— Мисля, че мога да разбера — отвърна тя. Ричард се извърна към нея.
— А какво ще означава това за вас?
— Да си призная, не знам — усмихна се Джослин. — Но все пак се надявам, че, за разлика от Сали Ланкастър няма да ме обвините в намерението да подправя с отрова супата на Дейвид.
— Сали не би могла да каже подобно нещо!
— Намекна го, при това доста открито. — Джослин почеса Изида под брадичката и в отговор получи доволно мъркане. — За да бъда честна, трябва да добавя, че в онзи момент тя беше пийнала и вероятно не го мислеше наистина.
— Ако решите да убиете някого, предполагам, че това ще стане открито, чрез пистолетен изстрел насред „Бонд Стрийт“. Не бихте използвали нещо толкова подло като отрова — заяви Ричард с усмивка, която го подмлади с няколко години и отново заприлича на онзи безгрижен млад офицер, с когото се бе запознала в Испания.
— Наистина би било жалко, ако не се възползвам от умението си да стрелям точно — съгласи се тя.
Ричард раздвижи патериците си.
— Състоянието на Дейвид позволява ли да приема посетители?
— Тъй като аз съм само една слаба и безпомощна жена, сутринта ме изхвърли от стаята си, но предполагам, че ще се зарадва да ви види.
Докато двамата излизаха от салона, Джослин му повтори онова, което Кинлок й бе казал.
— Значи опиумът го е довел до прага на смъртта? — възкликна смаяно Ричард. — Господи, а като си помисля само колко много лаудан е получил от ръката ми!
— Всички, включително и Дейвид, са смятали, че това е било за добро. Но сега, след като вече се знае истината, той категорично отказва да взима повече опиата. — Тя погледна тревожно към приятеля си. — Знаете ли нещо за пристрастяването към опиума? Притеснявам се, че може да навреди на здравето си, ако рязко спре наркотика.
— В Испания един от нашите офицери стана зависим към лаудана, след като бе тежко ранен. Не можа да се откаже от наркотика, въпреки че многократно се опита. Състоянието му бе… много тежко — мрачно обясни капитанът. — Дейвид бе свидетел на трагедията и нищо чудно, че иска да го спре, колкото е възможно по-скоро. Но той не е глупак. Едва ли би настоявал да направи нещо, което би му навредило сериозно, особено сега, когато е на крачка от пълното възстановяване.
Джослин искрено се надяваше Ричард да се окаже прав.
— Казаха ми, че вчера сте идвали и предполагам, че можете сам да се оправите по коридорите. Моля ви, чувствайте се свободен да посещавате Дейвид по всяко време, както и да оставате, колкото желаете. Сигурна съм, че присъствието ви ще му помогне да оздравее по-бързо.
Разбрал неизказаното й предложение, той топло се усмихна.
— Домът ви е много по-приятно място за посещения, отколкото болницата. Благодаря ви, лейди Джослин.
Предполагайки, че Ричард не би искал да го наблюдават как се изкачва с патериците два етажа нагоре, тя прегърна Изида и се върна в кабинета. Трябваше да напише няколко писма. Лора Къркпатрик щеше да се зарадва да узнае за оздравяването на майор Ланкастър. А другата й леля, лейди Кромарти, щеше да бъде бясна, когато разбере, че богатството на племенницата й завинаги се е изплъзнало от ръцете й. Жалко, че Джослин няма да е там, за да види реакцията й.
Тъкмо запечатваше бележката до леля Лора, когато Дъдли се появи.
— Дошли са госпожиците Халиуел, милейди.
Госпожиците Халиуел? По дяволите, в залисията съвсем бе забравила, че днес бе единият от дните й за посещения. Навярно щеше да има по-малко гости, отколкото през сезона, но въпреки това щеше дай се наложи няколко часа да играе ролята на любезна домакиня. А точно днес това никак нямаше да й бъде лесно.
