно се задъха. — Аз… искам да ви помоля да ме оставите сам. Отказването от наркотика не е приятна гледка за околните. Не искам да ме виждате в това състояние.
На негово място и тя би постъпила така; човек трябваше да преживее най-тежките си мигове сам.
— Много добре. — Благородничката погледна към лакея. — Съобщи ми веднага щом състоянието на майора рязко се влоши, Морган.
— Да, милейди.
В погледа на младия уелсец ясно се четеше, че осъзнава огромната отговорност, която носи за болния. Странно, че този мъж работеше за нея вече повече от година, а не бе прозряла дълбините на състрадателната му и чувствителна душа.
— Благодаря ви, Джослин. За всичко — прошепна офицерът, докато дамата излизаше от стаята.
Тя се надяваше, че няма да съжалява, задето му бе позволила да преживее мъките на собствения си ад.
След като Джослин излезе, Дейвид въздъхна с облекчение. Осъзнаваше, че си бе спечелил силен съюзник.
— Това е изключителна жена, която знае кога е безсмислено да спори.
— Наистина е изключителна, майоре — пламенно се съгласи Морган.
Дейвид погледна лакея, питайки се дали лакеят не бе влюбен в красивата си господарка. Не, това, което се виждаше в очите му, не бе романтична любов, а обожание към личност, която ценеше и уважаваше. Макар че хубавата заплата поощряваше усърдието на прислугата, нужно бе нещо повече, за да се извоюва лоялността и възхищението й.
Смразяващи тръпки пропълзяха по гърба на оперирания.
— Помогни ми да седна в онова кресло, моля те — рече Дейвид, осъзнавайки какво го очаква.
— Не е ли по-добре да останете в леглото, сър?
— По-късно ще си легна. Предпочитам да поседя, колкото мога да издържа.
Хю послушно го хвана за ръката и му помогна да се изправи на крака. Отслабналите му нозе едва не се подкосиха, но за пръв път от много дни Ланкастър успя да се задържи прав, макар и олюлявайки се. Без подкрепата на Морган щеше да се свлече на пода.
Когато замайването премина, Дейвид стоически направи няколко колебливи крачки към креслото, разбира се, отново с помощта на прислужника. Отпусна се на стола и облегна главата си. Крайниците му трепереха, а остра болка от раната прониза цялото му тяло. Но слава на Бога, вече не лежеше в леглото.
Да седи в креслото, бе значителен напредък за него.
Джослин бе изпратила бележка на Ричард Далтон. Искаше да го уведоми за състоянието на приятеля му, но двамата с пратеника се разминаха и капитанът се появи в къщата, без да подозира за чудотворното изцеление на Дейвид. Твърде дискретен, за да го осведоми лично, Дъдли покани Ричард в утринната гостна и доложи на милейди за идването на посетителя.
Когато тя влезе в салона, Ричард бе застанал до прозореца, а кокалчетата на ръцете му бяха побелели от усилията да стиска патериците. Очаквайки най-лошото, както и самата Джослин вчера, капитан Далтон попита напрегнато:
— Дейвид?…
— Ричард, той е много по-добре — побърза да го увери младата жена. — Вчера го оперираха и хирургът смята, че има отлични шансове за пълно възстановяване.
Очите му се разшириха.
— Дейвид ще живее?
— С малко повече късмет ще бъде като нов.
Капитанът извърна лице към прозореца и се втренчи навън с изопнати рамене. За да му даде време да овладее чувствата си, Джослин взе Изида. Котката бе възнаградена с много ласки и почесване зад ушите.
Щом Ричард най-после заговори, гласът му бе едва доловим от вълнението:
— Когато икономът ме покани в този салон, бях сигурен, че ще ми съобщите, че Дейвид е починал през нощта. Вие… не можете да си представите какво означава това за мен. След толкова много загинали да знаеш, че поне един приятел е оцелял въпреки всичко…