Младата жена стисна зъби и се запъти да посрещне госпожиците Халиуел — три безобидни, но леко изкуфели стари моми, които имаха навик да не довършват изреченията и да се впускат в безсмислени и дълги истории, които нямаха край. Времето сякаш бе забавило своя ход. Външно Джослин бе олицетворение на идеалната домакиня — предложи чай, сладки и кейк, както и весели истории, които разказа с обиграна светска лекота, но вътрешно бе кълбо от нерви. Как ли се чувстваше Дейвид? Дали бе припаднал от огромното усилие, на което се бе подложил? Дали изпитваше мъчителни страдания заради отказването от наркотика?
Въздъхна с облекчение, когато си тръгна и последният гост, каза на Дъдли, че повече не приема и се запъти решително нагоре, за да види какво става. Почукването й на вратата бе посрещнато с бодро „Влез!“.
Когато пристъпи в стаята, Джослин завари джентълмените увлечени в игра на карти. Хю и Рийс Морган се бяха присъединили към Ричард Далтон и Дейвид и играта бе в разгара си. Единствено Ричард посрещна появата й, без да се притесни. Хю скочи на крака, а Рийс сведе глава и застина засрамено. Дейвид се отпусна по-надълбоко в креслото си и храбро й се усмихна. Изглеждаше като човек, който би трябвало да бъде в леглото, но трескавият блясък в очите му показваше, че не би могъл да заспи.
— А аз си представях какви ли не ужасии! — заяви тя с престорена строгост, подозирайки, че Ричард бе предложил да поиграят на карти, за да отвлече Дейвид от мъките му. — Вместо това вие, господа, се забавлявате безгрижно, докато аз се преструвам на любезна домакиня пред половината от най-големите досадници в Лондон.
— Съжалявам, милейди — заекна Хю Морган, — но майор Ланкастър настоя да остана, за да попълня карето.
— Майоре, опасявам се, че развращавате слугите ми — заяви тя с игрив тон.
— Тъкмо обратното, преподавам им полезен урок за тайните на хазарта — отвърна Дейвид в тон с нейния, макар че ръцете му трепереха. — Никога не играйте карти с Ричард, лейди Джослин. Залагахме сгради, а до момента той притежава „Хорс Гуардс“, „Карлтън Хаус“, катедралата „Сейнт Пол“ и дори Уестминстърското абатство.
— А кой грабна болницата „Йоркският херцог“? — заинтригувано попита тя.
— Никой не я искаше — изтърси Рийс и се изчерви до ушите.
Джослин се зарадва като видя колко по-щастлив и здрав изглеждаше сержантът, отколкото в болницата. Може би трябваше да превърне „Кромарти Хаус“ във възстановителен санаториум, тъй като ранените войници направо се съживяваха тук.
— Явно тази стая не е благоприлично място за сама жена. Забавлявайте се, господа. Ще ви изпратя нещо за освежаване.
Тя се оттегли с усмивка. Вече започваше да разбира мъжкото приятелство и как тези, които се биеха рамо до рамо, се грижеха един за друг и си помагаха взаимно. Между тримата съществуваше здрава връзка, независимо, че двамата бяха офицери и стари приятели, а третият непознат и обикновен войник.
Един неин старомоден приятел — може би Самуел Джонсън — бе казал веднъж, че всеки мъж, който не е бил войник, съжалява за изпуснатото преживяване. Досега не бе разбрала думите му, но вече подозираше какво бе искал да каже.
Жалко, че мъжете не могат да изпитат подобно задоволство, без да се избиват един друг.
„Непреодолима нужда, треперене, потене и само Бог знае какво още…“ Дейвид осъзна, че повече няма да може да се владее и да се прави, че играе карти. Вместо купи и пики, пред замъгления му поглед се редуваха някакви образи, които трудно различаваше.
Времето толкова бе забавило своя ход, че бе престанало да има някакво значение. Все едно преди цяла вечност ги бе посетила лейди Джослин. Малко след това се появи поднос с храна. Апетитът, който бе почувствал през нощта, сега бе напълно изчезнал и Дейвид не можа нито да яде, нито да пие.
След като приятелите му се насладиха на леката вечеря, той рече с глас, който прозвуча чуждо в ушите му.
— Съжалявам, господа, но за мен е време да се оттегля от играта. — Ръката, която държеше картите, бе влажна от пот, а кожата по китките му бе настръхнала. — Ричард, някой друг път ще спечелиш лондонския Тауър — добави той с огромно усилие на волята.
